Николай Фенерски – Манчо

by New Social PoetryNo Comments

Александър Вълчев, Изложба „How to Deal“

 

 

Не ви ли се е случвало да видите по пътя си някоя стара междуселска или крайградска спирка, на която отдавна никой никого и нищо не е чакал? И не ви ли се е случвало да поискате да застанете на нея и да чакате? Да поседите един час, независимо дали е зима, лято, пролет, есен. Да постоите, да пристъпвате от крак на крак и да се взирате с надежда в едната посока, откъдето чакате да дойде вашият автобус? Три часа. Четири часа. Времето е ценно. Скъпоценно. Трябва да се разхищава внимателно.

            Автобус, разбира се, няма да дойде, но и това не е целта. В никакъв случай.

            Много обичам да поседя, да постоя, да почакам, да поразмишлявам и после да си тръгна успокоен, че и на тази тъжна спирка съм чакал някога в краткия си живот. Защото е тъжно да има такива спирки, на които вече никой не чака. Стърчат си празни в средата на нищото, кухи, глухи и пусти на вятъра и дъжда, дъските им изгниват, ламарините им ръждясват, проскърцват и никой вече не лепи некролози по тях. Нито скръбна вест. Нито тъжен помен.

            Опитайте, застанете на някоя такава спирка за малко, няма да се разочаровате. Това поне е лесно, не е като да съжалявате после за нещо по-голямо, че не сте научили грузински език, не сте изиграли Хамлет никога и не сте имали свой кон, който да яздите всяка седмица по горите. И да го потупвате по шията приятелски. А той да изпръхтява в отговор и да ви гледа с големи очи.

 

А аз преди месец минавах с колата за кой ли път покрай Мъглиж. И си викам на тъпата глава никога не съм ходил в този град, не съм виждал хората и улиците му, не съм се разхождал в центъра му, нито през циганската махала съм крачел, винаги само транзит съм пътувал покрай него. И що не взема сега да дам десен мигач, да завия и да отида право там насред махалата, където циганите слушат музика и пият бира. Ще спра наблизо край тях и ще ги попитам за Манчо, че не съм го виждал отдавна ще им кажа. Кой е Манчо нямам никаква идея. Но все е някой, нали.

            Карам едно старо японско комби, което не направи впечатление на никого. Натиснах спирачки край първата маса пред магазина, който им служеше и като кръчма. Тримата цигани спряха да си говорят и ме погледнаха с леко любопитство, съвсем леко. Иначе им бях безразличен.

           

            – Добър ден. Манчо търся.

            – Кой Манчо, бате?   

            – Оня, дето бачкаше в София. Оттам се познаваме. Отдавна не сме се виждали с него.

            – Глей ся, има тука един Манчо, ама той в Костинброд беше. Не в София

            – Същият е.

            – Карай направо още две пресечки. После наляво и ще видиш от лявата страна една жълта къща на един етаж. Там живее, не знам сега дали си е в тях.

            – В тях трябва да си е – рече вторият циганин.

            – Благодаря. – Натиснах копчето на автоматичния прозорец и включих на първа скорост. Циганите спряха да ме зяпат и си продължиха обсъждането на нещо циганско.

           

            Стигнах до жълтата къща, слязох от колата и натиснах външния звънец на портичката. Никой. Натиснах втори път по-дълго. Отвътре се чу раздвижване и на стълбите се показа рошав дебел циганин на около петдесет. Но те циганите могат да изглеждат на колкото си поискат, нищо чудно Манчо да беше на трийсет и пет или на шейсет. Точно такъв си го бях представял и се зарадвах на предвидимостта на този свят.

           

            – Манчо, ти ли си?

            – Аз съм бе. Какво искаш? – стоеше си все така горе на стълбището и не слизаше, деляха ни пет метра.

            – Ела да се видим бе, човек. Отдавна не сме се виждали. Не ме ли помниш?

            – Не бе. Кой си ти?

            – Иван бе. Иван. Заедно работихме с тебе в София преди години. Сещаш ли се?

            – Кой Иван бе… Не те познавам. На строежа край Костинброд ли? Много народ имаше там, не ги помня всички.

            – Да бе, на строежа. И Пешо беше с нас. Пешо от Дулово, него трябва да го помниш. Ей, голям образ беше. Хубави години бяха.

            – Пешо беше от Силистра, ако говорим за същия.

            – Да бе, Силистра. И аз съм забравил. Мина време.         

