Защото полята са наши
Ако зачезна в началото на купона
не ме търсете, оставете на мира
правещите любов, започващите да го правят
мочащия яко безспир
всички поканени –
и танцувайте, пийте
разговаряйте до зори
От всяка лайнена дупка
където и да се намирам
ще пратя поздрави, целувки на гълъб с ръката
окървавена
***
Откази от Anagrama, Greijalbo, от Planeta със сигурност
също от Alfaguara, Mondadori. Едно кратко не от Muchnik, Seix Barral, Destino…
Всички издателства… Всички читатели…
Всички мениджъри „Продажби“…
Под моста докато вали златна възможност да видя самия себе си:
като змия на Северния полюс, но пишейки.
Пишейки поезия в страната на чукчите.
Пишейки със сина си на коленете.
Пишейки докато пада нощта
с гръм и трясък на хиляди дяволи.
Дяволите, които ще ме замъкнат в ада,
но пишейки.
Червеят
Нека благодарим за нашата бедност, рече пича облечен в дрипи.
Видях го с това око: бродеше по градче със сплескани къщи
от цимент и тухли, между Мексико и Съединените Щати.
Нека благодарим за насилието ни, макар да е безплодно
като призрак, макар да не води доникъде
тези пътища също не водят наникъде.
Видях го с това око: ръкомахаше върху розов фон
съпротивляващ се на черното, о, тези свечерявания на границата
прочетени и изгубени завинаги.
Свечеряванията обгръщали бащата на Лиза
в началото на петдесетте.
Свечеряванията видели да минава Марио Сантяго
нагоре и надолу, вкоченясал от студ, на задната седалка
на колата на трафикант. Свечеряванията
на безкрайното бяло и безкрайното черно.
Видях го с това око: приличаше на червей със сламена шапка
и поглед на килър
и пътуваше по градчетата на мексиканския север
като изгубен, опразнен от разума
изселен от голямата мечта, тази на всички
и думите му бяха, майко мила, ужасяващи.
Приличаше на червей със сламена шапка
бели дрехи
и поглед на килър.
И сновеше като пумпал
по градчетата на мексиканския север
без да посмее да прекоси границата
без да вземе решение
да слезе надолу до Мексико Сити.
Видях го с това око
да се лута насам-натам
между амбулантни търговци и пияници
всяващ страх
с устати думи по улици
с къщи от непечени тухли
Приличаше на бял червей
с балийска цигара между устните
или Деликадос без филтър
И пътуваше от единия край до другия
на сънищата
като земен червей
влачейки отчаянието си
пояждайки го
Бял червей със сламена шапка
под слънцето на мексиканския север
в земите полети с кръв и измамните думи
на границата, вратите на Тялото видени от Сам Пекинпа
вратите на изселения Разум, бич
на бичовете, и проклетият червей бе там
със сламената си шапка и фаса висящ
на долната устна, с все същия поглед
на все същия килър.
Видях го и му викам имам три отока в главата
и науката вече не може да предприеме нищо с мен.
Видях го и му викам разкарай се от пътя ми, куролизецо
поезията е по-смела от всички
да го духат земите полети с кръв, опразненият Разум
не ме трогва никак.
От тези кошмари само ще запазя
тези бедни къщи
тези улици метени от вятъра
а не погледа му на килър
Приличаше на бял червей със сламената си шапка
и автоматичния патлак под ризата
и не спираше да говори с кой да е или със себе си
за едно поселение на поне
две или три хиляди години
някъде там на север близо до границата
със Съединените Щати
населено място, което още съществувало
да речем четирисейтина къщи
две лавки
една бакалия
градче на охранители и убийци
като него самия
къщи от непечени тухли и циментирани дворчета
където очите не се отлепят
от хоризонта
(от този хоризонт с цвят на плът
като гърба на смъртник)
И кво очаквахте да се появи там? – викам
Вятъра и праха може би
Минимална мечта
в която обаче влагаха
целия си инат, цялата си воля
Приличаше на бял червей със сламена шапка и една Деликадос
висяща на долната устна
Приличаше на 22-годишен чилиец влизащ в Кафе Хавана
и наблюдаващ едно русо момиче
седнало в дъното,
в опразнения Разум
Приличаха на разходките в малките часове на нощта
на Марио Сантяго
В опразнения Разум
В омагьосаните огледала
В урагана на Мексико Сити.
