Александър Вълчев, Constructive Fluctuations
Политическата публицистика на Юнгер между 1923 и 1933 г. споделя с Иван-Мешековата Трудово-спътническа литература* синдрома на (само)неситуираността, дължаща се на един утопично-анархистичен радикализъм, отстояван на много фронтове, притежаващи сериозно реалнополитическо влияние. В средата на 80-те Юнгер ретроспективно ще определи мястото си в литературата на Третия райх – подобно на мястото, отредено на Мешеков в лявото литературно пространство през 30-те – посредством образа на пословичната „бяла вряна“[1], каквато е, да припомним, и квалификацията на „пролетарския“ поет Д. Полянов по адрес на Мешеков, от която изходихме в това съпоставително изследване. Преди да се превърне обаче след 1933-та доста бързо в необичайна птица за националсоциалистическия режим Юнгер се радва през ваймарския период на статута на ухажван (и от националсоциалистите) enfant terrible на (крайно)десните. Самият Юнгер се самостилизира като „самотен войн в пустинята, чието време ще дойде с настъпването на катастрофата“[2] – напълно в духа на боеца от военните книги. От традиционната (консервативна) десница го отличава революционния му радикализъм, прокарващ цезурата на Първата световна война като епохален point of no return, безвъзвратно отделящ от света от вчера; от националсоциалистите – анархистичния му елитизъм, за който нарастващата масовизация и парламентарното представителство на „движението“ вече са неприемливи отстъпки спрямо „буржоазното“; от крайнолевите („националболшевиките“), с които се сближава в края на 20-те – радикалното отхвърляне в концепцията му за „работника“ на отчитането на икономическия фактор като водещ. През есента на 1929-та и в навечерието на избухването на Голямата депресия, която ще поднесе на Хитлер властта на тепсия, Юнгер вече говори за „скритата бюргерска ядка“ (РР 859) на националсоциализма – и лично на Фюрера. На 27 октомври – три дни след „черния четвъртък“ на Уолстрийт – Дер Ангриф, официоз на Берлинската НСДАП (с главен редактор Йозеф Гьобелс), го определя като „ренегат“, който вече „не съществува“ (РР 860) за националсоциализма. Едва два месеца след идването на Хитлер на власт Гестапо претърсва берлинската квартира на Юнгер. През октомври 1933 г. той напуска Берлин и се оттегля във „вътрешна емиграция“ в провинциално градче в родната Долна Саксония.
Макар че до края на август 1923 г., когато доброволно напуска Райхсвера, Юнгер е длъжен да се въздържа от политически изявления, още предговорът към първото издание на във В стоманени бури, датиран с „декември 1919“, съдържа имплицитни политически послания, изхождащи от осмислянето на войната в контекста на ранната Ваймарска република, преживявана от младия ветеран като „време на мекушав хленч, морално закърняване и ренегатство“ (РР 13). В цялата си последваща политическа публицистика Юнгер ще използва фронтовия опит – Иван-Мешековото „окопно п р е о с ъ з н а в а н е“[3] – като семантичен ключ и екзистенциален хоризонт с потенциал на ултима рацио на заеманите политически позиции. Още в този най-ранен текст, фигуриращ като първи в посмъртното издание на събраната Политическа публицистика 1919-1933, е формулиран с пределна отчетливост решаващият въпрос за „смисъла“ на войната, който мотивира в дълбочина писането на автора на военните книги – и публициста политически екстремист. „Без значение дали сте загинали в открито поле, с обезобразено от кръв и мръсотия клето лице, обърнато към врага, изненадани в тъмни дупки или потънали в калта на безкрайни равнини, самотни сънувачи без кръст – това е за мен Евангелие: вие не сте загинали напразно.“ (РР 12) Редом с травматичния въпрос за смисъла на (жертвите на) изгубената война предговорът към първото издание на В стоманени бури поставя метафизически и жизнено-философски свръхкомпенсиращия отговор на Хераклитовия фрагмент 53, който по-късно ще се появи отново във въведението към Битката като вътрешно преживяване: „Войната е баща на всички неща“[4] (пак там). Обвързвайки политическото, от една страна, с опита на войната, най-ранният публицистичен текст на Юнгер съдържа, от друга, антиципираща препратка към Работникът като „логическо продължение на неговата политическа публицистика“[5] и същевременно мост към постнационалистическия политически мислител от епохата на глобалното „идване на титаните“. Войникът е надничар, работник. „Така работеха и се сражаваха те, зле хранени и облечени, като търпеливи надничари на смъртта с железен товар на плещите.“ (РР 10) Кулминираща в Работникът като „моята първа политическа книга“ (РР 847), Юнгеровата политическа публицистика от 20-те и началото на 30-те се захранва от фронтовия опит, търсейки неговото политическо осмисляне и приложение, но съдържа – подобно на военните книги – и литературно-концептуален потенциал за трансцендиране на хоризонта на Ваймарската република, колабиращ в националсоциалистическия Махтерграйфунг.
