Няма край
Старата змия млада е била,
гонила в прахта мрак и светлина.
Който плаче тихо сменя кожа за крила
и солта с перата пада, пука се земята.
Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)
Старата върба млада е била,
галила с ръце своята река.
Тя къде отиват всички виждала сама,
как сълзи в небето слагат слънце и луна.
Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)
Старата жена млада е била,
кърмила сама син и дъщеря.
Там където плачат всички палела свещта
и на своята молитва кръстела ръка.
Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)
Спаси ме
Той носи вятър и градски шум,
кашони, птици, глас наум.
Той няма място сред прахта.
Той няма име пред смъртта.
Вземи ме! Той моли сам.
Спаси ме!
Тя носи снимка на две деца
и странен белег от любовта.
Тя няма спомени от своя свят,
но всеки ден го търси пак.
Вземи ме! Тя моли там.
Спаси ме!
Те идват голи от гърлен плач,
в ръце на глух и сляп палач.
Сгрешени кройки без имена –
парчета вестник, цвят мъгла.
Вземи ме! Те молят там.
Спаси ме!
Когато свърши Коледа
Когато свърши Коледа,
моля, приберете си гирляндите,
защото Господ ще умре за нас напролет.
Когато свърши Коледа,
моля, изгасете свещите,
защото огън ще държим от тях напролет.
Остава вятъра в градините
и вишните, побелили седмия ден.
Когато свърши Коледа,
моля, погребете клоните!
Сълзи ще плачат от върбите ни напролет.
Когато свърши Коледа,
моля не съдете грешните,
защото прошка ще поискаме напролет.
Остава вятъра в градините
и вишните побелили седмия ден.
Вятър и Мъгла
Нещо се пропуква в бялата стена.
Черни като вени жилки от тъга.
Шапката ме върна, избери врата.
Черна съм на прага, черен е страха.
Но каквото струва – скоро ще платя.
Себе си прегърнах, казах – бягай, луда жена!
Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.
Ставай и не мрънкай! – каза моят кръст.
Корени изтръгвах сякаш вадех зъб.
И когато свърших всичко за мен – носех света.
Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.
В камъка се спъвах с кървави крака.
Ниско се прегърбих, но ще продължа.
Лешоядът чака само за мен, да се уморя.
Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.
Черепи летят
Имах само Проблеми.
Нямах ясна цел.
Няма вече дилеми –
купих си парцел.
Нямаше смисъл в Любовта,
която всички искат.
Всичко бе тъпо затова
и своя смях потисках…
Но днес косачи раздират и черепи летят…
Мързеливи Недели,
мрак в безлюден кът.
Ъндърграундът е в мене –
червеи гризат….
Имаше Болка и Тъга,
но вече нищо няма…
Нямам проблеми – затова
лежа и се разлагам
и косачи раздират и черепи, черепи летят…
Нямаше нужда от тъга,
защото смисъл няма…
Виж,колко е ведра утринта,
когато хич те няма…
И косачи раздират и черепи, летят…
И косачи раздират и черепи, черепи летят…
Пиротска
Пиротска е белият квартал,
черни печки въздуха е ял.
Там най-здрави са блондинките,
краката на калинките,
Пиротска – тепих на любовта.
Пиротска е белият квартал,
бела семка гълъбът е ял.
Там в парка шият се игличките,
линейки до количките,
Пиротска на вашите деца.
Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската
кола.
Пиротска е белият квартал, Хелоуийн на женския пазар.
Там най-черни са трамваите,
най-страшни са гуляите,
Пиротска прехапала кама.
Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската
Към хоризонта
Стените ни остават тук и по-добре ще са сами.
В прозорците блестят отвъд слънце и мечти.
Хладилника ни лъха студ, но сладоледът се топи.
Сърцата ни сънуват път, за сбогом махаме дори.
Eдна врата отваряме, да бягаме!
Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.
Часовникът отмерва път и все напред, напред върви.
Секундите затягат кръг, а коридорът се стесни.
Кафето се излива в скок – във кафеварката гори.
И ето го на пода – хоп!, за сбогом маха й дори.
Eдна врата отваряме, да бягаме!
Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018