И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!
И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…
Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.
Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…
На художника М. Греку
Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.
И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…
О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?
Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?
И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?
Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;
дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;
дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!
Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…
Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.
Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!
Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?
Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.
Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.
Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…
От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…
Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.
Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.
Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.
Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.
Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…
Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.
Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…
Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.
Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…
Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.
Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.
Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018