По-малко от месец след напускането на Райхсвера Юнгер радикално сгазва политическия лук още с първата си същинска публицистична изява (вече като офицер от запаса) не къде да е, а в печатния орган на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП) – първата му и последна авторска изява там[6] – съвпаднала с обратното броене преди мюнхенския пуч на Хитлер. В Революция и идея, публикувана във Фьолкишер Беобахтер от 23/24 септември 1923 г., Юнгер говори за „истинската революция“ (РР 36), която Хитлер, качил се на стол в бирарията Бюргербройкелер и стрелял с пистолет в тавана, ще обяви за избухнала две седмици по-късно. При цялата му случайност, Юнгеровият тайминг е налудно знаменателен както с оглед на взривоопасната атмосфера на „национална революция“, в която се ситуира неговата публицистика, така и на типично писателското му самонадценяване като въплъщение на тази революция – „национализмът това съм аз“ (РР 851) – в реалнополитическите ѝ измерения. Ако всяко историческо събитие наистина се повтаря два пъти, като първият път е трагедия, а вторият – фарс, Революция и идея прецизно описва младежкото преживяване на първия път. „За нас, духовната и способна на въодушевление младеж на Германия, доколкото тя бе родена или възпитана за свободолюбиво мислене, преди войната думата „революция“ притежаваше силно и характерно звучене.“ (РР 30) Революцията е преди всичко копнежът на една младеж, отгледана в подредения свят от вчера на стария режим, за която бунтът е иконографска „идея“ – и произлиза от идеи. „Големите мигове на надигането, в които на принудата се е противопоставяло насилие, в които една млада идея под тремолата на барабани и червени знамена застава зад барикадите, отговаряха на нашето чувство.“ (Пак там) Това са чувствата на една идеалистична в буквалния смисъл на думата младеж, която (е научена да) вярва във волунтаризма на идеите, чието съдържание може да е много различно, противоположно или дори сгрешено, но споделящи достойнството да са идеи (а не примерно икономически императиви). „Дали обръщахме поглед към Реформацията и произтичащите от нея движения, към първата френска революция или подготвящата се руска, никога не липсваха знаците за буря, една голяма литература, пророци и мъченици, страдали и пролели кръв за идеята, дори когато идеята е била погрешна.“ (РР 34) Младежкият идеализъм на добре охранявания свят от вчера създава същевременно усещането, че мечтаната революция е също толкова далече, колкото старият режим е вечен.
Юнгеровото настояване, че войната и революцията са (прояви на) едно и също нещо, пронизващо писането му от В стоманени бури през военните книги и политическата публицистика до Работникът, има автобиографична основа в преживяното от младежта на стария режим. Първата революция на поколението, разрушила с катастрофалността си уредения свят от вчера, е Първата световна война. За субекта на Юнгеровата фронтова и политическа проза, възторжено преживял тази първа революция в цялата ѝ хтонична титаничност и апокалиптика на битката на материалите и техниката, очакванията към последвалата я втора (политическа) революция са на практика недостижимо високи. Те са били такива обаче още в предвоенната си фаза на младежкия идеализъм на стария режим. „Много по-скоро отколкото някога ни е минавало през ума ни се отдаде възможност да преживеем революция или движение, което виждаше себе си като такава, в собствената ни страна.“ (Пак там) Ноемврийската революция няма как да не разочарова автобиографичния герой на фронтовите книги и на Революция и идея, за когото самата война вече е (революционна) битка „за една нова форма на света“, в чиято рамка случилото се в началото на ноември 1918 г. „не е нищо друго освен метеж на сражаващ се кораб“ (пак там). От гледна точка на субекта на младежкия идеализъм от стария режим и на последвалия (революционизиращ) фронтови опит ноемврийските събития са продукт на „жажда за плячка, подкрепена от малодушието на една изгладняла и заслепена от лозунги маса“ (пак там), лишена от всякаква движеща „идея“. Самата радикална критика на революцията, мечтана от поколението, израсло през стария режим, няма как да мине без отгледания от същия този режим младежки идеализъм на междувременно шоково порасналите, но неразделили се с очакванията от вчера за задвижваната от идеи революция. Въпреки идеалистическите основания на критиката обаче драстичната диагноза – напомняща на картини от фронтовите книги – на „така наречената революция“ има познавателна и прогностична сила. „Така наречената революция от 1918-та не бе драма на възраждането, а зрелище на рояк мухи[7], връхлитащ труп, за да се храни от него.“ (РР 34-35) Въпросът на разочарования субект на старорежимния идеализъм и революционния фронтови опит отново е Каква идея? реализира тази революция – и отговорът е: претоплен аморфен миш-маш с изтекъл срок на годност. „Дори в чисто формален план нямаше нищо ново, отчасти бяха копирани руски институции, бяха измъкнати изхабени фрази от 1789-та и 1848-а, претоплени бяха отдавна изгнили лозунги на марксизма.“ (РР 35) Три години по-късно, по време на най-радикалната фаза на политическата си публицистика Юнгер ще дефинира в статията Съединявайте се! (1926) ноемврийската революция като „марксистко-либерална“ (РР 219), прецизно улавяйки духа на „мирния преход“ от стария към новия режим с неговото „безкръвно рагу от престоялите остатъци от френската революция“ (РР 58), както гласи по-ранната формулировка от Революция и фронтово войничество (1925). Що се отнася до копирането на форми от руската революция, публицистът Юнгер няма да крие фасцинацията си от радикализма им (въпреки набелязващия се провал) дори след януари 1933-та. За субекта на старорежимния идеализъм и радикалния фронтови опит отвращението от копирането на руски форми е преди всичко отвращение от неусвоената радикалност на оригинала в мирнопреходното ноемврийско копие.
