…Помня как упорито
Плувахме с тебе.
До Кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници
богоравните хора ни връщаха.
Да си вземем отново лекарствата-
за Време. И място.
(Те бяха ли свършили?.. Не помня от слънцето.
Излекуваните лежаха над моя клиничен случай.)
И си мислех колко ли бурета още
има под нозете ни за търкаляне.
А миришеше от тях на домашна ванилия.
И на прясно поръчана вакса.
Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо! Капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема надве прокълнати Българии,
съхне на завет тук
Нищото…
Зад фитила пъпчив на луната
Слепецът у мен
Почуква с тояжка Времето.
Чука… чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
или в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей. Или плът от молитва.
Да остави очите си
в тях да покълнат.
Отново.
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019