Моника бе млада, а тялото й – съвършено. От него струеше безгрижие, суета и страст. Тя следваше в живописен град, с хиляди прегърбени къщички и развалини от стари крепости и величия. Тухленият университет я посрещаше с трепет и плам, а преподавателите и студентите я пиеха с поглед и възхищение. Когато говореха с нея те или се смущаваха, или дръзко показваха, че я желаят било с очи, било с думи, било с жест. Моника съзнаваше своята сила и я използваше по предназначение: когото си пожелаеше, той веднага ставаше нейн.
Често Моника сънуваше следният сън. Във феерична рокля от лилав газ тя крачи през огромно шахматно поле. Във всяко черно поле расте по един бял карамфил, но в мига щом тя се наведе да откъсне някое от цветята, разнася се мъжки глас и я спира. Тогава тя вижда, че вместо карамфили по черните полета има бели змии. Така цяла нощ Моника върви само по белите полета и уморена се събужда.
След всеки сън тя сменяше своя партньор. Нямаше постоянен приятел, насищаше се бързо и търсеше нов и нов. Самите партньори не искаха да бъдат с нея повече от седмица. Споделяха, че е студена жена, но оставаха горди, че са я чукали.
Една вечер Моника бе в малкото университетско барче, в което музиката бе хубава, а пиенето – евтино. Отегчаваше се. Скоро не бе сънувала съня си и нямаше настроение за нова авантюра. Около нея се навъртаха неколцина младежи, но тя не им обръщаше внимание. Реши просто да се напие, ей така от скука.
Докато тя бавно се напиваше един студент на име Пламен, когото Моника все още не познаваше, се прибираше пеш от кино. Пламен следваше в същия университет, живееше сам на квартира и рядко излизаше излишно. Бе изкарал казарма и след дивотиите в кашишкото поделение намери истинско убежище сред книгите. По цял ден четеше затворен в малката си стаичка и като един отшелник облажаваше словото и неговата слава. Както си вървеше и си мислеше за филма, Пламен изобщо не предполагаше какво ще види на пейката пред сгърбената къща, в която живееше.
И ето, той стигна въпросното място и що да види: килнато настрани, в невероятно сгърчена поза, на пейката лежеше момиче. Беше Моника. Пламен веднага я позна. Не можеше да се отрече, че като повечето свои колеги и той тайно я желаеше. Но сега не вярваше на очите си. Това изящно тяло, всяващо смут в душата му, бе в такова окаяно състояние, че направо му дожаля. Момичето можеше да простине, всичко можеше да се случи. Бе доста късно и Пламен реши да прибере Моника в квартирата си. Но как?
Приближи плахо, побутна тялото с ръка, но то не помръдна. Побутна го по-силно – труп. Пламен се поуплаши и доближи глава до тая на Моника. Дишаше. По дъха разбра, че девойката е кьор-кютук пияна. Успокои се. Пипна я по лицето и Моника изсумтя. Ужас. Нямаше как, грабна я на рамо като ранен войник и я отнесе в квартирата си. За пръв път в стаята му влизаше жена и то по какъв само начин.
След като я сложи на леглото, Пламен взе влажна кърпа и разтри лицето й. От мокрото Моника се раздвижи, усмихна се на сън, но само толкова. Пламен седна до нея на леглото. Гледаше я и недоумяваше. Сега тя изглеждаше по-добре. Лицето й бе пребледняло от алкохола. Сигурно е повръщала, помисли си Пламен, но дори и така да бе, красотата си беше налице. Изведнъж, както си се наслаждаваше на Моника, на Пламен му хрумна да я съблече. При тая мисъл сърцето му се разтуптя, дъхът му се учести, а ръцете му затрепериха. Разколеба се. Ами, ако се събуди! Не! Толкова е пияна. Желание, боязън и разум се счепкаха, но все пак първото надделя.
Плахо разкопча горното копче на блузката и въздъхна. Разкопча второто, третото и така до долу. Смелостта му се възвърна. През цялото време следеше лицето й. То бе като восъчно и не реагираше. Когато напълно я разсъблече, Пламен се изненада. Не само лицето, изящното тяло също бе от восък. Лежеше в леглото като огромна кукла. Пламен си помисли, че ако повдигне зърното на една от гърдите, отдолу ще се покажат парцали. Потрепери. Реши по-скоро да я облече, за да не провокира някоя скрита в себе си мания. Обличането не бе трудно, а мъчително; все едно обличаше мъртвец. Свърши, зави я и легна да спи на пода.