Доколкото войната в Юнгеровото ѝ осмисляне (революционно) разрушава из основи буржоазния свят от вчера, революцията би трябвало да продължи и задълбочи тази работа на деструкцията като условие-без-което-не-може за създаването на новото в неговата абсолютна оригиналност и автономност. Ноемврийската революция не само че не прави това, но и „безидейно“ (контрареволюционно) затвърждава света от вчера. „Навсякъде обаче, където се налагаше да се създаде самостоятелно нещо ново, предводителите се провалиха, видяха се изправени пред нищото и се вкопчиха с чувство на [пълна] безидейност тъкмо в порядките, с които твърдяха, че се борят.“ (РР 35) За автобиографичния имплицитен герой на Революция и идея светът от вчера е капитализмът. „Така с тяхна помощ капитализмът израстваше по-мощен от всякога, политическото потисничество стана безгранично, свободата на печата и словото – детска смешка.“ (Пак там) Спомня ли си наистина някой лозунгите от началото на ноемврийския мирен преход, за да ги изправи пред съда на по-късната действителност? Само един наследник на старорежимния младежки идеализъм може да направи – и да изиска да направим – подобен мисловен експеримент, който оголва единственото основание на „тази революция на материализма“ на материалните момичета и момчета на мирния преход – нейната квази(марксистко)хегелианска (разумна) фактичност. „Тази революция на материализма може да приведе като свое историческо оправдание само един факт – този, че бе успешна.“ (Пак там) Младежкият идеалист от света от вчера, преминал през (революционното) окопно преосъзнаване, се оказва отново в един смъртоносно фактичен, потенцирано старорежимен свят от вчера. „Зад маскировъчната фасада на правителства и кабинети господства разбойничество в най-оголена форма. Вече има само плячкосващи и плячкосвани. Професиите, които трябваше да пазят и умножават идеалните блага на народа, отмират. Представителите на материализма в цялата му мерзост – гешефтари, борсови спекуланти и лихвари – са реалните управляващи. Всяко говорене и правене се върти около стока, пари и печалба. Всички изявления на държавата, нейните разпоредби, нейните декларации, нейните мерки, нейните пари, нейните възвания изпускат миризма на тление.“ (РР 36) Революцията е раждане, а това е разложение. „[Р]еволюцията не бе раждане, не бе възсияване на нови идеи, а разложение, обхванало едно умиращо тяло.“ (Пак там) Логичният извод, който следва от тази радикално-идеалистична визия за ноемврийската революция, кореняща се в старорежимния младежки идеализъм и неприемаща връщане отсам катастрофалната цезура на фронтовия опит, е, че истинската революция още не се е случила – че тя тепърва предстои.
И тук, в трагично-фарсов синхрон с започналото обратно броене за мюнхенския Бирен пуч, автобиографичният ювенилен ветеран от Революция и идея идентифицира идещата „същинска революция“ на своята утопично-елитарна „консервативна революция“ с „националната революция“ на националсоциализма в цялата му квазиидеалистична мерзост. Както младият лейтенант във В стоманени бури повтаряше в пароксизма на атаката Сега лейтенант Юнгер сваля шинела си, така тук трябва да повторим: и тук политическата публицистика на Ернст Юнгер прави най-фаталния си избор на най-фаталното място в (почти) най-фаталния момент. „Същинската революция още не се е състояла, тя неудържимо марширува към нас. Тя не е реакция, а истинска революция с всички нейни отличителни белези и проявления, нейната идея е народностна (völkische)[8], наточена до непозната досега острота, нейният стяг – пречупеният кръст, нейната форма на изразяване – съсредоточаването на волята в една-единствена точка – диктатурата!“ (Пак там) Тук блясъкът на политическото възсиява с демонична сила, която абсолютно начинаещият публицист припознава като сродна на революционния титанично-хтоничен фронтови опит, от който изхожда както неговата политическа публицистика, така и литературно-концептуалните му построения, които по-късно ще му помогнат чрез привидността на естетическото да намери изход от непосредствения блясък на актуалнополитическия демонизъм към литературно пречупеното сияние на ониризма на Приключенско сърце и митопоетическия титанизъм на Работникът.
