Ивайло Божинов

 

 

Обещание

Ще те защитя от ветровете по пътя,
от страховете ти – утре, вчера и днес;
ще оздравееш от мнения, мътните.
Ще остарееш красиво и лесно.

Когато докосваш ръцете ми леко,
разбирам, че тука вече ме няма.
При двата сокола, отишла далеко-далеко,
прегръщам твоето силното рамо.

 

Днес

Днес си донесъл няколко капки от пот,
а домът ни е гладен и на хладния под
са удавени в сенки моите мисли,
когато те чакам и тихо прелиствам
албуми, чинии, книги и ризи …
Днес си донесъл цялата своята кръв;
с нея пак да ме върнеш в твоя си свод;
пак да ме вържеш в сигурна връв,
твоите длани – прегръдка и брод.

 

Огледало

В това огледало по залез бегло съм спряла
да разгледам твоето странно момиче.
Бързат по фона открехнати лъскави влакове –
хоризонта синджирно накичили.
Холограмно в косите, през вятър,
кацащи птици на мене внезапно приличат –
в ширни зеници с пет пианиста и ъгълче бяло.
С ръкави от диви надиплени китки
на биле от поглед до корен дълбоко мириша.
В това огледало днеска се спирам да впиша
актуално от мене различие,
със свян и тревога, и мамещо уж безразличие.

 

Глад

Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми белите листи за стих.“
На гладни за стихове листове писах,
че гладни за вятър, прозорци блясък извиха,
щом ги отворих рязко до звън и до писък.
За гладен простор, за свежи признания
песен извиках от мъртвия славей.
Извиках и три водопада – звънки, призвани.
Дойдоха делфини, миди, рапани. И два корморана.
Дойдоха стотина нелепи, но ярки реклами.
Дойдоха малцината сити. Дойдоха и гладни.
Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми дните. Без тебе съм тиха.“

 

Без чувство

Неми са всички дървета без птици,
нищо че в тях с върволици
кацват – отлитват ли птиците.

Тъмнеят стъклата на моя прозорец,
дори че в перденце разтворено,
лъчиста зората с вятър се гони.

Горчат ми достигнати извори,
макар че водата е моят ми избор.
Пия, харесвам, но себе си моля…

Отново и нека сладко се стресна
от птичите песни, от слънцето блеснало!
Сетивата без тебе са болни, нелесни.

 

Половин квадратен метър

Половин квадратен метър усамотение
е колкото всички известни вселени,
умножени по няколко с моето темпо.
Половин квадратен метър усамотение
съдържа моите верни идеи “педя на педя” –
ходилата ми двете с едновременни смени,
когато стоя си до мене и мисля за тебе.
И малко околно по вените – небето и сенки,
обиколните залез и изгрев, врабчето, човека,
новини и снежинки, и цвете, и питане в риск.
Квадратният метър в частта за моето мнение
е с мисъл за тебе и нито е сън, и нито е бдение.

 

Причина за дъжд

Нека лозата ми в двора днеска да спре!
Че в пролет и лято, с ластари,
е стигала с ластици квантови хребети.
Да види, успяла, небесните бели коне,
дочула е коса, осите, враните… мене.
В красивите нейни – морни и влажни нозе,
с грозде поронено, моето време е спряло.
Колко е сладост, колко е есен и връщане!
Колко е мъдра и блага! Причина за дъжд.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

1 Comment

  • Ивайло Братоев

    Нели Селимска…
    Едно име от нашия поетически небосклон, което все по- настойчиво търси своето място сред плеадата великотърновски поети. Успех, Нели!

Вашият отговор на Ивайло Братоев Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.