Йоанна Златева – Джаз за Виктор Пасков

 

Четейки единствената негативната рецензия за „Аутопсия на една любов”, на Ангел Игов, се замислих, че Виктор Пасков сигурно се е зарадвал на нея повече, отколкото на наградите и признанието. Игов нарича секс сцените в книгата „непроизводителни”, отблъскващи, „без художествена стойност”, тъкмо поради тяхната претенциозност и прецизност, което означаваше, че заявеният още в заглавието хирургически проект върху нещо вече мъртво, оголването на травмите, бароковото кодиране на историята върху човешка физика са търсен и намерен ефект. Контражурното, анатомично порно, преекспонирано, в близък план и със забавен каданс наистина напомня на клаустрофобичния ефект на хоръра без в книгата да има някакъв хорър. Разгърнатата анатомия издърпва всяко пространство и въздух, без да оставя място за читателя в тези сцени. Как да повярва тогава същият този читател в последната сцена след убийството на Чарли – ни повече, ни по-малко марша на светците и спасението на душата и света на героя, т.е. осмислянето и въздигането на малкия свят на нощния джаз и клубовете отвъд границите на реалното време? Книгата завършва с решение много подобно на „Баладата”, след като вече е отблъснала всичките си читатели, дошли да търсят продължение на Георг Хених. Защо след като абсолютният тон и абсолютния секс първо бяха заявявани и изгубвани толкова самонадеяно в цялата книга – тихо мърмореше еснафът в мен – защото му трябваше на Пасков да ги отглага отново – за вечността след смъртта? Разбира се, обяснения за тези странности могат да бъдат намерени, според интересите на читателя, и в пословичната арогантност на Пасков, и в приомите и формите на театъра и музиката – особено предвид, че романът е специфична композиция от сцени в близък план и бързо повествование в щрихи. В моя прочит по-долу се опитвам да възстановя връзката между телесното от порно сцените и спасението във финалния епизод.

 

***
В есето на Адорно „За джаза” не се казва нищо хубаво за джаза, който, за автора, се явява особен вид предателство на индивида в полза на статуквото. В джаза, според Адорно, субектът не е просто асимилиран в колективността и общото, както в традиционната постройка на рондото – куплет-припев-куплет. Джазът ситуира индивидуалното в набора от технически елементи на накъсване и пропукване на водещия ритъм, които обаче едновременно обезпечават същият този основен, банален ритъм. Вибратото, което имитира сексуалния акт, синкопирането, техническата игра с инструмента са форми на интерференция, на присъствието на частното индивидуално с неговите колебания, физическа уязвимост, стремеж към откъсване от стандартните тактове. Те, обаче, остават подвластни на принципа на случайността и съответно заменими и незначителни, способни единствено да доведат обратно към стандартния ритъм. Ефектът на пречупване/огъване при синкопа е възможен единствено при наличието на постоянен бекграунд бийт. Без да формират нещо ново, тези спазми (т.е. синкопите) остават на нивото на походката на пияницата и неловките движения в сексуалния акт и, като такива, маркират субекта като първично кастриран. Колкото по-интензивна е импровизацията и възбудата в джаза, толкова по-неумолимо се утвърждава чрез тях силата на статуквото. Новото възниква чрез спазматичните движения на импровизацията, по случайност, като същевременно чрез него статуквото също придобива случаен характер, но вече не като баналност, а като неоходимост и приобщаване на ексцентричното и осакатеното обратно в лоното на водещия, основен ритъм.

 

***
Случайното е темпоралният аспект на преходното или незначителното, което може да бъде пропуснато или заменено, без да наруши целостта на необходимото. Чрез тази категория, наследена от Аристотел, Адорно и Бенямин визират един режим на несигурност и зависимост, в който индивидуалното и субективното винаги могат да се окажат захвърлени като преходни и ненужни, състояние на преходност и стечение на обстоятелствата, често наричaно съдба.