Разочарованият от ноемврийската революция „гневен млад мъж“ е колкото старорежимният идеалистичен младеж, толкова – и с по-голямата сила на преживяната травма – ветеранът от Първата световна война. Съществен сектор от десния политически спектър на ранната Ваймарска република са именно сдруженията на ветераните от войната, като чийто говорител Юнгер възприема себе си. Националсоциализмът ще успее да спечели тези хора с бесния си ресентимент (несподелян от Юнгер) от изгубената война и (унизителния за Германия) Версайски договор, и също така със систематичното подклаждане на „легендата за удара с кинжал“ (Dolchstoßlegende) от страна на революцията в тила (отхвърляна от Юнгер). Идентификацията на Юнгер с фронтовите войници, въпреки форсираното ѝ функционализиране в политическата му публицистика, е в основата си неполитическа, а автобиографично-екзистенциална. За аргументацията на Революция и фронтово войничество (1925) те са унижените и оскърбените от ноемврийската революция. „Напълно отговаря на духа на тъй наречената революция, че онези, които взеха на сериозно този почетен пост [да представляват народа си на фронта, б. м., В. С.], биват третирани или като измамени, или като безспорни глупаци.“ (РР 57) Ветераните не изиграват в ноемврийската революция решаващата роля, която има въоръженият народ (и фронтовите офицери, преминали на негова страна) в „Русия на Ленин“ (РР 58) – роля, която Юнгер си представя като (била) възможна – а участват в потушаването на комунистическите бунтове и възстановяването на „революционното“ ноемврийско статукво. Ноемврийската революция е типичен – и омразен за Юнгер – пример на „мирен преход“, искащ спокойствие след като властта (и капиталите) са вече трансферирани от старите към новите (стари) елити. „[З]ащото след поемането на властта без битка, те не искаха развитие, а спокойствие.“ (Пак там) Дейците на ноемврийската революция са лишени от „ранга да бъдат властови фигури (Machtmenschen) от класата на Троцки“ (пак там), чиято автобиография Юнгер проницателно ще рецензира пет години по-късно. Националният радикал-анархист от политическата публицистика намира повече допирни точки с комунистите (а по-късно и с националболшевиките около Ернст Никиш) отколкото с дошлата на власт чрез „мирен преход“ Ваймарската демокрация. „Тогавашните [от ноемврийската революция, б. м., В. С.] не искаха никаква битка, никакъв личен залог и никаква кръв, искаха си спокойствието.“ (РР 59) Изводът на Юнгер за ноемврийската революция е, че в крайна сметка ѝ „е липсвала революция“ (пак там), която за него би предполагала, за да я има, впрягане на силите на новия субект на преминалите през първата революционна катастрофа на фронтовия опит. „Във всеки случай така наречената революция не успя да си послужи с фронтовия боец – и това я характеризира.“ (РР 60)
В идентификацията си с фронтовия войник Юнгер се колебае между глорификацията му като (пренебрегнат от революцията) нов субект на историята, от една страна, и мизерията на самотния и изоставен ветеран на същинската титанично-хтонична революция на „битката на материалите“, от друга. И двете идентификационни фигури са автобиографични (въпреки сурдинирането в личен план на втората). „[Т]ой се видя с приключването на войната, изтощен от чудовищните усилия, изведнъж сам в една пълна духовна изоставеност.“ (Пак там) Самотата на фронтовия войник – насред руините на срутилия се (докато той се сражава) без бой свят от вчера – като фундаментална екзистенциална характеристика ще бъде (неубедително) политически преосмислена от Юнгер като последно основание на неговата не-реакционна (революционна) същност. Този неубедителен трансфер от екзистенциално в политическо обаче е определящ за дистанцирането на Юнгер от „легендата за удара с кинжал“, употребена от националсоциализма. „Това е основанието, поради което истинският фронтови войник никога не може да е реакционен: той не е само предаден, но и изоставен.“ (РР 61) Изоставеният не (би трябвало да) изпитва интоксикиращия ресентимент на предадения, от който реалнополитически ще се възползва националсоциализмът. Прогнозата за нереакционния характер на изоставения самотен ветеран в нейната очевидна контрафактичност на свърхкомпенсиращ ход ще се окаже политически напълно погрешна, оголва обаче автобиографично-екзистенциалните основания на Юнгеровата политическа публицистика. Самотният и изоставен ветеран от Революция и фронтово войничество носи отличителните белези на преживяното от автора на Огън и кръв, писана по същото време, с нейното фокусиране върху екстаза и травмата, насред масовата (и касовата) приватизация след ноемврийската революция. Тук Юнгер за първи път отчетливо ще формулира една своя любима теза, която ще се повтаря в интервютата след 1945-та, отнесена към катастрофата на Втората световна война. „Силите бяха налице, но те не бяха приложени или бяха разпилени в дилетантски начинания.“ (РР 63) Юнгер като неприложен – Хитлер като монстрозен дилетант. Утопията – истинската утопия, както „истинската революция“ – няма пресечна точка с историята. (А когато се пресекат, раждат чудовища.)
Юнгеровата преоценка на ноемврийските събития апелира както към метафизиката на войната (като „първа“, титанично-хтонична революция), така и към една метафизика на истинската (социалнополитическа) революция. Тъкмо от позицията на това метафизично схващане, укоренено в екстремен екзистенциален опит, той отхвърля „[о]бичайния образ […] на удара с кинжал изотзад“ (РР 108) – обичаен за целия (крайно)десен политически спектър във Ваймарската република. В статията Национализъм и националсоциализъм (1927), където се прокарва елитисткото разграничение между националсоциализма, от една страна, за когото „масата с право играе роля“, и Юнгеровия „национализъм“, от друга, за когото „числото е без значение“ (РР 319), ключовият за нацизма „удар с кинжал“ недвусмислено е определен като не спадащ към „същински действителното“ (das eigentlich Wirkliche) (РР 318). Юнгеровата героично-стоическа метафизика на войната е обратното на националсоциалистическата идеология на изгубената поради „болшевишко-еврейския“ удар в гръб война – и антидот на нацисткия ресентимент. Както войната, така и ноемврийската революция са вписани в една стоическа визия за историята като необходимост. „Ако искаме да видим същественото, трябва да се постараем да мислим исторически, ще рече, да виждаме във всичко, което се случва, нещо необходимо.