В парк „Гюлхане“
зад бившия султански лукс
на мястото, където мегарците
построили Византион
съм само зрител,
пред мен е филмът
и никой не ме забелязва,
толкова е сюр и субреалистично, звукове и гледки,
във които съм 5 D,
но ме няма там,
толкова ме няма,
че ако умра на тази пейка,
нито една пребрадена и опакована в черно
жена,
нито един брадат и мустакат
мъж,
нито едно пискливо
дете
няма да спре поглед
върху трупа ми.
Истинският живот тук е спрял.
Истинският живот тук е врял
само някога
с император Юстиниан
и виковете „Ника!“
и реките кръв по хиподрума,
а днес е само филм,
постисторически, безкрайно скучен
филм за живота
на мравките и варварите.
Те не могат
да бъдат реални.
Те са само декор, насред който
седя
и се опитвам
да дочуя
през пространството
първите византийски
песнопения.
Горката Премъдрост Божия,
горката София,
останала си е неразбрана.
Обикновени стени
и камъни,
които ме карат да плача.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Ныш Наталья, маслени бои, канва, 83х63 см, 2007
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018