„Аутопсия” започва и работи именно с темпоралността на тази изначална случайност и захвърленост, която често върви по фаталната линия на жените (и символичната кастрация на мъжете), макар че не принадлежи на тях. Освен Ина, в тази категория са Зиглинде, смесица от плът и хаос, чиято връзка с музикалния гений Кристоф води до неговия психически и професионален срив. Кристоф остава белязан, откакто го напуска Зиглинде, по същия начин, по който ходът на времето се променя за Чарли след напускането на Ина. В тази категория е ягуарът на Хари Милинката, който „сякаш нарочно”се врязва челно в насрещния ТИР, както и цялата галерия от изкривени, деформирани музикантски съдби в романа. Но жените, фетиш или вдъхновение, както и ягуарът на Тони Милинката, са само носители на една по-голяма логика на фаталното стечение на обстоятелства: „Какво е това свинско време, дявол да го вземе, което обрича страхотните таланти на разкапване, унижения и в крайна сметка — на смърт”, се пита Чарли, а рефренът и повторението на „сякаш нарочно” в този епизод трансформират инерцията на ягуара летящ срещу ТИР-а, в сила, която действа едновременно и субективно, и външно за героите. Тягостното разпиляване, сривовете на музикантски кариери и амбиции, сборове от случайности, фетиши, пасивното женско тяло и ягуарът на Милинката се оказват част от една неумолима логика и маркират пресичането на две темпоралности, на преходното и на усещането за система и закон, които обаче остават непознаваеми като същност. Ако излезем извън рамките на романа, обективното изражение на тази логика би била самата работа на музиканта, изначално вид contingent work, една условна, случайна заетост, състояние на прекариат, при което отделният човешки живот абсорбира в себе си – всеки по свой начин – неустойчивото, несигурното и ирационалното в системата, но романът на Пасков не е социологическо проучване, дори не точно протест, а по-скоро отмъщение.

 

***
Още в историята за Адам и Ева, за фаталния плод и първородния грях се пресичат с изменчивата и свободна човешка воля случайното (в смисъл на непредопределено) на историческото битуване, от една страна, и безвременната темпоралност на божия закон и неговото всезнание. Законът сам по себе, както и случайността не представляват проблем взети отделно. Проблемът настъпва и същинската работа на разказвача започва, когато двете темпоралности се пресекат, т.е. когато случайността на дребното и незначителното са окаже инструмент на невидим до този момент закон на действие и последствия, на правила и механизми, които стават осезаеми единствено в този сблъсък. Понякога ходът на голяма историята със своите временни закономерности си присвоява статуса на извечен закон и завареното положение се представя за това, което винаги е трябвало да бъде. Понякога, както в приказките, малките предмети, магията или фетишът заемат този статус (на закон) с обещанието да поднесат сила, която не е тяхна и не принадлежи на техния свят. Въпросът е какво се случва когато магическият предмет изчезне, къде отива магията и може ли да бъде уловена нейната сила в този момент на опасност? И може ли тогава тази магия, която винаги остава под въпрос, да бъде върната обратно в немагичния свят на битието?

 

***
Ина е особен случай, който носи темпоралността на безусловното, без обаче самата да бъде или да се превръща в закон. За Чарли тя се явява внезапно, уж случайно, отникъде, но се оказва, че е била винаги част от неговия свят. Познава джаза и самия Чарли по-добре от него самия. С влизането си в живота на героя обявява, че сексът е като джаза. Съвсем по магически Ина успява да преобърне музиката на Чарли в нещо като секс. Нейната фаталност е различна, не уязвимостта на случайното, а центробежната сила на това, което трябва да бъде. Пълното владеене и откриване на тялото е безапелационно и безцеремонно, т.е. без ритуал, забулващ секс сцените в тайнственост и условност. Чистото владеене на тялото като инструмент се слива с иначе пасивната природа на чистата физика, без божества и легенди, непоносимо в безразличието си към условности и уговорки, защото този инструментариум не познава релативизма, където жестовете и думите са гласно или негласно урегулирани с оглед на интересите на страните. Доколкото Ина използва тялото си като съвършен инструмент, нейният джаз е сроден с абсолютния тон, едновременно изкуство заради самото изкуство и тяло заради самото тяло. В тези сцени тленното, телесните течности и миризми – изначално пасивни, преходни, случайни – придобиват парадоксалната автономност на авангарда на миналия век – преследването на чистото естетично възприятие на предметите, на художествения абсолют, освободен от човешките конвенционалности и опитомени очаквания. Ина, този „стопроцентов музикант, който не музицира”, но който владее до съвършенство любовта към джаза, е особен вид супрематист, влагайки в тялото си върховната власт, предопределена от авангарда за техниката на изразните средства, цветовете при Малевич или непоносимата, търсена автономна изразност на предметите в експресионизма. По силата на логиката, вложена в Ина, можем да наречем Дзига Вертов „стопроцентов машинист, който не кара влак” и дори комерсиалния Уорхол „стопроцентов рекламен дизайнер, който не прави реклама”, при които абсолютизмът на изразното средство и на техниката са освободени от нуждата да обслужват нещо друго и са изведени до израз на самия смисъл.