На сутринта силно каращ се глас събуди Моника. Тя не можеше да осъзнае къде е, нито да си припомни какво е правила снощи. Гласът задгробно нареждаше дума след дума. Идваше изпод земята. Моника се огледа – в стаята нямаше никой. Потърси радио, транзистор или магнетофон – не видя. И така, в неведение, тя неволно се заслуша в гласа:
“Какво си мислиш, че си ти? Чучело. Само развяваш миропомазания си задник и си мислиш, че си храмова проститутка. Ти просто си едно ненаситно курве. Да ми се махаш от главата, че …”
Моника не изчака края на този монолог. Разярена скочи на крака, огледа се за последно наоколо, за да види, кой е тоя моралист, но като не видя никой, пооправи се и хукна навън. Тичешком, не пропусна да отвърне на гласа: “Педераст!”
Моника не можеше да предположи, че гласът идва от една забутана под масата радиоточка, покрита с дрехи, вестници и списания. Пламен бе направил това нарочно, тъй като апаратът свиреше много силно, а копчето за намаляване бе развалено. Това, което Моника чу, бе радиопиеса – една съвременна психологическа драма за трудния живот на двама влюбени. Монологът бе на мъжът, сърдит, че възлюбената му изневерява. Пламен не бе в стаята, защото бе отишъл да купи прясно мляко – чудесно средство против отравяне и препиване.
Чак когато излезе навън и вдъхна свежия въздух, Моника си спомни, че снощи се напи в барчето. Спомни си още, че успя да излезе от него и да тръгне към къщи, на после … В главата й изплува оня сън. Да, снощи пак го бе сънувала. Само че … май сега една от белите змии я ухапа. Какъв ужас! И каква беше тая стая? Защо се бе озовала в нея? Кой я заведе? Нямаше ли хора там? И тая мръсна шега с гласа. Пфу! По-добре е да се чукам, отколкото да пия, каза си Моника и продължи. Реши да отиде при последния си партньор.
Намери го в ателието му. Той бе преподавател по изобразително изкуство и довършваше голото тяло на Моника. Знаеше, че ще го начука, още щом я помоли да му позира.
– Здрасти! – поздрави тя и седна на една табуретка.
– Здрасти! – отвърна последният й партньор.
Но когато Моника отвори уста и се накани да го попита какво прави, преподавателят по изобразително изкуство хвърли четката и ужасен избяга от стаята. Моника се зачуди на постъпката му и реши да отиде при друг свой партньор.
Още щом я видя да си отваря устата в желание за поздрав, другият й партньор се обърна и хукна не по-малко ужасен.
И с третия партньор се случи същото, и с четвъртия. Изобщо реакцията на всичките й партньори се повтаряше в мига, в който тя си отваряше устата.
Моника наистина се разтревожи. Какво ставаше? Крачеше безцелно и унило по своя път, докато най-накрая срещна Пламен. Изобщо не му обърна внимание, тъй като нямаше спомен за него. Той обаче я спря.
– Къде изчезна? – попита Пламен. – Бях отскочил да купя мляко, но като се върнах, тебе те нямаше. Беше пийнала малко, но …
Моника разбра, че това е човекът у когото бе прекарала нощта. Нямаше сили да го нарече педераст, за това отрони само:
– Абе! – и бързо затвори устата си, тъй като видя същия ужас, изписан по лицето на Пламен.
Само че той не побягна. Може би това окуражи Моника и тя продължи:
– Защо се ужаси така?
Ужасен-не ужасен, колкото и неудобно да му бе, Пламен реши да й каже:
– Ами, виждаш ли, вместо език в устата ти май има…– направи гримаса – … май има змия.
На свой ред сега се ужаси Моника. Нервно бръкна в чантата си и затърси огледало. Извади го, изплези се и се огледа. Нямаше нищо такова. Пламен погледна в нея, в огледалото – имаше.