“ (РР 110) В тази стоическа историософия няма място нито за ресентимента на изгубената война, нито за (антисемитския) прочит на ноемврийската революция като „удар с кинжал“. В разрез с (крайно)десния (консервативен) консенсус Юнгер радикално-анархистично вижда „необходимост“ в самата революция. „Да, това трябва все някога да се каже пределно ясно, макар че със сигурност ще бъде криворазбрано: и в революцията се съдържаше необходимост.“ (Пак там) Стоическата матрица предпазва Юнгер от близкото до (крайно)десния ум във Ваймарската република мислене на революцията в рамките на теорията на заговора. „[Т]рябва по-скоро да свикнем да виждаме, че всички ние по някакъв начин участваме в така наречената революция, тоест, ако го формулираме в персонален план, носим вина за нея, както тези, които активно я прокараха („направиха“), така и безбройните други, които ѝ предоставиха, така да се каже, пасивното си съгласие“ (РР 111). Ноемврийската революция е колкото революция „отдолу“, толкова (ако не и повече) и „революция“ отгоре. „Революционни бяха масите, носещи червени знамена по улиците, но революционни бяха и притежаващите властта, които не заповядаха да стрелят по тях – и немалък въпрос е кой начин на действие доведе по-бързо до целта.“ (РР 111-112) Мирнопреходната „революционност“ на старите елити дава основание на Юнгер да определи ноемврийската революция като симптом на рухването на стария режим, а не „истинска революция“, създаваща нещо ново: „по своята същност тя не бе революция, а външен знак на едно рухване.“ (РР 114)
Тази констатация, с която завършва статията Революцията (1925), публикувана в Ди Щандарте, издание на крайнодесния Съюз на фронтовите войници „Щалхелм“, ще бъде повторена пет години по-късно в програмния текст „Национализъм“ и национализъм (1929), в който Юнгер формулира в завършен вид своя революционен (анархо)национализъм пред широката публика на независимото ляволиберално списание Таге-Бух. Статията „Национализъм“ и национализъм отразява окончателното скъсване на Юнгер с националсоциализма – харизматикът от първата реч, на която младият офицер от Райхсвера присъства през пролетта на 1923-та, вече се е превърнал в апаратчика „господин Хитлер“ (Herr Hitler) (РР 509). От тезата, че „сме преживели само едно срутване, а не революция“ (РР 505), Юнгер извежда като следствие, че „революцията трябва да бъде наваксана“ (пак там) от субект на историята, идентифициран като „синове на войните и гражданските войни“ (РР 507). Този субект, познат ни от фронтовия дневник на Мешеков и военните книги на Юнгер, е преминал през опита на хтоничните стихии, чието повторно развихряне предстои в „истинската революция“. В нея започва да се набелязва митопоетическата титанично-хтоничната фигура на работника, върху която Юнгер ще съсредоточи вниманието си една година по-късно. „Единствената постановка на въпроса, която днес действително представлява интерес в комунизма, е дали и в Германия ще се удаде да се превърне понятието „пролетарий“ от чисто икономическо в героично.“ (РР 506, курсив в оригинала) Героично, ще рече, следвайки парадигматичния опит на „войната на материалите“, титанично-хтонично, споделяно в еднаква степен от войната и революцията – и от техния субект в лицето на войника-работник и работника-войн.
Титанично-хтоничното тъждество на война и революция (и съответстващото му „героично“ тъждество на войн и работник) ще бъде препотвърдено в рецензията Спомените на Троцки (1930) за автобиографията на Лев Троцки Моят живот. Опит за автобиография (1930), издадена същата година на немски в престижното издателство Фишер. „Не само войната дава знак за наближаването си – прави го и световната революция. Тези две събития са в основата си само едно, две страни на едно и също явление, многообразно интерфериращи и в много отношения зависими една от друга. Може да се каже, че една голяма революция е в процес на ставане, обхващаща както национални, така и социални напрежения – но може и да се каже, че една голяма война вече формира националните и социалните си армии.“ (РР 548) Юнгер мисли военното и революционното „прекрачване на границите“ – във войната и гражданската война – като в основата си синхронно. „[Е]дин ден не само по краищата на държавите, но и по улиците на големите градове въоръжени хора ще прекрачат онези граници, които са прокарани посредством договор и ред.“ (РР 549) Не само националните държави (и „национално отговорния капитал“), но и един интернационал на подривните сили преминава в режим на тотална мобилизация. Войната е „добре дошла“ не само за титанично-хтоничния войн, но и за професионалния революционер (като репрезентант на титанично-хтоничния „героичен“ работник) – и двамата навлизат (неподвластни на унищожение) в зоната на унищожение като тяхното емблематично място. „И за тях [професионалните революционери, б. м., В. С.] войната е добре дошла, те ще се появят първи там, където разрушението е било най-страшно.“ (РР 550, курсив в оригинала) В края на рецензията Юнгер отново формулира своя лелеян сценарий за (германско) прерастване на световната война в световна революция – след провала на руско-съветския опит за подобно прерастване, емблематично въплътен в персоналния провал на Троцки. „Извън всяко съмнение е, че целият съюзéн свят не би могъл да ни устои, ако бяхме свързали воденето на световната война с една световнореволюционна претенция от най-висок ранг.“ (РР 552) Рецензията Спомените на Троцки проницателно ще положи провала на стратега на Октомврийския преврат в прехода от западно-интелектуалния етап на руската революция към „скитско-варварския“ (РР 547), стоящ под егидата на „силите на почвата“ (РР 552) на сталинизма. „Може да се каже, че доколкото беше западно събитие, революцията е била същинската му стихия. Звездата му обаче по необходимост избледнява в същата степен, в която същностно руското на това явление започна да става по-отчетливо.“ (РР 547) Юнгер диагностицира у Троцки „далтонизъм спрямо изплуващите от земята (Boden) сили“ (пак там), но всъщност споделя с него тази интелектуалистка слепота спрямо калнокафявото. Едва три години по-късно той ще се окаже в позицията на Троцки – позицията на утопичния „западен интелигент“ (срв. РР 550), изместен от реалнополитическите сили на германската „(кръв-и-)почва“. Руският социализъм в една отделно взета страна ще получи своето германско съответствие в националсоциализма в една отделно взета страна след окончателното закриване и в двете на всякаква възможност за „истинска революция“.