Превръщането на тялото в инструмент, не като инструментализацията и употреба, като фетиш или рекламен предмет, а като изразно средство съответно превръща тялото в носител на смисъл, който вече не е външно обусловен. Контролът, доколкото може да се нарече контрол, не принадлежи на субекта, нито на обкръжаващият го свят. „Абсолютният тон” за Чарли не е част от клишето за свободата на изразяването, а свобода на изразяваното, част от една (остаряла може би) естетика на ексресионизма. Гениалното изпълнене, за Чарли, е не възпроизвеждането на тона като стока, а приемането му като дар, неговото чуване. Темпоралността на тона не е във времето, а в мигновеното – или го чуваш, или не го чуваш. В баналния на пръв поглед коментар на Ина, че „тонът прави музиката”, тонът съществува като завършеност още преди самата музика, в измерение, предхождащо реалното изпълние. По същия начин абсолютните геометрични форми на Малевич сякаш предшестват момента на размесване на боите, преди формите да попаднат в историческото време. В тези картини или виждаш квадрат, или не виждаш нищо, без място за среден вариант на субективна интерпретация или различна гледна точка. Най-вероятно подобен е ефектът и на двуизмерното пространство на руските икони, в които обектите всъщност визират зрителя (по Ваня Вълкова). При Брехт ефектът на отстранението е единственият начин, по който пиесата, прекъсването на действието, обръщането на актьора към публиката, добиват смисъл. Зрителят или вижда този ефект, или не знае какво точно гледа. Автономността на изразното средство, на инструмента или материята, с която се работи, наподобяват субективно възприятие, но остават външни за зрителя, като призма или анаморфна перспектива, която не принадлежи на историческото време. Този инструментариум напомня на идеалните форми от пещерата на Платон, но тук вече обитаващи физическия свят, без философски идеализъм.

 

***
Тези синкопи, различните женски тела in motion в романа обаче не са равнозначни. След като Ина си тръгва, Чарли импровизира, както е импровизирал и с Ина, но няма какво да „чуе” у домакинята, изпратена от агенция за необвързващи контакти, при която самото битие предварително се изчерпва с идеята за необвързващ контакт. От друга страна, той „чува” енергичното младо юпи Сара по-добре, отколкото тя чува себе си, но чутото са по-скоро чуждите гласове на чуждо поколение.

Ако наистина държим вулгарното да генерира художествена стойност като езикова игра, то сцените със Сара са достатъчни смешни и самоиронични – остъкляването на погледа на Сара при всеки намек за нещо „мръсно”, нейното порцеланово лице с немигащ поглед на анаконда, ритуала с еротичното постригване на смокинята, който за Чарли е „все едно, че стрижех главата на поп идол от моето поколение”, еротичната фото-сесия, където се упоменават Кант и ООН, и всякакви леко отмъстителни коментари на Чарли, тук представен като ексцентричен персонаж от бара, застаряващ, но все още играещ играта. Самата Сара излъчва глада на този, който няма фантазията да си представи своето блюдо, да го „чуе” с други думи, подобно на онзи музикантски блокаж при Чарли, когато не може да си представи абсолютния тон и съответно да го изсвири. Така или иначе, тези сцени са малък жест на разчистване на сметки и отмъщение на Чарли и самия Пасков към субкултурата на юпитата и принципното обедяване на сетивата и обезлюдяване на фантазията като сетиво. Сексът като текст тук е социализиран, един фон на дисонанс, който прави четливо разминаването между поколения и социален опит (тематика, несъвместима с тялото на Ина). Но това социализиране и съответната художествена стойност си имат цена, доколкото смешното е същевременно кастрация, обобщение на обективната икономическа кастрация на Чарли и сетивната кастрация на Сара. Точно в тези сцени на социална плътност и ситуираност в света на нуждите се откроява и онази осакатеност и раненост на преживяването, за които пише Адорно и които, според него, джазът всъщност утвърждава. За Сара, мръсното е форма на пикантно общуване с масите, фантазия за приватно консумирана еманципация, която я прави специална в света на юпитата – и в този контекст Адорно е прав да разглежда джаза като лъжа, псевдодемократизъм.

Същевременно всяка секс сцена със Сара е почти идентично повторение – понякога по-интересно дори – на друга сцена с Ина. Самият Чарли е повторение на останалите музиканти преди него в живота на Ина. Тази повтаряемост, импровизации върху едни и същи сцени – съвсем съзнателно разработвани в романа като такива и може би най-интересния елемент в него – обаче не се занимават със спора за новото и старото, колкото с разликата между автономното и неавтономното. Синкопите не могат да съществуват извън основния ритъм, но могат да маркират друга темпоралност. Двете редуващи се линии на разказа – преди и след Ина, позволяват на тленното да присъства в две темпоралности, да бъде едновременно чиста, пасивна физика, която анимира закърнелите фантазии на Сара, и отрицание на тази предметност – абсолютното тяло, което е вътрешно обусловено случване и изразяване. Плътта като материя остава една и съща, от един и същи клас, но изразността, тонът, който звучи в тези две линии, са различни. В джаза на Ина категорията мръсно изначално не съществува, режимът е или/или, двоична система от 0 и I – или чуваш тона, или другото е булшит. Тонът отива докрай, докато Сара държи да знае какво следва след всяка стъпка. По този заобиколен начин повторението успява да разграничи джаза като абсолютно изживяване от джаза като платена работа и част от многото форми на кастрация в борбата за оцеляване и в режима на нощните клубове от 9 до 5 „заради скапаните мангизи”. С тази особеност, че на ниво техника и фактология те не се различават, освен в различните темпоралности, които носят със себе си.