– Сигурно само ти не го виждаш – каза той. – Пък може и да бъркам. От толкова четене. Що не провериш с друг?
Моника кимна, прибра огледалото и отмина. Нито Пламен, нито партньорите й грешаха.
Мина цяла седмица. Моника си седеше в къщи и с никого не продумваше. Мислеше за трагичната си метаморфоза, без да намери изход от положението. Какво да направи?
И тогава тя реши да се махне, да млъкне и да се скрие някъде, където няма повече да се възхищават на изящното й тяло. Мисли, мисли и накрая избра не много известния град Лом. Плени я фактът, че е с три букви. В това имаше нещо мистично. Градът бе малък и затънтен в дивия Северозапад. Освен това той бе построен върху подземна река, в него витаеха духовете на Балкански, Киро По Въжето, Гани Пайца, Божидар Благия – все великомъченици на непоносимото битие като нея. Подобно на Лом и Моника бе в плен на невидимата река на своето изящно тяло.
За да запази собствената си тайна, Моника знаеше, че трябва да престане да говори. И тя престана. За целта научи азбуката на глухонемите, така че като пристигна в Лом, представи се за глухоняма и я настаниха в общежитията на “Тих труд”. Започна работа в цеха за пластмасови изделия, където предимно правеха изкуствени цветя.
Разбира се, изящното тяло на Моника не остана незабелязано в града. Говорещите се наслаждаваха на красотата й, съжалявайки нещастната глухоняма девойка. Глухонемите й колеги, колкото й да я харесваха, я подозираха в измама, но не можеха да обяснят това на говорещите.
След години на Моника й писна без мъже, додея й от тая идиотска орисия. Реши да сложи край на всичко. Изчака да падне нощта и отиде на брега на Дунава. Изкачи се на пристанищния кей, огледа се и като не видя никой наоколо, плю и се хвърли във водите. Но чудо! Щом падна в тях, вместо да се удави, превърна се в риба щука. Реши да се бори докрай. Заплува бързо към брега, за да изхвърчи на него и там да издъхне. Щом падна на пясъка, стана на змия. Нямаше спасение. Тогава тя реши да се довлече до нощния пазач на пристанището, за да я убие той с камък или с тояга. Така и стана. Като я видя, той я удари с колец по главата, но от змия Моника се превъплъти в бяла гургулица и литна към тополите при устието на реката Лом. Само дето изплаши горкия пазач. Кацна на един клон и отчаяна зачака ловец.
Месеци преди тоя случка Пламен пристигна по разпределение за учител в Лом. Тук първи приятели му станаха д-р Борбенов и журналистчето Богдан. С тях той започна да посещава кафенето на Милчо Спицата, където бързо се почувства в свои води. Обичаше да мисли, а какво по-хубаво от чистия бридж за благородник на духа като него?
Един ден бяха на лов с доктора и както си разговаряха за условните рефлекси, край двамата прелетя бяла гургулица, сниши се и кацна на пет метра от тях. Изумиха се. За пръв път виждаха гургулица албинос. Д-р Борбенов трудно надви желанието си той да отстреля (а по-късно препарира) този уникален екземпляр, но нали Пламен бе отскоро в Лом – отстъпи му.
Пламен стреля и улучи, а докторът го потупа по рамото. Птицата тупна на земята, Пламен я окачи на пояса си и продължиха лова. По едно време, както си вървяха, той се обърна към д-р Борбенов:
– Асене, абе знаеш ли че тука в Лом има едно момиче, което поразително прилича на една моя състудентка. Първа шпага беше и имаше страхотно тяло.
– Знам го глухонямото. Правихме профилактични прегледи в “Тих труд” и го знам.
– Ама, невероятна прилика ти казвам. Само аз май не я оправих навремето! – съжали Пламен и продължи да крачи.
– Е, никога не е късно да си наваксваш – засмя се докторът. – Щом толкова си приличат, какво като е глухоняма!
– Знам ли? – отвърна Пламен. – Страхотен трофей, обаче? – продължи след малко той, потупвайки бялата гургулица на пояса си.
Първа публикация в Емил Андреев, Ломски разкази, София: Свободно поетическо общество, 1996, б. ред.
Сергей Рожин, Куче, винил, акрил, 113х204 см, 2016
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019