Симеон Симеонов
Разговор на Христина Василева със скулптора Симеон Симеонов
Имаше наскоро интервю с колекционера и меценат на съвременно българско изкуство, бившият швейцарски посланик в България, г-н Гауденц Б. Руф, основател на едноименната награда, в което той казва, че положението на съвременните артисти никак не е леко, но че в страните на запад имат повече възможности като стипендии, ателиета, които могат да използват. И въпреки това, практиката показва, че ако до 35-годишна възраст не се реализират, нямат успех, те отиват в други професии. Едва 10% от завършилите академията в Цюрих продължават да се занимават с изкуство. Може ли да се каже същото и за България?
– При нас процентът дори е по-малък. От нашето поколение например останахме десетина човека, които работят активно. Трудно е като няма пазар. Особено е трудно на хората от провинцията. Те издържат максимум три години тук в София, работят, наеми плащат и накрая, какъвто и занаят и знания да имат, те изтляват, и се връщат в провинцията, преминаваш в битовизма. Там няма среда, а и работа няма, но поне има място къде да живееш. Трябва да имаш характер и да искаш да правиш точно това. Реализацията се случва във времето по някакъв начин, обаче трябва да минат доста години, 10-15 години примерно. Аз докато станах на 50 години къде ли не работех, какво ли не правех. Отдавна съм решил за себе си, че отникъде нищо не чакам. Няма перспектива, че мога да се издържам от изкуство. От гледна точка на западния човек, аз не мога да се нарека професионалист, аз съм любител, това ми е все едно хоби. За тях професионалист означава само едно, че се издържаш от творчеството си, а тук в България няма как. Всеки е хванал нещо друго да работи за прехраната.
Разкажи ни за твоята работа. Работил ли си до изтощение?
– Самата работа го изисква. Когато видиш, че в процеса на работа, материализирайки идеята, нещата започнат да стават се получава една магия, в която самото съприкосновение със случващото се е много силно, тогава лесно се стига до изтощението. Не се усеща по време на работата, но като свършиш – да. Това е момент, в който духът и тялото са като едно цяло и тогава човек се чувства най-добре. То понякога може и дни да продължава, просто заспиваш с мисълта за това нещо, а понякога не можеш дори да спиш или като се събудиш мислиш постоянно за него и вариантите, които би могъл да реализираш, и на другия ден тичаш към ателието, за да можеш да продължиш.
Но ако не видиш идеята осъществена, ако не успееш да постигнеш замисъла, тогава можеш да се отчаеш абсолютно, да получиш срив, защото много е висока амплитудата между едното и другото.
Трябва ли ти външен поглед или сам разбираш, когато си успял да направиш това, което е трябвало?
– Хубаво е да има някаква провокация, за да се върнеш обратно към това, което си искал да изразиш. Тя може от теб да произлезе, а може и от случайни неща.
Какво е това, което те води в творческия процес?
– За мен е усещането и след като му намеря форма, вече самата форма ме повежда. В нея разбирам много неща, т.е. разбирам усещането си чрез формата, която пресъздавам.
Имаш ли предварителен образ на това, което търсиш, или както казваш, то само се оформя в процеса?
– Усещането ми няма категорична рамка за нещото, което ми предстои. Когато започна да го моделирам, то ми дава повод да го осъзная до известна степен и да продължа.
Усещането за всяка една работа нося от години, то не е някакво случайно хрумване. Може да минат много години. Непрекъснато нося тази интуиция и тя се проявява в самото материализиране. Тогава мога да я прочета, но пак не докрая. Винаги остава известна неяснота.
Сякаш към една творба се стремиш?
– Явно така излиза, но не една и съща работа. Произхожда от един център, но образите са различни, проявява се по различен начин и може да бъде с различни материали. С тях се опитвам да запълня това усещане, като си мисля, че материалите ще ми помогнат по някакъв начин. Ето примерно, и преди съм казвал, че живописта ми харесва повече от скулптурата. Като усещане и като визия – там илюзията е много по-голяма и по-бързо се случва, докато при скулптурата е много трудно всичко. Там трябват много знания.
Винаги съм искал да смеся живописта със скулптурата, да ги направя едно цяло. Това непрекъснато го търся. В релефа се случи по някакъв начин. Сега гледам да изляза от този релеф, да отида към кръглата скулптура, а там вече е много сложно, защото се оказва, че знанията за скулптурата ми пречат.
Традицията ли е, която ти създава проблем?
– Разбира се, защото аз произхождам от традицията. Нямам друга алтернатива.