            – Е? Какво искаш? – Манчо не омекна, напротив. Само слезе две крачки надолу и ме загледа втренчено.

            – Манчо, ти тогава ми поиска веднъж триста лева назаем. Дадох ти. Каза, че много ти трябват. Ама после тръгнахме на различни страни и така и не ми ги върна.

            – Ах, гадино ти, това ли било! Сега ще ти върна аз на тебе не триста. Хиляда и триста! Чакай да вляза да ги взема. Сега се връщам.

           

            Манчо се завъртя бързо и щеше да си влезе вкъщи, а след това да излезе с ловна пушка или нож в черните си космати ръце. Обаче му извиках с отчаяние в гласа:

 

            – Недей бе, Манчо, не се сърди! Ако нямаш, нямаш, тръгвам си. Обаче тогава ми ги поиска, щото някой в семейството ти се беше разболял и ти трябваха спешно, а шефовете ни бавеха заплатите. Манчо!

 

            Манчо се спря. Завъртя се бавно към мен. И ме загледа изпитателно. Сигурно вече искаше да ме убие. Но не съжалих и за миг, че бях дошъл дотук. Какво като умреш в Мъглиж? Нали все някъде трябва да умреш.

 

            – Иване, нали Иван беше, аз пари назаем никога не взимам.

            – Що да те лъжа бе, Манчо? Сега аз съм на зор, нямам за бензин да се прибера до Вълчедръм. Ама като нямаш – нямаш. Какво да се прави.

            – Чакай. Триста лева нямам. Ама читав човек ми се виждаш. Не те помня. Ама знам ли вече, остарях. Ето ти тук двайсет лева да имаш за пътя, да се прибереш. Айде, жив и здрав!

Манчо ми подаде банкнотата и потъна обратно в жълтата си къща. Аз палнах нисана и потеглих. Излязох от Мъглиж успокоен. Вече и тук бях идвал. И с Манчо си бях говорил. Че и двайсет кинта ми даде отгоре на всичко. Не съм на загуба, искам да кажа. Нито един ден не съм бил на загуба.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Градивната сила на съмненията. Разговор със скулптора Александър Вълчев

by New Social PoetryNo Comments

Александър Вълчев, Am I Living, 2015

 

 

Вие направихте няколко изложби през изминалата година, последната от които в Института за съвременно изкуство през ноември 2019, с широк отзвук в мрежите и сред студентите в академията. Как беше тази година за вас по отношение на реализирането на творческите проекти? Какви бяха предизвикателствата? 

Изминалата 2019 г. беше много плодотворна за мен с няколко участия в знакови общи изложби и две самостоятелни в престижни столични галерии. През месец април Иглика Трифонова избра две мои фотографии от колекцията на СГХГ за своя кураторски проект „Портрет на приятел”. Изложбата бе част от поредицата на галерията „Другото око”, в която изявени професионалисти в различни области работят с колекцията на галерията. В края на септември се откри изложбата „Бележки и бележки под линия” на куратора Вера Млечевска – една много силна и интересна експозиция с ретроспективен и исторически характер, която беше част от „Пловдив – Европейска столица на културата 2019”. В нея бяха представени знакови творци и произведения на съвременното изкуство от 90-те години до днес. През есента в галерия „Кредо Бонум” бе представена експозиция, посветена на швейцарския колекционер Гауденц Руф, които в продължение на много години е купувал работи на български художници, организирал е изложби и конкурси и е финансирал създаването на нови творби. Две седмици по-късно в Пловдив се откри „Поглед в депото“ (или „Колекционирайте съвременно!”) с произведения, собственост на Николай Неделчев и курирана от Мария Василева.

За мен лично най-удовлетворяващи, но и изискващи най-много усилия, бяха двете ми самостоятелни експозиции. Повече от година продължи работата ми по изложбата „Как да се държим с обекта” в галерия „Кредо Бонум” с куратор Яра Бубнова. Основна тема в изложбата беше скулптурата. Как се прави тя, как присъства в пространството, как се съизмерва с нас.  Повечето от работите са големи по размер и са изработени от велпапе. По самите обеми има много рисунки и фотографии, които влизат в диалог с графиките на кашоните от различни видове техника. Деликатно загатнатите митологични сюжети по ироничен начин показват различите роли на художника. В големия автопортрет „This Blue World” се нарисувах като Атлас , който носи света на раменете си, но и като всеки един от нас, понесъл целият си живот побран в един кашон. По стените на  „Обелиск” като един истински Сизиф се боря с големия колкото мен кашон в пълен противовес на графиките по него, които изрично показват, че тази работа трябва да се върши от двама. В работата „Мерна единица” оразмерявам всички обеми по собствената си височина, а в серията фотографии „Инструкции” демонстрирам как сами да си направим скулптурен релеф с помощта на ”Гравитация”-та.  Всички произведения бяха в диалог помежду си и изграждаха една цялостна среда както смислово , така и чисто пластично като форми и пространствени отношения.

