Море от съмнения
Ще дойде ден, зазоряващ с ново чудо
на хлябовете, мира и рибите –
мирът умножен по хлябове повече мир е.
Писано е в нажежения пясък на перленосиви пясъчни замъци
непокътнати от източния вятър
че спасението ще дойде при нас през океана
че прииждащ прилив най-сетне ще удави
мизериите ни и позорните беди
спотаени между илюзорните отражения на тихи дюни.
Нови мъченици, забити като колове пред приобоя
на предателско течение, повличащо всичко
ще посеем със синкави сенки улиците пълни с пустоши
връхлитащото дъно на бездните, ливадите от увехнали водорасли.
Междувременно не ни остава друго освен да чакаме с надежда
прецедена през бистрите солени води
на непресушени още сълзи
безсмислени пред болката да виждаш толкова опустошение
тук долу, на една съвсем не толкова твърда земя
колкото изглежда от птичия поглед на чайка.
Дърво на надеждите
Отново неделя и отново ме събуждат
черни гласове, пресипнали като мраморни копия
пронизващи ме, повалящи ме
всяващи безредие в желанието и живота.
Не виждам слънцето, за което говорят разхождащите се
по улицата. Вътре в мен вали
все по-вътре.
Полека затварям очи и играя тъжната
игра да съм друг
за да виждам всичко отвън.
Да бъда някой и да спра да съм нищото.
Представям си, че съм далече – от другата страна на луната на гардероба
или на дъното на третото чекмедже на нощната масичка.
Броя десет пъти до десет
по десет и отново.
Светът не изчезва, нито крясъците, нито
аз с моите живи призраци.
Понякога сънувам, че съм дърво, но не
на някоя нереална и смътна наука, нито
вечнозелено дърво на гробище, вързано за смърт
червена смърт.
Искам да съм гъста преходна корона.
Искам да дарявам сянка на макове и на
усмивката на дъщеря ми.
Искам да съм
същинско дърво на надеждите.
Огледало
Смирен и гол заставам пред теб
всеки ден, все едно не ме помниш от вчера
и утре няма да се повтори.
Понякога те гледам с усещането, че съм се събудил
покрит с отпадъци
ежедневна жертва на война
продължаваща повече от необходимото.
Докосвам с крайчеца на пръстите си
твоите пръсти в опит да измамя този друг аз
който наднича в прозрачното нищо.
Прозорец, отворен към вътрешния двор на душата ми
съзерцавам в теб цялата си вселена, това, което зная
и това, което остава от мен.
Понякога, стари приятелю, не съм сигурен дали си ти.
Аз обаче съм все същия, когото познаваш
от малък, живеещ
наполовина на небето, наполовина на земята
сега ужасен все повече как минават дните.
Изненада ме, облечен в синьо причастие на девет
и в деня на сватбата ми на двайсет и пет.
Гледаше ме накриво, засрамен, онази махмурлийска утрин
след мрачна нощ, в която си бях въобразил
че алкохола е в състояние да удави нещо повече
от лаф мухабет между приятели.
Мой довереник след като завърших
при първата любов и първия лъч достигащ
от първите стихове на някой друг
говорещи за чувства неназовими
още от мен самия.
В почуда и влюбен в малките неща от живота
както трябва да бъде може би ще ме завариш
когато на вратата ми се почука
и вече без аплодисменти, музика и крака на земята
премина от другата страна на водите ти.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018