От значение е също така по-нататъшният ход на мисълта: самообезвластяването на Аза трябва да се постигне чрез оперативен акт. Волята и интелектът го дирижират. „Аз искам да стана поет и работя върху това да стана” гласи императивът на волята. Неговото приложение се състои „в продължителното, безгранично, управлявано от разума объркване на сетивата”. Още по-остро: „Става въпрос за това да си сътвориш една обезобразена душа по подобие на мъжа, който посажда на лицето си брадавици и ги отглежда.” Поетическият тласък се задейства посредством самоосакатяване, чрез оперативно загрозяване на душата. И всичко това, за да „се стигне до незнайното”. Гледащият в незнайното, поетът става „големия болен, големия престъпник, големия прокуден – и най-висшия от всички знаещи”. По този начин анормалността вече не е изтърпявана съдба, както едно време при Русо, а преднамерено стоене отвън. Сега поезията се обвързва с предпоставката волята да разкривява душевния строеж, защото подобно разкривяване прави възможен слепия пробив по посока на предличностната дълбина и на празната трансценденция. Далеч сме от грабнатия ясновидец на гърците, комуто музите възвестяват за боговете.
Създадената чрез тези операции поезия се нарича „нов език”, „универсален език”, за който е безразлично дали има или няма форма. Тя е вътрешна свързаност на „учудващото, неизчерпаемото, отвратителното и прехласващото”. Всички степенувания са изравнени – и тези на красивото и грозното. Критерият за стойност на тази поезия са възбудата и „музиката”. Навсякъде в творчеството си Рембо говори за музиката. Той я нарича „незнайната музика”, дочува я в „замъци, съградени от кости”, в „желязната песен на телеграфните стълбове”, тя е „звънка песен на нова гибел”, „най-интензивната музика”, в която е заличено всяко „просто благозвучно страдание” от романтически тип. Където поезията му кара да зазвучат вещи или същества, там винаги е налице крясък и рев, косо врязващи се в песента и пеенето: дисонантна музика.
Нека да се върнем към писмата. Попадаме на едно ярко изречение: „Поетът определя мярата на незнайното, което се размърдва във всеобщата душа на неговото време”. Веднага след това идва програмното възвестяване на анормалността: „Това е превръщащата се в норма анормалност”. Върхът на този проглас гласи: „Поетът достига незнайното и дори в крайна сметка да не разбира сам своите видения, той все пак ги е съзерцавал. Дори и да загине при огромния си скок през нечувани и неназовими неща – ще дойдат други плодовити работници и ще продължат от онези хоризонти, където той самият е рухнал”.
Поетът: работник по световната експлозия по силата на една насилническа фантазия, която си пробива път към незнайното и се разбива в него. Дали Рембо е предчувствал, че враждебните един на друг носители на модерността – техническият работник и поетическият „работник” – тайно се срещат, защото и двамата са диктатори: единият над земята, другият – над душата?
Превод от немски Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018