Николай Атанасов (1978-2019)

 

В някои „часове“ – несъзнавана препратка към „The hours“ – на времето „часът на литературата“ съвпада с „часа на смъртта“. Такъв е „часът“ на Николай Атанасов. Поет, беглец, завинаги „блуждаещ Ерос“ – с цялата категоричност на главната буква. И ако българската литература, където той беше уж „приет“ и уж „поет лауреат“, с цялата ирония на „награждачеството“ и „награжденството“, по балкански е мартироложка, това още не е голямото оплаквачество за попълване на пантеон и натрупване на символен капитал. А за да бъде предадено на студения огън на забравата. За свое и наше, на една може би имагинерна съобщност, разчленена почти класически на „служители на държавата“ и „служители на обществото“, сведение ще напомня, че приживе Николай сардонизира техните медии, техните герои, техните „богове“, техните вярвания, техните ритуали, техните „семейни романи“, надминали „неврозата“ и уголемени в брутална хипербола, изкривени в драстична парабола. И това беше „новата стара органика“, която Николай провидя в поезията и есетата си. В разходките си – а гей-разходките са почти свещенодействие, дори неосъзнато, още от времето на Ги Окенгем – тоест, от около половин век, в своите „набези“, каквито Николай със сигурност е имал и в Новия свят, той оставаше поет-изобличител. Една неудобна за епохата на пост-постмодерна позиция, която днес, а може би още тогава, се е възприемала негласно, но не и нехайно „от които трябва“ като о-позиция. И когато тези „о“ се наслоиха и зазвучаха в пространството, Николай реши да не провокира следващи закачки с „времето и нравите“, а да избере една свобода, която някак по дефиниция беше избрала него.

Хипертекстът, от който изваждам и извеждам Николай, без да мога да бъда негов „вергилий“ (по-скоро той беше моят в някои от новите клубове, посещавани и от любопитни интелектуалци), носи всички белези на асфиксията. На един кратък отрязък, къс дори за откъс период, наречен по- късно „100 дни“: сакрален срок, който предоставяме, за да бъдат погребани мъртвите от прекратените сражения, а живите да се групират отново в битови и битийни „фаланги“. В този къс от-къс се родиха и поезията, и есеистиката Николаеви, и неговите инвективи срещу хомофобията българска и хомофобията световна, земната и небесната, уличната и библейската, и онова ултра странно за дните и нощите на вече атакуващия пострелативизъм богохулство, което е обратната страна на боготърсачествого. Ще бъде обаче „грапав грунд“ да визуализираме Николай като свети Себастиан, придържащ на главата си ябълка (така се нарича първата му стихосбирка, симулативно позиционирала го като „поет лауреат“), митичния „забранен плод“, към който отпращат стрели и куршуми всички ретрогради и традиционалисти, защото блуждаенията и пробожданията на пострелативистичната епоха не му бяха „органично чужди“. За щастие те само просвятваха тук и там, съсредоточени в посвещенията му на писатели и теоретици, които той е възприемал като съобщници и „освобожденци“ – от тъмните сили на предишната атавистична епоха. Но те много бързо уловиха „ероса“, а не го оставиха да блуждае, и така, опитомен, го изнесоха извън литературната сцена, на която се възкачиха „пощенскикутиизамръсниприказки“, жанр неопределим без добавката, звучаща на друг език, „от греха подальше“. Докато Николай продължи да хвърля дрехата си върху този „блуждаещ ерос“, както се опитваме да уловим слънчево зайче, а накрая, когато с вече лека усмивка леко или демонстративно рязко повдигаме одеждата, под нея е само… светлината на сянката.

У Николай, „човека и текста“, без да притежаваме взора на доктор Рентген, имаше една „жлеза“ повече: на полемичното, която чакаха, не дочакаха да се „изтощи“; но за разлика от болшинството балканци тя не „секретираше“ „черна жлъчка“ – нито в „текста на живота“, нито в „текста на изкуството“. А те, смея да употребя израза „по николаевски“, подобно на символистите, бяха в синтез, издирваха се взаимно, за да се слеят в пост-постсимволизма на една обезкислородявана поетапно епоха, чиято „новост“ е била добре замаскирана – но за нетрайно-сакралните „100 дни“ – „познатост“. И не на последно място, Николай беше „антитопосен“, независимо, че точните реалии сякаш изпъкваха като негова слабост: и той избра „големия град“ (София? ), а след това – и цял мегаполис (Ню Йорк?), сякаш извършвайки преход от „Ябълка“ към „Голямата ябълка“, защото състоянието на анонимност се очерта/предначерта като неговата овътрешнена идея фикс. По място, където и както в литературата можеш да изчезнеш без вест. Там да бъдеш анонимен е висшата форма на известност, а изчезването-без-вест е потвърждение, че така могат да изчезнат само предизвестените. „Часът на Николай“ е съпоставим и дори цитатен: малко „Пазолини“, малко „Марко Белокио“ („Мassacra di una poeta“), малко „Рембо“, чиито почти тленни останки акостират в Марсилия на едно „bateau ivre“, малко „Поплавски“ с неговите пътешественичества „по ръба на нощта“, но сумирането им вече образува величина с висока стойност. За да направиш най-мъдрото – да предвариш изрязването си от „груповия портрет на фона на епохата“, изрязвайки го сам, както ухапан от отровна змия странник в джунглата ампутира свой крайник – се изискват съпротивителни сили. Но не срещу съпротивата, каквито откриха и у себе си интелектуалците, избрали „служенето на държавата“.

Почти съм сигурна, че Николай беше стъпил на пътя на постманихейството, ала доказателствата са трагично малко – една видеостена, от която той по спомени на свои/наши съвременници се „заигравал с публиката“. И това го сродяваше с предишните генерации, преобърнали аксиомата, че „там, където се открива истината, се скрива изкуството“ във: „Там, където се открива истината, се открива изкуството“. И ако литераторът е поставен „в цирка между клоуните и дресираните пингвини“, виновни за това има. Dixit. Къде щеше да е Николай и „блуждаещият ерос“ на „блуждаещият Ерос“ в онова“ утре“, което е вече „сега“, тъй като денят, веднъж изгрял, вече се „отмята“ като залязъл? Наистина ли някой сериозно вярва, че може да се отговори на този въпрос? Моето състояние, във всякакъв смисъл, ми позволява една представа, но представа блуждаеща: Николай, изправен на „белитескалинаказабланка“ с разперени ръце като в края на Сирил Колар и на неговите „Диви нощи“. Съществува ли обаче и най-незначителното подозрение, че той, Николай, би могъл да сътвори, макар и в „блуждаеща представа“, римейк на един друг съвременен, но не и синхронен! роман на Сирил-Коларовия – на Ерве-Гиберовия „На приятеля, който не ми спаси живота“, веднага ще се възпротивя. С риск той да не завърши своята „посвещаемост“.

Mais lui s’ent fout bien
Mais lui il dort tranquille
Il n’a besoin de rien
Il a trouve son ile.
Un ile de soleil et de vagues de ciel…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.