The Beatles – Strawberry fields forever (1967)
“няма достатъчно пари днес, скъпи,
защото ни хвана бавният Отлив.”
родил си се и си живял като риба,
а остаряваш като рак.
големи мозъци на бийт-поколението
умряха
или се влачат пияни, гладни и голи.
ние бяхме децата на Ягодовите поляни,
израснахме с Джон Ленън, Мик Джагър
и Джим Морисън (велики китари!);
с каменни сърца
и с жълти подводници;
четяхме Джак Керуак и безплътна поезия,
която не казва нищо, само отваря врати;
всички бяхме еднакво добре облечени,
а когато бивахме много тъжни
отивахме на Ягодовите поляни
където няма нищо реално.
ние преживяхме очарованието на злото
и днес нищо не може да ни уплаши –
слепи улици, настръхнал облак, вампирясали песове, бедност –
просто картина от пейзажа.
ние, пак ние съборихме Стената,
пихме шампанско
от черепа на червения генерал,
пяхме с Пинк Флойд, заляхме
с Матиссово синьо знаме
площадите, улиците,
катедралите, надеждите.
ние съборихме Стената
без да подозираме че тя е невидима,
че тя е в болните, в хитрите мозъци,
в плешивите мозъци и брадясалите стаи –
стената на ужаса и бедността.
ние бяхме така пияни
от духовни опиуми, спирт,
секс и мечтание,
че дори не чувахме пророчествата:
“Пазете хляба, глад иде!”
предвидливите и младите тогава
скачаха в Новия свят,
а ние останахме тук
макар и с предчувствие
за Никъде Дзен Живот,
ние медитирахме
върху собствените си
илюзии.
тогава започна големият Отлив.
Матиссово сините вълни се отдръпнаха,
оставиха самотните площади
като боклукчийски кофи
със скимтящите шепоти и факти,
а България – кит, захвърлен
в тинята на кризите.
живеехме опипом като мишки в дупка,
свещите свършваха,
дъждът клокочеше в капчуците, но
крановете на чешмите пееха
заупокойна;
младите жени не можеха
да изкъпят бебетата,
застаряващите ставаха
по-сухи и по-стари;
безработните мъже брадясваха,
полудяваха,
пиеха много бира, псуваха,
биеха жените си;
безработните жени се чудеха
как да сготвят яйца,
защото храната внезапно свърши,
магазините – празни,
в къщите – хляб , картофи,
консерви боб,
консерви риба,
пържени яйца,
варени яйца, яйца на очи,
а в неделя – кюфтета.
чуждестранната преса тогава:
“България – бедстваща
африканска страна –
без ток, храна и лекарства!” –
и бяха прави.
докато се опитвахме да заспим
под скъсаното одеяло
гръмнаха банките
и си загубихме парите в
хиперинфлация –
потънаха като малки книжни лодки.
баща ми тогава загуби
бели пари за старини,
майка ми заболя неизлечимо,
аз – без работа, синът ми
замина да учи и печели $$$$$.
нощем гледах луната и мислех
за вечните Ягодови поляни…
сбогом!
“давай да се изнасяме, скъпи!”
сбогом от моята вехта черна шапка.
“къде? в Никъде Дзен Живот?”
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018