Спомените на Троцки неусетно и неволно прерастват в спомен за бъдещето на политическия публицист – мислител и активист – Юнгер, некриещ идентификационното си възхищение от интелектуалеца, създал Червената армия, и неговия брониран влак. „Той притежава също рядко срещаната дарба да преминава от една почти догматична дейност незабавно към практическа. Той изгради Червената армия не както навярно би отговаряло на теориите на марксизма, а както обикновено се е въвеждало ред в армиите във всички времена. […] Историята на неговия брониран влак, с който той обикновено се появявал на най-опасните участъци на фронтовете, е образцов пример за концентрацията на модерната военна енергия, който може да се препоръча за изучаване на всеки професионален войник.“ (РР 551) Троцки въплъщава парадигматичния за Юнгер синтез между интелектуалец и войн, чийто провал е (само)сбъдващо се пророчество – прозорливостта му обаче е авторефлексивно сляпа. Юнгер вижда презрението на Троцки (интимно близко му) към „дребния буржоа“ (Сталин) като недопустимо за един политик, който би трябвало да си даде сметка за реалнополитическото превъзходство и важността в политиката на това да си „малко по-малко умен“ (РР 548), докато всъщност го очаква същото от страна на доста по-малко умния дребен буржоа Хитлер. Докато „националната революция“ на националсоциализма навлиза с Голямата депресия в терминална фаза, Юнгер едновременно пророчески и сляпо описва предстоящото в Германия като вече случило се в Русия. „Че точно този човек бе отстранен, че той изобщо можа да бъде отстранен, е един от най-ясните знаци за това, че революцията е започнала да навлиза в стадий на нова закономерност, която трябваше да намери израз и в нов управляващ елит.“ (РР 551) Умението на Юнгер да казва да на случващото се (без да губи прогностичната си прозорливост), което две години по-късно ще намери впечатляващ израз в Работникът, тук е дарбата на сляп за собствената си съдба прорицател, който „умее да гледа с очите на автора [т.е. Троцки, б. м., В. С.]“ (РР 546), но все още не знае, че тези очи предстои екзистенциално да станат съвсем скоро и негови собствени. „Това е неговата съдба: силите на интелекта са победени от силите на почвата. И това е смисълът на неговата книга: интелектът се опитва да докаже, че почвата е била в грешка, но неговата логика се изпарява безследно като дим над земята (Erdreich)[9] (РР 552). Съдбата на интелектуалеца Троцки в Русия на Сталин префигурира съдбата на политическия публицист и писател Юнгер в Германия на Хитлер. Политическият (анархистично-утопически) активизъм на Юнгер ще се изпари едва три години след Спомените на Троцки яко дим над „кръвта-и-почвата“ на Erdreich-а на Третия райх.
Последният политическо-публицистичен текст на Юнгер ще бъде написан вече от търбуха на Левиатана в инкогнитото на рецензия, посветена на пътепис за СССР от времето на първия петилетен план. Рецензията излиза през септември (или август)[10] 1933 г. под заглавие с автореференциално двойно дъно: Един нов репортаж от страната на плановата икономика. Този репортаж е колкото за Русия на Сталин, толкова и за Третия райх, написан от автора на Тоталната мобилизация (1930) и Работникът (1932), който вече започва да вижда себе си в светлината на Спомените на Троцки. Рецензията тръгва отдалече (и привидно далече от политическото) с любимата за „приключенското сърце“ на младежа от стария режим (и на родилия се в края на 20-те насред радикалната политическа публицистика литератор) тема за пътешествията. „Духът на едно столетие се отразява не на последно място в дестинациите и влеченията на неговите пътешественици. Всяка епоха притежава своя Мека и свои обетовани земи, не винаги са едни и същи обаче пророците, които биват посещавани.“ (РР 652) Смяната на пророците, която кара читателят да наостри слух, е онагледена първоначално чисто исторически: пътешествениците от ХІХ век („от вчера“) посещават култовите места на Природата и Културата – дестинацията на новия пътешественик „от днес“ са светите места на актуално случващото се. „Напълно немислимо би било в едно време, в което се е идвало отдалече, за да се видят останките от римски акведукти или пътища, да се предприеме същото пътуване, за да си съставиш впечатление за водоснабдяването на един модерен град, строежа на язовир или състоянието на определен промишлен отрасъл.“ (Пак там) Тези нови дестинации, нямащи нищо общо със старите природно-културни забележителности, установяват в крайна сметка една „тясна връзка между изложбено излагане (Ausstellung) и политика“ (РР 653). Предприетият от Юнгер „нов репортаж от страната на плановата икономика“ е в основата си – една основа с двойно дъно – политически, работещ с понятията на Юнгеровата (анти)утопична визия за тоталитарните държави на Първия петилетен план и Махтерграйфунг-а. „Често можем да си изясним по-фино и точно картината, когато се информираме как се управлява електрификацията, как се възпитава младежта, как живее работникът и как е доволен – накратко, когато проверим състоянието на Тоталната мобилизация[11] в разнообразните ѝ сфери.“ (Пак там) От Военен дневник през Работникът и до Един нов репортаж от страната на плановата икономика силата на констатирането на (ужаса на) това-което-е свършва отвътре работата, която пацифизмът и критиката на тоталитаризма отвън не успяват. „[Д]нес един презокеански полет, организирането на състезание, добре подготвеният политически [съдебен] процес, манифестацията на големи народни маси – с една дума, модерното излагане на показ все по-отчетливо се оголва от частния си или обществен характер и започва да придобива характера на представително държавно мероприятие.“ (РР 654) В изброяването на мероприятията на тоталитарната държава изпъква с актуалнополитическата си конкретика „добре подготвеният политически процес“ – Лайпцигският[12] – легитимиращ началото на разправата на националсоциализма с политическите му опоненти вляво и въвеждането на перманентно извънредно положение.