Отрязаните пръсти израстваха наново
с втрещяваща бързина
Отрязани, потрошени, разпръснати пръсти
във въздуха на Мексико Сити.
Късметът
Връщаше се от една седмица на село където
беше бачкал за един кучи син и беше декември или януари
не си спомням, но беше студено и на влизане в Барселона заваля
сняг и той хвана метрото и стигна до ъгъла
където беше жилището на приятелката му звънна й за да
слезе да види снега. Прекрасна нощ със сигурност
и приятелката му го покани да пият кафе и после правиха секс
и дълго говориха и след това той заспа и сънува
че пристига в някаква къща на село и валеше сняг
зад къщата, зад планините валеше сняг
и той беше приклещен в долината и се обаждаше
на приятелката си и един студен глас (студен, но любезен!) му казваше
че от тая непорочна дупка няма измъкване дори за най-смелия
освен ако няма страшен късмет
Възможности за революция
Идилия на балерини сред пълзящите растения на свечеряването
Часовници от хлорофил виснали във въздуха
Думи от Валие-Инклан насетне неизползвани от никого
Светкавица пронизана от пейзажи
Идилия на балерини сред снеговете на стихотворението
Жила пронизващи любимия акварел на пътника
Какви думи да кажем в средата на текста?
Какви образи ще опазят границите на текста?
Зима завинаги
Погледи умножаващи се до червената линия на свечеряването
Идилия на коси инкрустирани в други коси
Смътен спомен за хуглари в енцефалограмата на скалпелите
В центъра на текста стърчи гилотина
Сбогом, търпение, сбогом.
***
Тя си изхлузва панталоните в тъмното.
Котарака оцапан в черно съм.
Също лицето на Гаспар който пуши съзерцавайки дима.
На жълтите плочки панталоните й.
Недвижим и кост съм.
Гледания кур съм.
Всичко съм.
Курът, който тя гледа.
Краят на седмицата
Затвориха зоната. По това време
остават само на крак кордоните
на полицията, двойчиците които не напускат
стаите си
собственика на бара безразличен и плешив
луната в капандурата.
Сънувам край на седмицата
пълен с мъртви полицаи и коли
изгарящи на плажа.
Млади свенливи тела, тъй
ще резюмираме тези години:
млади свенливи тела които се набръчкват
хилят се и зубрят разпищолени
в празната вана.
***
В изгубени коли, с двама или трима далечни приятели видяхме отблизо
смъртта.
Пияни и мръсни, току-що събудили се, в предградия, боядисани в жълто
видяхме Плешивата под сянката на сергийка.
Що за опело е това! изкрещя приятеля ми.
Видяхме я да изчезва и да се появява като гръцка статуя.
Видяхме я да се протяга.
Но най-вече я видяхме да се слива с хълмовете и хоризонта.
Орда
Поети от Испания и Латинска Америка, най-гнусното
От литературата, изникнаха като плъхове от дъното на съня ми
И извадиха ножовете си в хор от хладни гласове:
Нямай грижа, Роберто, рекоха, ние ще се погрижим
Да изчезнеш, нито непорочните ти кости
Нито писанията ти, които оплюваме и ловко плагиатстваме
Няма да изплуват от корабокрушението. Нито очите, нито мъдете ти
Ще се спасят от тази генерална репетиция на закопаването. И видях
Самодоволните им личица, достолепни културни аташета и розовобузи
Главни редактори на списания, редактори на издателства и бедни
Коректори, испаноезични поети, чието име е
Легион, най-добрите, вонящи плъхове, вещи
В трудното изкуство на оцеляването в замяна на изпражнения
На публично упражняване в терор, джобните Неруди
И Октавио-Пасовци, хладнокръвните прасета, абсида
Или скица във Великото Здание на Властта.
Орда, която незаконно удържа съня на юношата и писането.
