Хотел „Централ”
Вземи всички неща, които те отвращават
И ги завържи за кръста си.
Някои ще кажат – той ходи приведен, срам го е,
Други ще кажат – ето, нà, възпява разврата, срам не го е.
Трети ще кажат – перверзията е красиво нещо,
Защото е винаги свързана с унижение.
Четвърти ще спрат да гонят селските момичета
И ще се обърнат към момчетата.
В тая кал, която през останалото време тъпчат свини,
Пети, шести, седми връткат валсове.
Будалите не платили за оркестър,
Ами някаква кутия свири. Свири в тинята. И те танцуват.
В ресторанта на хотел „Централ” бе обявено, че театърът е мъртъв.
Без страх и надежда. Да танцуваме.
Спектакъл
Да поделим значение: виж как звучи.
Ти си хубаво момиче, обещавам ти, че няма да прехвърлям
От пръстта на казаните вече думи зад гърба ти.
Нали се борим да унищожим империята
На постмодерното говорене,
Нали се борим пак да бъдем автори.
Знам, че е възможно, знам и как ще стане,
Но това за утре, хайде с теб сега
Да поделим значение. Безобидна перифраза
От ред на хубаво стихотворение.
Това е опаковката, това е формата, която вече си поделяме.
Театър заедно, в социалните си роли – режисьори, постановчици.
Когато публиката тръгне,
Нека поделим значение.
Три моми & майка
– Залюбих три млади моми, мамо, как да реша най-добрата
За мене коя е. Е гиздава. Първата, втората, третата.
Втората. Първата. Мамо ли, коя ли да взема, ще сбъркам ли?
(Пита майка си детето. Тя го слуша.
И му пощи въшките под цъфналата круша.
Отдалеч напомнят на Балканска пиета,
Тя го гледа, мисли го известно време,
Опитва се да възприеме.
После проговаря):
– Хич не ми реви, а позапри се, чоджум,
Какви са тия хетеропатриархални нрави?
На двайсет и една си станал,
От майка ти ли се очаква, чедо,
Тепърва да ти глаголѝ за феминизъм?
Многострадална Геновева
Можеш да мечтаеш за Античност,
Натежал на белия си кон,
Използващ меча си като бастун,
Докато твоите хора грабят
И опожаряват сарацински стан.
Вечер да се молиш пред олтар
Или пред статуя, с дебел камшик,
В десницата, готов да удря.
Сутрин да ловуваш дивеч по горите,
И докато твоите готвачи го приготвят,
Следобед да стоиш пред портите на Геновева,
В очакването на последно утешение.
Изобщо да си все Средновековие, докато
В мислите си към Античността летиш и
С всичките си ранноренесансови фетиши
Рисуваш по платно от пожълтял чаршаф,
На възлюбената си, картина.
Картината по-късно ще получи име:
„Едно от похищенията
На Европа”.
Тюленът на Лайбниц
А
Не е като Тюленът на Уедъл,
Който умее да се гмурка на 700 метра дълбочина,
Което го прави рекордьор сред тюлените.
Не е и философстващ върху своя айсберг тюлен.
Не знам дали обича или не обича чуждото присъствие,
Но ако съдя по някои негови проявления
Например, по бележката, която беше оставил
Във ваната ми тази сутрин,
И после вероятно беше изчезнал през сифона
Обратно в своя ледовит океан,
С което подозрително много напомняше някои жени,
В които съм се заглеждал през годините,
Мога да кажа, че е по-скоро отшелник в пустошта.
На бележката пишеше ‘Какво е канон? ‘
‘А за какво е канонично да се пише?’ попитах сифона аз.
Б
Канонът не е набор от щрихи,
Избор на четки или цвят на боята.
Не е потапяне на перото в шишенцето с мастило
Или изтръскването на извадения пишещ инструмент.
Не е и в свършването в жената
Или в свършването върху лявата ѝ гърда.
Толстой е бил най-лошият толстоист.
Да Винчи измисля сложна система от лъжички,
С която се загребва точно определено количество
От различни бои, за да се постигне съвършената живопис.
Система, която никога не използва.
В
Всяко такова упражнение се прави с цел
Да се настроят сетивата в определена посока,
Да се наострят или по-вярно казано, объркат,
За да спрат да определят заобикалящата среда.
Бог сътвори света чрез монади,
Но дали те не отразяваха нещо друго,
Така както всяко творение
Е прехвърлено в други условия късче реалност –
Реалност по отношение
Сетивата на създаващия?
Г
Чарлз Менсън споделя в едно свое интервю,
Че съжалява, задено не е могъл
Да убие триста или чет’ристотин души повече,
За да разберат хората, че има какво да каже,
А после заявява, че никого не е убивал.
Не бива човек да разполага с такава способност
Да манипулира обществото или части от него,
Защото властта ще го направи убиец.
Безвластието ли е решението
Или съвършената монархия,
В която самият Бог е цар – по Лайбниц?
Д
Такива разсъждения след близки срещи с Тюленът на Лайбниц,
Който, ако искаше да бъде истински отшелник,
Нямаше да живее в тази ледена пустиня, с която се гордее,
А да обитава съвсем свободно
Пространството на греха и разврата,
Където хората не отказват да хапнат нещо мазно
И да остане верен на себе си.
Васил Левски
по Владимир Сабоурин, Елена Кьосева и Златомир Златанов
Ти искаше да бъдеш мост,
По който да гори пожар.
Нека момчето си остане момче,
Дори да гледа в очите на убийците си
С необяснимия поглед на целеустремеността.
Дори да буди недоумение у своите критици:
Как така да унищожим империята
Без да избием жените и децата ѝ?
Как така ‘чиста и свята република’ за всички,
Без значение от тяхната народност и религия?
Ти знаеше,
Че миналото е голата сянка на всички неясноти,
Която бъдещето украсява с парадна униформа.
Ти знаеше,
Че настоящето е бременно с минало
И синовете искат да умъртвят бащите си,
За да станат бащи на самите себе си и дядовци на бащите си.
Ти знаеше,
Още когато миналото бе твое настояще,
Че бъдещето ще се случи в миналото.
Ти знаеше,
Че името ти ще бъде превърнато във фетиш
От предразсъдъците на предишните визии,
От предразсъдъците на настоящата визия.
Погледът на сляп човек, който халюцинира небе.
Видяхме революцията, но знаем ли
Кой дял от завещанието ѝ наследихме?
Над зевовете на всеки произвол
Ти искаше да бъдеш мост,
По който да гори пожар.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018