Рецензията Един нов репортаж от страната на плановата икономика излиза в сп. Видерщанд (Съпротива), издавано от „националболшевика“ Ернст Никиш, което ще бъде забранено година по-късно. През есента на 1933-та картината, откриваща се пред фланиращия в Берлин, все още е привидно идилична – или предвещаваща същия град (който Юнгер ще е напуснал преди близо седем години) от времето на Пакта Молотов-Рибентроп. „Когато се разхождаш в Берлин по „Унтер ден Линден“, с удоволствие се спираш пред витрините на съветско-руското туристическо бюро, за да разгледаш плакатите, в чиито нежни, но отчетливо контрастиращи цветове и необичайна липса на перспектива се пази един светски отблясък от старата иконопис.“ (Пак там) Фланьорската идилия е подвеждаща и(ли) меланхолно обърната към нещо, възприемано като вече изгубено: през октомври Юнгер ще напусне със семейството си междувременно „опротивелия“ (срв. РР 843) му Берлин, за да прекара остатъка от Третия райх във „вътрешна емиграция“ спрямо режима. Разглеждайки плаката на витрината на съветското туристическо бюро, Юнгер всъщност си спомня за фигури от Работникът – „мощни строежи, пред чиито скелета и кранове човекът изглежда смален до мравка“, „една-единствена, грамадна работилница“ (РР 654) – които вече се въплъщават не само в Русия на Сталин, но и в Германия на Хитлер, Юнгер обаче ще предпочете да наблюдава реализацията у дома на (анти)утопията си от предпазната дистанция на дълбоката долносаксонска провинция. Отблясъкът на иконописта в конструктивистко-авангардистките плакати е като последно сбогом от един фасцинирал съвсем доскоро свят, чиято реализация на ръка разстояние (и от Гестапо) започва да става застрашителна. Това не пречи на прецизността на наблюдението в неочаквано бързо реализиралата се тук и сега зона на унищожение. „[П]ътуването до Русия е изложбено пътуване (Ausstellungsreise), отрязъкът, който е позволено да се види, се определя от излагащия, тоест от държавата.“ (Пак там) Прецизността на наблюдението в зоната на унищожение предполага отчитането на гравитационно изкривяващото „въздействие на политическото“ с неговата неевклидова геометрия на обективното. „Планът не е икономическо, техническо или културно мероприятие, а политическо; и въздействието на политическото не може да избегне никой наблюдател. Тук няма обективност, а отчетливо За или Против, и след като прочетеш първите три страници на един репортаж, вече знаеш дали авторът се чувства в най-интимната си същност привлечен или отблъснат.“ (РР 655, курсив в оригинала) Ако в Работникът фасцинираната привлеченост е повече от очевидна, едва година по-късно в Един нов репортаж от страната на плановата икономика Юнгер внимателно ще разгледа отблизо рускосъветския тоталитаризъм – и този поглед отблизо ще бъде новата перспектива отблизо (и отвътре) на току-що реализирания националсоциалистически вариант на сталинисткия Левиатан.
Юнгер рецензира книгата Червената империя (1933), чийто автор Франц Алберт Крамер вижда Съветския Съюз на Първата петилетка през погледа на националсоциалистически „неподключен“ журналист, което ще рече критично, но определено не успоредно на партийната (националсоциалистическа) линия, а по-скоро забелязвайки (като човек, фигуриращ в списъците на Гестапо) набелязващите се аналогии с Третия райх, които авторът на рецензията на свой ред започва да вижда отблизо (а не от птичата перспектива на Работникът). Книгата на Крамер получава най-високия комплимент, на който писателят-войн Юнгер е способен: „едно във висша степен коварно оръжие“ (пак там), достойно в „зловредността“ си за вниманието на съветските тайни служби (които тук могат да бъдат четени и като шифър за Гестапо). „Когато пътуваме през Русия, ние сме на поклонение в най-голямата страна Утопия, която светът някога е виждал. Наблюдаваме как един малък, притежаващ [цялата] власт елит се опитва да осъществи социални и икономически учения от западния свят върху една почва и с хора, на които липсва всякаква връзка с историческите предпоставки, от които са израстнали тези учения. Този фантастичен по мащабите си опит резултира в едно чудовищно несъответствие между мечта и действителност.“ (Пак там) В това резюме на книгата, писано сякаш непосредствено преди 1989-та, Юнгер прави един радикален препрочит на „почвата“ от Спомените на Троцки, където тя все още – в перспективата на все още предстоящата германска „национална революция“ – беше гарант на една автентично нова фаза в развитието на руската революция.
