Валентина Янчева

 

 

Филмът на Томас Винтерберг „Ловът“ ни показва една съвременна версия на онова, което Фердинанд Тьонис нарича общност (Gemeinschaft) – малко селище, където всички се познават, отъждествяват се с образа си в очите на останалите и участват в общностни ритуали. Протагонистът Лукас е най-обичаният учител в детската градина, образцов и ангажиран член на общността. Наистина, в битието му има един дефицит – жена му го е напуснала –, но той своевременно го компенсира, привличайки със своята положителност една колежка-чужденка. А от желанието на сина му Маркус да живее при него разбираме, че Лукас е добър баща. Но тъкмо когато всичко е на път да се подреди, малката Клара, дъщерята на най-близкия му приятел, заявява пред директорката на детската градина, че той й е показал члена си. Момичето съчинява това обвинение, защото нейният учител е отхвърлил любовта й. Изпадналата в паника директорка повиква експерт-психолог. В разговора си с детето той прилага стандартния алгоритъм, по който се установява в такива случаи дали е имало инцидент. Експертът тълкува като опит за изтласкване на травматичното преживяване това, че Клара, изплашена от последиците на спонтанната си лъжа, се отрича от своите думи, и в крайна сметка принуждава обърканото момиче да потвърди обвинението си. Нещо повече, отново в съгласие с алгоритъма той препоръчва да бъдат разпитани за типичните симптоми на сексуална злоупотреба и останалите деца. По аналогичен начин децата, които до този момент са обожавали Лукас, си въобразяват предписаните симптоми, а в добавка и сцени на сексуално насилие, за чиято нереалистичност никой не си дава сметка. Изпаднала в истерия, общността пренебрегва правната максима „невинен до доказване на противното“, стигматизира доскорошния си образцов член като педофил и се затваря за опитите му да увери другите в своята невинност. Неговото отхвърляне има и чисто физически измерения – тялото му е избягвано като табуиран обект, понечването да пазарува в единствения супермаркет завършва с побой над него, прозорците на дома му са обстрелвани с камъни. Той се озовава в своеобразно естествено състояние, където всеки има правото да го убие. Лукас обаче не се отказва от опитите си да бъде приет отново в социалния свят. Обратът настъпва в навечерието на Коледа, когато той се явява пред цялата общност на единственото място, от което не може да бъде изгонен – Църквата –, и отправя публично към бащата на Клара покъртителния зов: „Виж ме!“. Невинността на героя се изтъпанва в евидентен показ пред най-добрия му приятел и той бива реабилитиран. На финала филмът ни пренася година по-късно, когато цялата общност се е събрала за лова, играещ ролята на инициационно изпитание, чрез което Маркус се превръща от момче в мъж. Въпреки че наглед е постигнал една „втора непосредственост“, оборудвал се е със семейство и е станал отново органична част от общността, така, сякаш нищо не се е случило, Лукас не е спокоен. Историята завършва с това, че по време на лова героят избягва на косъм насочен към главата му изстрел.

Филмът изобилства от възможности за тълкуване, но особено интересна изглежда следната. Представената в него идилична селска общност се намира в хоризонта на съвременното общество и неизбежно бива подронена от този факт. Чрез експерта-психолог в нея нахлува практиката на подсигуряването, конститутивна за възникналия в модерната епоха социум от атомизирани индивиди и ескалирала понастоящем до тотална алгоритмизация на мерките, които подсигуряват просъществуването и добруването на телата. Като противопоставени на риска на доверяването, процедурите, имащи за цел да обезпечат сигурност, всъщност продуцират несигурност. Това е така, защото те изтръгват човека от същностната за него ситуираност в контекст от отношения с хора и вещи, където сигурността се основава върху една ориентация, обзираща цялото без да се вторачва във всяко нещо поотделно. По подобен начин изричната, формализирана до процедура по сигурността проверка дали е изключена печката и спряна чешмата преди напускане на дома води до провокираща компулсивно повторение несигурност, непозната за онзи, който се доверява, осланя на своята ориентация в ситуацията, на своя нетематизиращ поглед върху нея.

Но защо алгоритмите на подсигуряването се оказват по-силни от близостта и доверието, и заслепяват дотам, че да не се виждат очевидни свидетелства за невинността на Лукас? Защото идиличната селска общност от филма не е истинска общност и между нейните членове няма истинско доверие. Истинската общност е възможна там, където се скачват във взаимна откритост хоризонтите на две или повече уникални, незаместими ситуираности, а не там, където се споделят повърхностни обичаи и осреднени рецепти за съществуване. Истинското доверявяне поема риска на откритостта, а не играе на сигурно, разчитайки на това, че другите ще се държат според същите предписания. Във филма психологическата експертиза покълва в един социум, чиито членове вече съществуват неситуативно, като във вакуум, и само заменя едни алгоритми на подсигуряването с други.

Единственият начин, по който Лукас може да победи породената от нея привидност е да насочи, дори и насила, погледа на Клариния баща към своята даденост като феномен. Феноменът, показващото се откъм самото себе си, се разкрива само в перспективата на някаква ситуираност, и то не за едно теоретическо, зяпащо отношение, а за едно практическо отношение, което го познава от начина, по който си има работа с него. Това означава, че с думите „Виж ме!“ Лукас призовава приятеля си да застане в позицията на една ситуираност спрямо него. И начинанието му сякаш успява – силно разчувстван, бащата на Клара проглежда за неговата невинност. Смущаващ е обаче фактът, че когато си припомня тяхната близост, последният се позовава на един списък от клишета – как двамата са крали череши и са участвали заедно в ритуалите на порастването и общността. В тази близост безспорно има силна и автентична емоция, но липсва познание за другия. С други думи, споделяните рецепти и ритуали са затулвали истинския поглед на Клариния баща за това, къде стои Лукас, и така са направили възможна заблудата му, а преживяното от него откровение на невинността на приятеля му до голяма степен има сантиментални източници – контекстът на храма и юношеските спомени.

Принадлежността на героя към общността е възстановена само привидно, защото преодоляването на съмнението в него е възможно единствено във взаимната откритост на незаместими ситуираности. Първоначалното състояние, към което прави опит да се завърне селото, е лишено от истинска близост и доверие. Това разбиране не е репрезентирано в съзнанието на Лукас, но е засвидетелствано от чувството му за тревога, което няма да го напусне никога.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.