Много бавно се случват нещата, защото работиш, работиш, и нещо малко стане, после пак и пак нещо мъничко, обаче има шанс да се случи нещото, да свържа двете. Има аналози в 20 век, но както знаем, големите майстори като Калдер, Сото и др. работят с равнини, а аз говоря за кръглата скулптура. Тя се изчерпва сама със себе си, самодостатъчна е. Там трябва да се намерят правилата, по които да събереш елементите, за да може тя да стои като живопис в пространството – хем да е кръгла, хем да е живопис.
Ти как точно си представяш живописта като скулптура?
– Тук не говорим за обекти, както при Марсел Дюшан, защото обектът си е пълен в цялата му форма, пригоден е за производство, за масова употреба, взема се от поточната линия, поставя се в средата с необходимата доза виц или ирония.
Става дума за инсталации?
– Да, за обекти инсталации, а аз имам предвид скулптура в традиционния й вид. Не говоря за материалите, а за мисленето на проблема като традиция. Под скулптура не разбирам обект, нещо готово произведено, а нещо, което аз създавам като форма.
Твоите надуваеми стени скулптура ли са?
– Разбира се, но и не само скулптури. В тях има пърформанс, а можеш да привидиш и абсолютно всички съвременни „изми“ и медии вътре. Те изпълняват всички функции на архитектурата и скулптурата. На архитектурата – доколкото променят дадено пространство, било интериор или екстериор; на скулптурата – доколкото включват гравитацията, времето, обема.
Ето, при работата ми „Борците“, в която като отправна точка използвам известната класическа скулптура, като не нарушавам идентичността й, а я трансформирам – намесата там е много деликатна и нещата се случват по много минималистичен начин. Нещо подобно правят братя Чапман, когато използват офортите на Гоя, но намесата там идва по друг начин. Аз „обличам“ класическата скулптура със силикон, който след това „събличам“ и издувам отливката, която променя формата си непрекъснато, докато не стигна до момента, в който казвам – до тук. Така са и надуваемите стени – те пък се съотнасят към архитектурата. Но и двете са различно нещо от традиционната скулптура, за която говоря. Това са два различни проблема.
В това, което правя напоследък, времето е статично, докато при надуваемите стени то е в движение. В релефите, които сега правя, времето първоначално също е било в движение – издуването до релефна форма на бялото платно, но вече е застинало и виждаш само проявлението му. Докато при надуваемите стени можеш да следваш процесите, да наблюдаваш нарастването и промените на формата.
Изненадата е много важен фактор, която развива въображението ми. Докато във всяка друга манипулация, с четка или моделирайки – ти непрекъснато напътстваш процеса, с разум, с интелект, със знания. Тука не е така. Самият обект работи с времето, с въздуха, с движението, той непрекъснато се променя и те изненадва.
Изглежда е важен процесът на взаимодействие между теб като автор и творбата ти, а не докъде ще стигнеш?
– Интересува ме изненадата, защото тя дава тази възможност.
Това значи ли че ти я чакаш?
– Да, чакам я. Това е най-хубавото – удовлетворението, че съм видял нещо ново, което не съм го мислил преди това. То е като всяко неочаквано събитие, което променя хода. В творбата си създавам условия, за да се случи това нещо. Предварително в нея е включена възможността да се променя по някакъв начин, защото наистина, като издуваш една форма, ти не можеш точно да си представиш как ще изглежда впоследствие.
Ето, гледаш един релеф, който е подреден – един образ се повтаря четири пъти. (Симеон се обръща към една от работите си върху стената в ателието му, върху която работи в момента. Това са четири квадратни неголямоформатни платна-релефи с един и същи силует на мъж в профил на тях. Бел. Х.В.) Това е Египет. Всяка една от тези работи ще откриеш, ако се вгледаш, че е различна, защото по различен начин се е деформирало платното при всяка една от тях, а иначе, на пръв поглед, изглеждат еднакви като образ. В случая той остава на заден план в бялото – като някаква рисунка – представям си го като сфинкс, нещо, което е отминало, но носи отпечатъка и върху него наслагвам съвременен образ от нашата култура, представен със съвременни материали, като найлон, пяна. Обезобразяването. Дали това е нашият спомен за този Сфинкс аз не знам, но на мен ми върши работа, защото имаме съпоставка на две времена минало и настояще. Можеш да измоделираш от външния контур една фигура – аз давам силуета, а деформирайки и изваждайки релефа на фигурата напред, правя възможно да изведа всичко, което е вътре, навън и така позволявам да се четат всички неща, които се случват вътре във фигурата.
Тези неща са натрупвания. Те не са дошли сега. Много е важно за художника да има тези натрупвания и да бъде честен към това, което прави.
А мислиш ли за зрителя?
– Разбира се. Той е част от цялото. Този външен поглед винаги присъства.