Три години по-късно – вече след победата на националсоциалистическата революция – в Един нов репортаж от страната на плановата икономика същата тази „почва“ е гарант за фундаменталната невъзможност на революцията. Сталинистката индустриализация е валутен внос на цената на Голодомор. „За спастрените от устата на народа пари, изтичащи от страната, се излива от другата страна един поток от чуждестранни инженери, висококвалифицирани работници и произведени в чужбина машини, като всяка съществена работа спира в мига, в който е похарчен последният долар.“ (РР 656) Авторът на Работникът с видимо „зловредно“ задоволство реферира добре познатите на връстниците и на двете свободи детайли в цялата им синестезийна плътност и безнадеждност. „Водени сме през новото строителство на небостъргачи, пронизани от смесената миризма на свеж лак и започващо разложение.“ (Пак там) Рушащото се ново строителство – Айнщюрценде Нойбаутен – на строителството на комунизма (и повторното строителство на капитализма) е утопичната реалносъществувала страна на работника, която познаваме отблизо и с която авторът на Работникът добросъвестно (злорадо и зловредно) се запознава след победата на „кръвта-и-почвата“ на националсоциалистическата революция. Очакваната от „почвата“ автентична родна революция се трансформира в гротескните образи на съветския провал. „На полята се натъкваме на странен образ как издъхнали трактори биват влачени с волски впрягове към работилниците за ремонт.“ (РР 656-657) Революцията като проект на азиатски деспот: „Стоим пред това зрелище като пред строежите на азиатски деспоти, израстващи с робски труд за една нощ от земята и рушащи се в степта, щом деспотът склопи очи.“ (РР 657) Тук липсва работникът. Тази земя не може да го породи като субект на революцията. Предстои да се види как ще стоят нещата в германския вариант на „националната революция“, но още в началото признаците не са никак обнадеждаващи. Един нов репортаж от страната на плановата икономика е „шедьовър на политическия репортаж“ (РР 659), с който Юнгер се сбогува с политическата публицистика след кулминацията на Работникът и първите лични близки срещи с националсоциалистическия Левиатан. На мраморните скали (1939) ще се опита да се конфронтира с него вече в полето на съновидението, алегорията и романа.
* Настоящият текст е фрагмент от книгата Ляво поколение, дясно поколение. Иван Мешеков и Ернст Юнгер (под печат).
[1] Срв. Jünger, E. „Gespräche mit Julien Hervier [1985]“. In: Jünger, E. Gespräche im Weltstaat. Interviews und Dialoge 1929-1997, Stuttgart: Klett-Cotta, 2019, 288-289.
[2] Berggötz, S. O. „Nachwort: Ernst Jünger und die Politik“. – In: Jünger, E. Politische Publizistik 1919 bis 1933 [2001], 2. durchges. Aufl., Stuttgart: Klett-Cotta, 2013, 842. Цитирам публицистиката на Юнгер по това издание по-нататък в текста със сиглата РР и съответните страници в кръгли скоби.
[3] Срв. Мешеков, Ив. Ляво поколение. От гимназията до окопите 1907-1917. Кризис и развитие на съвременната интелигенция, В. Търново: Издателство „ВЕСТА“, 2013, с. 108 (разредка в оригинала).
[4] Първото цитиране на фрагмента на Хераклит в предговора към В стоманени бури нормализира синтаксиса му: „Der Krieg ist der Vater aller Dinge“ (Войната е баща на всички неща). При повторното му цитиране във въведението към Битката като вътрешно преживяване Юнгер възпроизвежда инверсията на (немския превод на) оригинала: „Der Krieg, aller Dinge Vater“ (Войната, на всички неща баща). Пълният текст на фрагмент 53 в превод на немски от Бруно Снел гласи: „Войната е на всички неща баща, на всички неща цар. Едните ги проявява като богове, другите – като човеци: едните ги прави роби, другите – свободни.“ Вж. Heraklit, Fragmente. Griechisch und Deutsch, hrsg. v. B. Snell, Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1995, 19.
[5] Berggötz, S. O. „Nachwort: Ernst Jünger und die Politik“, с. 847.
[6] Изключая реферирания и препечатки, за които Юнгер не е давал изричното си съгласие.
[7] Юнгер използва точното зоологическо определение Schmeißfliege – „синя месарка“ (Calliphora vomitoria).
[8] Дума, наложила се в употребата ѝ от страна на националсоциализма (срв. името на националсоциалистическия официоз Фьолкишер Беобахтер), но първоначално характерна за целия дясно-националистически спектър във Ваймарската република.
[9] „Почва“, „пръст“, „Земя“ – но и буквално „земно царство“.
[10] В Politische Publizistik 1919-1933 има разминаване между датата към основния текст („септември 1933“, РР 652) и датата в библиографската бележка към него: „август 1933“ (РР 822). Имайки предвид споменаването на „добре подготвения политически процес“ (РР 654), който може да реферира единствено към Лайпцигския процес срещу обвинените в подпалването на Райхстага, състоял се на 21-23 септември 1933 г., по-вероятната дата на публикация на рецензията би трябвало да е септември 1933-та.
[11] Главната буква маркира понятийния характер на словосъчетанието.
[12] По свидетелство на Армин Молер, секретар на Юнгер между 1949 и 1953 г., той е присъствал (заедно с брат си Фридрих Георг) „като слушател“ на съдебните заседания на „процеса по подпалването на Райхстага“ – цит. по Kaempfer, W. Ernst Jünger, Stuttgart: Metzler, 1992, 32.
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X