Втората ми самостоятелна изложба е плод на многогодишни размисли как да реализирам творба, която да е цялостно произведение на изкуството. Имах покана за галерия ИСИ-София от повече от две години, но не събирах смелост да започна. Идеята ми бе да преобразя изцяло интериора на галерията, като го моделирам с различни по големина и форма обеми . Получи се едно изцяло ново пространство от велпапе, през чиито части посетителя преминава и които пораждат различни емоции – от строго подреденото начало, през ракурсите, които те въвличат в дълбочина , от която струи светлина, до почти хаотичното дъно в края на галерията, внушаващо нестабилност. Оттам дойде и заглавието на изложбата „Конструктивни колебания”. От една страна чисто физическото внушение за нестабилност на конструкцията и от друга – градивната сила на съмненията, които имах през годините, а и по време на подготвителния процес и самата работа в галерията, която продължи над две седмици. Като легенда към изложбата служеше и рисунката, поставена в преддверието. На нея бях нарисувал себе си в празната галерия, а наоколо бях изписал голяма част от въпросите, които ме тревожеха преди да започна.

Двете изложби имат много общи неща и са реално продължение на една творческа линия, по която работя от няколко години. Разбира се най-очевидното е материала, за който всички които искат да консумират изкуството като семки, се хващат веднага и решават, че вече са видели и разбрали всичко. Но това е само на повърхността. Разликите са много и не са само в детайлите. Тук става дума за цялостно обръщане на принципите, както на направа, така и на възприятие. „Как да се държим с обекта” беше много по-класическа като подход. Работите са предметни и ние обикаляме около тях, докато в  „Конструктивни колебания” ние сме вътре във предмета, той е около нас. В първата имаше много рисунки и фотографии, които имат пърформативен характер и изобщо става дума много повече за самият процес и размисъл за ситуацията като цяло. Втората е много по-близо до архитектурата, разчита изцяло на формите и светлината, която беше важен елемент, няма разказ, но възприятието й се развива във времето.

Александър Вълчев, Изложба „How To Deal“

Разкажете ни повече за себе си, за процеса на създаване. Важни за вас моменти в творческата ви биография? Учители, колеги, съмишленици?

Аз съм пето поколение софиянец. Завърших магистратура по скулптура, а после и по фотография, като и в двете области се явявам продължител на семейни традиции. През годините работих с най-различни изразни средства в различни визуални изкуства. От скулптури в метал и камък, през живопис и фотография, до сегашните инсталационни изложби, в които вплитам всичко, през което съм преминал, подчинявайки го на обща концепция. За мен винаги най-важна е била идеята. Тръгвам от нея и търся подходящи средства, за да я изразя. Работя бавно и обмислям нещата. Много често концепцията ми се е променила много в края на процеса, но същината остава. В последните пет години използвам основно велпапе като материал. То пасва много на моите идеи и ме провокира с качествата си и най-различните възможности, които ми дава. То може да бъде както лист за рисунки и фотографии, така и голям обем за скулптура и инсталация. Графиките и следите от употреба по кашоните носят много истории и асоциации, които напластяват смисли и емоции към работите ми. А топлината и уязвимостта на материала и това че той е рециклиран са допълнителен бонус.

През годините съм работил и общувал с много хора и за съжаление навярно ще пропусна да спомена някои, но всеки от тях е оставил някаква следа в мен. Най-важният човек в моето образование е проф. Крум Дамянов. Той ме е научил на основни неща и принципи, които са общовалидни и аз и до ден днешен стъпвам на тях. В академията бяхме в един курс със Симеон Симеонов, с когото и досега поддържаме близки отношения, споделяме и обсъждаме. Във вакуума след завършването, Стефания Янакиева първа ме покани за няколко участия в групови изложби, а в началото на 2005 г. беше куратор на изложбата ми „Реминисценции” в СГХГ. Тя представляваше поредица от нео-ренесансови портрети на наши колеги, по която работихме около две години. Тази серия отвори много врати за мен и с нея участвах в месеците на фотографията в Виена, Братислава, Любляна и много други места. Нейният успех ме провокира да се задържа в сферата фотографията почти десет години. През това време у мен назряваше желанието да се завърна към скулптурата, но знаех че това не може да стане механично, т.е. отново да правя неща като преди. През 2013 споделих идеята, първите си работи и заглавието, което бях намислил, с Вера Млечевска, чиито кураторски изложби ми харесваха. Така през 2014 се роди „Скулптурата като хоби” изложбата, която ми даде много солидна основа за развитие.