На нас ни липсва средата, за да се самоизмерваме спрямо другите. Нямаме музеите, образците, което е ужас за автор, който работи това. Защото, ако ги имахме, бих могъл да отида и да видя една творба на старите майстори и да привидя себе си в нея – както правят на Запад – и това всъщност е традицията. Традицията, която постоянно те провокира. Тук това го няма. Нашата традиция е много скромна – малко повече от 100 години. Ние или трябва да ходим в чужбина или гледаме репродукции. В края на каищата и това върши работа.
Имаш ли образци, които те вдъхновяват?
– Например има много нови, които ме инспирират. Има един румънец Адриан Гение, който гледах наскоро в интернет. Същиса ме със свободата и мощтта на това, което прави.
В жанровите сцени, които рисува, ако нямаше тази свобода и мощ, щеше да бъде един битов художник. За мен това е голямо изкуство.
Разкажи нещо за твоите студенти. Впечатленията ти?
– Има големи разлики между поколенията. Според мен проблемът е, че днешните студенти са объркани. Не че не знаят и не могат, напротив любознателни са, но влизат объркани в академията. Едва тук започват да се търсят, но времето е много малко. 4-5 години и вече трябва да излязат извън академията, а те са още по-объркани и като излязат най-лесно е да поемат това, което идва от Запад и вече направено. Те са като сграда без основи. Не мога да съдя как биха продължили в творчеството, но без тези основи лутането може да продължи дълго и да не им донесе положителни емоции.
Началните курсове в академията не им ли създават тази основа или мислиш, че още от гимназиите е добре да я има?
– По принцип – още от гимназиите. Като дойдат в академията, тук се говори на друг език, и докато свикнат с него минава доста време. Трябва да се преобърнат на 360 градуса и да започнат отначало. Тогава разбираш, че езикът е много важно нещо. Не е правенето на нещата, а езикът на правенето на нещата – оттам започва всичко, той е началото. И когато започнем да говорим на един и същ език много бързо се получава. С едно изречение разбират за какво става въпрос и го правят. Всяко време си има свой език, на който говори за изкуството – със свои термини, въпроси, идея за това какво е изкуство, какво не е, какво трябва да съдържа творбата. Получава се разминаване. Студентите са объркани, защото, от една страна, в академията се говори на един традиционен език, от друга страна пък това, което виждат като съвременно състояние на изкуството, очевидно говори на съвсем друг език и те не знаят накъде да тръгнат.
Ето например, в академията традиционно се прави фигура четири-пет години. Накрая всеки завършва и никой не се занимава с проблема на фигурата повече. Основата е фигурата, от фигурата можеш да изкараш всички видове изкуства – тя стои в центъра. Например в архитектурата от един прешлен правят мостове. Абстрактното изкуство също оттам е започнало. Обаче това са различни езици, различни медии. А виждаме и на Запад – почти не се прави фигура, или ако се занимават с нея, те са в някакви други аспекти, като гротеска и пр. И проблемът не се извежда докрай. Всичко остава някак си по средата, хем научено, хем недонаучено.
Има и друго, водят им се лекции по компютри, по история на изкуството, архитектура и така, обаче всичко това не може да се сглоби – на части, на порции – и ти губиш ориентация, подходът се губи.
Вие не сте ли учили по същия начин в академията?
– Не. Тогава беше така – казва се фигура и се прави етюд, но се прави от край до край. Тогава, говорейки на един език, на езика на етюда, който от студентите е по-мотивиран, по-предприемчив, той си намира неговия език, който вече може да прелее в една голяма творба. Преподавателите ти поставят в началото едни строги правила. Ти минаваш през този процес от началото до края и вече, според интелекта и възможностите, продължаваш, но важното е, че ти си минал процеса като си започнал азбуката от „а“ и си я изкарал до „я“. Докато сега стигаш до „б-в“ и спираш, започваш да говориш несвързано и тогава езикът, който си дал отсреща на зрителя да го прочете, е объркващ. И зрителят пита – какво е това сега, а професионалистът пита – това защо го е сложил, то не му върши работа. Не си чист в езика си, в изказа си.
Прекъснала ли се е традицията?
– Живеем в такова време. Студентите не могат да свържат това, което учат в академията, с това, което виждат навън по изложби, а и някои от преподавателите също не знаят как да го направят. Преподавателите продължават да бъдат верни на традиционния начин на обучение, но промените в изкуството са толкова бързи, че е много трудно да обяснят на студентите как да използват тези принципи в новия контекст.
