Кръговрат
Химикалката целуна листа с мастилен език
и ръката стопли тънката му дръжка.
Думи, думи – нежно прелиствам мислите,
но откривам само една
– птица.
Написах я на листа,
оставен до прозореца, с надежда
вятърът да подреди кривите му букви.
Летният полъх дари на
хартиената ми птица крила
и тя се извиси над небесните къдрици –
волен скитник.
На другата сутрин синигер,
прищипал с клюнче парче хартия,
оставя думата на перваза
и поглежда със светлоканелени очи. „Птица“.
Понякога не поетът кара стиховете да летят,
а стиховете летят към него.
На метър от нас
Нашият Икар ни чакаше окървавен на скалата,
протегнал шепа пълна с восък,
а ние се носихме в металното хвърчило,
търсещо босите южни лъчи.
Нашият Икар разцепва скалите,
раните му зеят до синьо
и умира под перата на разбитите
в самолета ни
птици.
Но те се излюпват отново в децата,
и летят, пеят за вкуса на дъгите.
Икар се изправя
и с надежда посочва красивата градина
на юг от скалата.
Ноктюрно
Нощта бършеше лакомата си уста
с безчувствен облак,
скрил сноп светлина,
отдавна забравил за времето.
А стрелките на часовника ефимерно се докосват
в последните стотни,
отредени за нежност
и утихват в небето,
заглушени от смеха на светулките.
Пясъкът в стъклото издува кристално кълбо –
то не показва живота на хората,
а мечтите на птиците.
Нощта чака
безшумно да бъде разкъсана
от острите зъби на лунния пес,
спрял отдавна
да яде сънища.
Носталгично
Не знам дали от ръцете
на децата времето се ражда,
дали в клошарските ръкавици умира
или вечер се влачи кървящо по баирите,
но старецът, който
крие спомени в сгъвката
на тила си,
не спира
да го кърми с дим,
изкашлян от свещите и иконите.
И пресипва пясък в часовника,
за да има време,
поне още една песъчинка.
Хлебарка
Хлебарката, пие жадно от капките
по чешмата
и бленува за локва,
но отдавна изгубила сетивата си
не усеща
как струйка вода
я отнася до канала,
където умира в собствените си потребности.
***
С инструкциите за сглобяване на човек
пристигат копчета, нишки,
разшити надежди и кървава прежда,
но (за жалост) не пише
къде се поставя сърцето.
Затова несръчно, без наръчник
оставих го туптящо и диво,
извън тесните бели решетки,
защото, знаеш,
поставиш ли нещо голямо
в малко пространство,
се свива.
Ала само всеобхватните мисли битуват в безвремие и свобода,
затова и сърцето вече
пулсира в главата,
където камерите му не вледеняват
въздишки,
а волно късат минзухари.
Така човекът се превърна в куче.
***
Щом полето се усмихна с цвят на залез,
капките заиграха по селските керемиди
с прозрачните си нозе
и скочиха в отраженията на облаците.
Вятърът, схрускал последния лъч над косите ми,
се мръщи под вежди от дим.
Ръце, скъсана струна,
уличен музикант,
треперещ в такт с излющената цигулка.
Есента вече се шмугна под леглата,
за да буди децата с кашлица и шумолене на листа,
а душите ни бавно пиеха чай,
напразен опит да стоплят гърлата
със спомени.
Явно започва начало и след есента,
но на какво?
***
Малките ми пръсти разгръщат
косите на времето,
когато още не бяха бели.
И хората са пак същите,
а срещите несвършващи.
Люлея се на кичур, достатъчно бързо,
за да чуя къкренето на боба,
и достатъчно плавно,
за да усетя аромата.
Дядо, залюлей ме по-силно!
Сергей Рожин, Очакване, винил, акрил, 113х204 см, 2016
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019