В нея бяха заложени много от нещата, които сега доминират в моите прояви. Подходът ми беше концептуален, а заглавието иронична закачка с Крум Дамянов и неговото виждане , че скулптурата не може да бъде хоби, защото тя винаги е свързана с много физическа работа и тежки материали. Аз представих основно проекти за скулптури, под формата на рисунки, колажи и фотографии. Обектите ми бяха от малки пластмасови детайли до огромни бетонни конструкции. Там за първи път показах и скулптури от кашони. Последваха „Нов живот” в Гьоте институт през 2015, серията „Upgrade” като част от курираната от Даниела Радева изложба „Между етикетите” в СГХГ 2016. В нея участваха и Рада Букова и Антон Терзиев, с които също намираме много общи теми за разговор. И така се стигна до „Как да се държим с обекта”, плодотворната ми работа с Яра Бубнова и инсталацията „Конструктивни колебания” в галерия ИСИ-София.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Кое ви дава кураж и кое ви обезкуражава? 

Средата ни е много динамична. В обществото ни могат да се видят примери във всички възможни крайности.  Провокациите около нас са както визуални така и социални, политически, икономически. Всичко това е повод за творчество. Микросредата, която си изграждаме, от приятели и колеги също дава стимул да продължаваме. Но от друга страна всичко, като че ли много бързо стига един предел, от който трудно се преминава нататък. Качествените места за излагане на съвременно изкуство са малко, било то частни галерии или институции. Колекционерите на съвременно българско изкуство са много малко и доста плахи, а единственият колекционер с визия си остава Г. Руф. Всичко това се отразява на самочувствието и развитието на художника.

Но трябва да отбележим, че в последните две-три години има раздвижване на нещата. Появиха се нови частни галерии, които се опитват да излязат и на международна сцена. Млади автори, които пътуват много или творят и у нас и в други страни и внасят свеж дух. Вече не си говорим само за траките и старите майстори, колекционира се и съвременно изкуство.

Александър Вълчев, Constructive Fluctuations

Върху какво работите в момента? Предстоящи изложби, участия, партньорства?

Никога не спирам да работя по различни идеи и просто в даден момент някоя от тях взема връх и пристъпвам към осъществяването й. Имам покана от Галерията на Софийския Университет.

Александър Вълчев, New Live, Goethe Institut, 2015

Съветите ви към младите художници, които сега поемат по пътя извън академията

„Всички сме прави, дете мое, важното е да го доживеем.” Така започваше една от главите на биографичната книга за Реноар. Често си го казвам, когато бързам и смятам, че не се е случило нещо, което според мен е трябвало да се случи в определен момент. Иначе, колкото и клиширано да е – много упоритост, всеотдайност и смелост. Да работят над себе си и да държат широко отворени очите си за света около тях. 

Въпросите зададе Христина Василева

Александър Вълчев, How to Deal

 

 

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ (р. 1973) живее и работи в София. През 1998 завършва магистърска степен в НХА в София, специалност Скулптура при проф. Крум Дамянов, а през 2013 магистърска степен по Фотография в НБУ. Той е автор на самостоятелни изложби, сред които: „Конструктивни колебания” (2019) в галерия ИСИ-София, „Как да се държим с обекта” (2019) в галерия Credo Bonum, „Скулптурата като хоби” (2014) и „Тухла по тухла” (2018) в галерия „Аросита”; „Нов живот” (2015) и “Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) в Гьоте Институт, както и „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, всички в София. Участва в международни фестивали като „Дунавски диалози”, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месец на фотографията, Виена, Австрия (2008); Месец на фотографията, Братислава, Словакия (2007), както и в общи изложби, сред които: „Спорът за реалността”, СБХ (2017, София); „Между етикетите”, СГХГ (2016, София); „Фокус България@viennacontemporary”, Виена, Австрия (2015); „Изкуство за промяна 1985 – 2015”, СГХГ (2015, София); и много други. Негови творби са част от колекциите на НХГ и СГХГ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алан Стивънс – Морето си представя градината