На Запад пък, тези които се занимават със съвременни медии не могат да се върнат към фигурата, а и никой не иска да се връща към нея, защото изкуството толкова се е променило, че вече не се очаква от художника да може да моделира. Има си и там школи, естествено, има си училища, които учат да моделират. Обаче с истинските проблеми, поставени от Микеланджело и много скулптори след него, чак до Хенри Мур, и още неколцина през ХХ в., вече никой не се занимава. Затова и скулптурата днес олеква, защото проблемите й преминаха в обектите и инсталациите, включващи много медии. Със скулптурата и нейните изконни характеристики като пространство, тежест, гравитация, много малко хора се занимават днес.
Има обаче и една друга страна на скулптурата – самото внушение. Тя може буквално да не съдържа тези елементи, за които говорих, но може да носи усещането за тях. От един обект можеш да получиш това усещане, тогава той също става скулптура и започва да действа вече на друго ниво.
Според теб, можеш ли да наречеш една инсталация скулптура? И ако можеш, това би ли поставило инсталацията на нова степен?
– Абсолютно. Много ме впечатли една работа на гърка Янис Кунелис. Едни гардероби, които висят вързани във въздуха на въжета. Това е абсолютна скулптура. Защо? Защото отива в гравитацията, т.е. функционалното предназначение вече става съвсем различно, започваш да изпитваш друго чувство – с много пестеливи средства. По-силни са асоциациите, които предизвиква висящият гардероб, от например висящ слон, защото е от бита. Ние непрекъснато го гледаме и то обслужва определена цел и като го извадиш от контекста, като го пуснеш да виси, да взаимодейства с тежестта си, тогава обърква – истинска емоция, много елегантно поднесено и с никакви усилия. Това е чистотата на мисълта. Това е езикът, който всички го разбират, защото е ясен, категоричен и с минимум средства.
Как действаш, когато стигнеш до задънена улица?
– Оставям работата и след месеци отново се връщам обратно, а през тези месеци правя други неща, които подсъзнателно ме развиват към решението, което после много ясно виждам.
Оставям го да отлежи. Някой път развалям. Самото разваляне ми позволява да тръгне мисълта ми в друга посока. Често печеля от развалената работа, макар че е много трудно да си развалиш работата, но понякога просто го правя. Или тази работа я повтарям, а като я повторя вече съм по-смел и търся нови начини.
Разкажи за този силует на мъж в гръб – бял релеф на бяло платно
– Силуетът винаги ми е бил достатъчен. Винаги съм се интересувал само от светлината и сянката. Самият образ няма значение. В силуета образът непрекъснато ти бяга, защото самият силует вътре не е запълнен с информация. Оставям зрителя сам да си изгради образа, докато, ако го изпълня вътре с образ, няма да ти дам възможност като зрител да участваш, да продължиш творбата, просто аз непрекъснато ще те водя – ето виж това, виж другото, виж ме тука колко съм добър. Докато в белия силует, в зависимост от светлината, ти сам си откриваш твоя образ. Това е като една книга и един филм. Аз не режисирам, оставям те да четеш това, което искаш. Това ми е идеята за този образ върху бялото – дали ще е абстрактен, геометричен, или ще е човешки, оставям те свободно да плуваш и времето да го моделира. Давам ти тази възможност, като се появява и изчезва по някакъв начин.
Когато оставяш тази свобода на възприятието на зрителя, не се ли ограничаваш самият ти в търсенията си?
– Не. Даже като натрупвам повече образ, там започват проблемите ми – доколко да продължа, как и защо? Но се стига дотам, че и силуетът вече не ми е достатъчен, защото веднъж съм го направил, тогава търся начини да направя още по-силно това преживяване и понякога търся образ, като наслагвам.
Ето, сега напоследък за първи път си дадох сметка, че аз като човек от Добруджата, един вид непрекъснато се мъча в работите си да правя това пространство и да търся свободата на огромното небе и на хоризонта, на който виждаш една линия само – тази на земята. Тепърва започвам да разбирам, че точно това ме води.
***
СИМЕОН СИМЕОНОВ (р. 1962) e главен асистент в Националната художествена академия, катедра Рисуване. Доктор по изкуствознание и изобразително изкуство. През 2001 г. специализира в Международния център за изкуства в Париж. Завършва специалност скулптура в класа на проф. Крум Дамянов, НХА, София, 1999 г.
Симеон има много самостоятелни и съвместни изложби.
През 2019 г. участва в изложбите: “Open Art Files: Записки и бележки под линия”, галерия „Капана“, Пловдив, куратор Вера Млечевска; „Thank you Mr. Ruf!“, галерия Credo Bonum, София, куратор Весела Ножарова.
През 2018 г. прави самостоятелна изложба в галерия „Структура“, София.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X