Боже мой! Под това гойно и мазно слънце, което ни убива
И сдухва.
Чети старите поети
Чети старите поети, сине мой
и няма да съжаляваш
Сред паяжини и изгнило дърво
на кораби заседнали в Чистилището
те са там
пеят!
достойни за смях и героични!
Старите поети
Тръпнещи в даровете си
Номади изтичащи в канала и дарени
на Нищото
(ала те не живеят в Нищото
а в Сънищата)
Чети старите поети
грижи се за книгите им
Един от малкото съвети
които може да ти даде баща ти
Очи
Никога не се влюбвай в шибана наркоманка:
Първата светлина на деня ще те изненада
С кръв по ставите на пръстите и подгизнал от пикня.
Това все по-тъмно мочане, все
По-обезпокоително. Както когато на един гръцки остров
Тя се скриваше сред скалите или в стая
Под наем в Барселона докато рецитираше Фератер
На каталунски наизуст докато подгряваше
Хероина в лъжица, която се огъваше
Все едно копелето илюзионист Ури Гелер беше
В съседната стая. Никога, никога не хлътвай
По шибана самоубийствена путка: на зазоряване лицето ти
Ще се разпадне на геометрични фигури подобни
На смъртта. Безполезен и с празни джобове
Ще бродиш насред пепелявата светлина на утринта
И тогава въжделението угаснало ще ти се стори
Шега, която никой не си направи труда
Да ти обясни, куха фраза, шифър
Гравиран във въздуха. И после лазура. Шибания
Лазур. И спомена за краката й върху твоите
Рамене. Нейната пронизителна и странна миризма. Ръката й
Протегната в очакване на пари. Чужда на изповедите
И утвърдените жестове на любовта. Чужда да диктата
На племето. Ръка и крака надупчени
Отново и отново – проблясващи отражения върху чертата разделяща
Или свързваща очакваното от неочакваното, мечтата
И кошмара стичащи се по плочките
Като мочата все по-черна: уиски, кока-кола
И накрая крясък на страх или учудване, ала не
Вик за помощ, не жест на любов
Шибан жест на любов по тертипа на Холивуд
Или Ватикана. А очите й, спомняш ли си очите й зад
Онези руси коси? Спомняш ли си мръсните й пръсти разтриващи
Тези чисти очи, тези очи които сякаш те гледаха от друго
Време? Спомняш ли си тези очи които те караха да плачеш
От любов, да се гърчиш от любов на леглото без да го правиш
Или на пода сякаш студената пуйка си ти, а не тя?
Не бива дори да си припомняш тези очи. Нито за секунда.
Тези сякаш изличени очи проследяващи с интерес
Движенията на една страст която не беше от тази шибана планета –
Истинната красота на силните проблясваше там
В разширените й зеници, в пулсирането на нейното
Сърце докато следобеда се оттегляше сякаш на забързан кадър
И в нашата лайняна стая под наем отново се дочуваха шумовете
Изкрещяването на новородено на нощта – и очите й се затваряха.
Завръщането на Роберто Боланьо
1
Върнах си при курвите на Чили и нямаше бардак
където да не ме посрещнат като син
като брат който се завръща сред гъстите мъгли
и се заслушах в прелестна музика
музика на китара пиано и бонгоси
идеална за танци
идеална за олабване
и флипер от маса на маса
от двойка на двойка
поздравявайки присъстващите
за всеки усмивка
за всеки по блага дума
на признание
2
Върнах се блед като луната
и без особен ентусиазъм
при бардаците на моята родина
и курвите се заусмихваха
с неочакван жар
и една дето сигурно нямаше
трийсе
макар да приличаше на педесе
ме измъкна на дансинга
за една самба или едно танго
убий ме не си спомням
насред дансинга осветен
от луната и звездите
3
Върнах се кротнал
по-скоро болен
изпосталял, без кинти
и без планове за набавянето им
без приятели
без мизерен патлак
който да ми помогне да отворя
някоя и друга врата
и когато всичко изглеждаше упътено
към логичната заключителна катастрофа
изникнаха курвите и бардаците
песните на които се разкършват
старите сводници
и всичко засия отново
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019