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Морската градина, Варна

(в Деня на Флота)

Градината на лятното съзнание
в разгара на утрото извиква черноморските вълни:
чайки яздят термите, конници удавени

в индиго, моряци, носени по течението
на улиците в Одеса, търсят момичета
и намират хоризонта разтопен

като бонбонче в листенцата
и оръдеен дим. Китове и саксофони?
– За какво са градините? Пасажите

с лавандула и многопластовата зеленина
доказват, че морето си представя градината като
море и че под водата са

дълбоките отговори, давани от дърветата на дърветата.
Като китове на терасата,
излягаме се в лениви столове и хвалим

всички градинари и саксофонисти,
моряците, хвърлящи мрежи на брега в бели униформи,
и китовете: те са благословените.

Всички градини се събират в едно. Сърцата ни,
разтварящи се разтварящи се като хриле, щастливи са
като листа, носени към морето –
такива, каквито са били: бронзови, патинирани.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Мочурище

Недоспал, станал в пет,
слизам, пълен със съня,
който ме събуди, отнасяйки
спомена за него в градината,
спускаща се към

просветляващото мочурище. Островърхи листа,
покриви, треви, охлюв,
развиващ пътеката си край оградата:
осъзнаването на утрото омекотява
ръбовете на спомена.

През мочурището и над него
мъглата държи и едва
удържа слънцето и луната заедно,
влажната светлина разтваря
перспективите: илюзия,

зад нея, за масивно надигаща се земя.
Лястовиците се стрелват
край ъглите на къщата,
над и зад мен, разплитайки
съня, който нося.

Плодове под мрежите,
играчки забравени на пътеката:
всичко застинало, освен прехвърчането на птиците.
Капките мрак из полето
като че ли са хора, скупчени

в мъглата, но знам,
че са дървета:
както знам, че мъглата накрая
ще открие хоризонт,
толкова нисък, че със сведено чело

да го срещна, докато сънят
избледнява, който можеше да ми даде
теб. И сега тази върната
земя, трудна за ходене:
глина и вода.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Ноември

Вече не е гола,
съвсем близо, почти я докосвам,
нашата липа
облечена в нощна мъгла.

Дори в съня си
тя няма да изпусне
жълтите си стотинки.

Облягам се
на звука на прииждащия бряг,
на вълните, разбиващи се в балкона,
цяла нощ ще е така:
булевардният трафик през една пряка.

Носейки мъничко от мъглата,
връщам се при теб в тъмното;
и ти се протягаш
в съня си, внезапно,
като дървото, спомнящо си своите сипки.

Превод от английски: Христина Василева, Кирил Василев

 

Домакиня

Тя е жената със сиво
Като самата къща лице: като стените,
като вратата, оставена незаключена
за бащата-скитник.

Напред-назад, напред-назад:
тя върви по двора с прането в ръце
или пък ляга под простора
и с часове рее поглед.

Тя е камината с живи въглени,
дългият сбор неплатени наеми
от седем шилинга и три пенса.
Тя е антрето и празната гостна.

Домът с нея общува като
със себе си. Тя също сама си говори
с гласа на дома – тя, неговата
уста, излъсканият до блясък праг.

Един следобед тя от къщи излиза.
вятърът тропа с юмрук по вратата,
но жената просто си тръгва,
вратата в лицето си захлопва.

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Уиски

Появих се по начин супер ефектен:
първо почуках отпред, после над покрива прелетях
и на задната врата почуках пак. „Здравей.“
Последният човек, когото би очаквал –
все едно мъртвец, дошъл парите да си иска.
Бях търсил точно тоз ефект
и по лицето ти разбрах, че съм успял.

Отворихме тогаз бутилката, която бях донесъл,
и докато отпивахме, те наблюдавах –
мъчех се да разбера кой от нас налива.
После ти ми заразправя своите истории –
ужким простичко, но се самоизтъкваше
(само че ми бе известна истината)
и за момент се усъмних, че ме познаваш.

Затова и пуснах онази стара плоча
и когато ти отиде яйца да изпържиш, не можа
да ме излъжеш; пък и вече беше тук таксито.
И така, със или без уиски,
останало в бутилката, намигащо ни „Лека нощ“,
нямах намерение да тръгвам сам.
Тук се пуши. „Влизай и добре дошъл.“

Превод от английски: Екатерина Димчева

 

Стихотворения в оригинал от Алан Стивънс

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X