 

***
Няма как да заобиколим и критиките на Адорно към авангарда, който, според него, колкото повече се опира на техниката като форма на автономност, толкова става и по-абстрактен, т.е. незаплашителен и безобиден: „Композициите върху абсолютния цвят се доближават до тапетни мотиви … От опасностите за новото изкуство, най-лошата от тях е липсата на опасност,” т.е. бягството в чистата субективност, според Адорно, която в своята частност остава абстрактна.

В романа на Пасков мотивът за „чуването” и тона остават без обективно изражение и можем единствено да се доверим на реакциите на Чарли. Колко да вярваме на героя, когато преживяното остава в рамките на чистата субективност? Романът съвсем съзнателно поема риск, отказвайки се от обективно, емпирично проследимо разграничение. Разликата е за инструмента и изпълнителя, но тя остава субективна и невидима и във всеки един момент присъства изкушението тази разлика да се загуби, да бъде игнорирана като игра на думи, като някаква фантазията на Чарли или Пасков или въпрос на гледна точка. Точно в тази фантазия и този риск обаче, субективното може да разпознае и своето необходимо, т.е. неслучайното в себе си, силата на закон, неналожен отвън и нетърсен отвътре, неподвластен на биологични и исторически зависимости, както и на собствената воля. Ефектът на магията, която продължава да действа дори при отсъствие на конкретния предмет, при загубата на инструмента или техниката, разбира се, се нарича любов в този роман, би могла да се нарече изкуство, а при други обстоятелства вяра, безумие и др. Тази вътрешна необходимост като субективно възприятие винаги остава под въпрос, рискува да не бъде чута и да се слее с всичко случайно или всичко исторически детерминирано, но единствено този риск – да не бъде спасена – съдържа в себе си и възможността за спасение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Илеана Стоянова – Самата поезия е производство

 

Изучаване на пейзажа

тази жена е много смешна –
седнала в банята вътре
в душкабината
направо върху плочките
с глава между коленете
притиска слепоочията си
страхува се да не изпусне
крехкия си череп:
лек като малка възглавничка,
мек като есенна круша
седефенобял като раковина
и мокър от сълзи.

тя го хваща с длани
и го придърпва във въздуха
нагоре нагоре полека,
разглежда го заинтригувана,
прокарва пръсти
в гънките покрай веждите,
очите, челото, шията,
внимателно изучава буквите
на брайловото писмо
върху кожата.

този череп е толкова овехтял,
си мисли, че ако не са
двете зелени езера
и ръждиво-лешниковата гора
пейзажът би бил много скучен.

жената вдига крехкия череп
и го отнася в тъмната спалня,
скрива го в гардероба
сред дантели, шапки и хербарии,
а после ляга в голямото студено легло
с надежда за сън,
за стогодишен сън.

 

Какво да обичам?

Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти
към кафявите ореоли,
въздухът се разтвори в безвремието и прераждането на телата –

Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите –

Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век-

Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви –

Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка –

Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб –

Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя –

Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент –

Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци –

Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак …

докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.

 

За ползата от поезията и супермаркета

от поезията – полза никаква.
има много по-полезни занимания
като печеленето на пари
от шоу, игри в телевизия,
секса.

хората никога не виждат
как книгите плачат
но пък сърцето им пулсира често
закачено за тигана…

километрична
бе опашката във полунощ
пред новия супермаркет –
продаваха бананите и рибата
на половин цена.

(луната леко ми намига.
защо ме водиш Алън Гинсбърг
в Калифорнийския супермаркет?
докосвам томчето със стиховете безполезни –
гладна но щастлива)

повтарям –
няма полза от поезията
нито дивиденти,

“бананите по колко дават?”
“във банката каква е лихвата?”
муцунки сини от екрана обещават
спасение от свински грип
и общество нахранено –
това е главното.

след стогодишен сън
вулкан изригва във Исландия
и бълва пепел към звездите,
обърква трафика на самолетите,
милиони $$$$$ са загуба за бизнеса,
Европа плаче като бедното сираче,
и гражданинът няма нужда от поезия.

във въздуха
в пространството
в ефира
прелитат мисли
по-бързи от ракета,
по Интернет
ти можеш да напишеш книга.

но колко хора са държали
самородно злато? –
златотърсачите от Клондайк
са умирали във златните реки
с една мечта;
и колко хора
са се срещали на живо с НЛО? –
излезлите от кома си припомнят
черния тунел
и светлините,
аромата
на паралелни светове,
но кой се връща от отвъд?

човек не знае
формулата на дъгата
дори когато може да клонира
себеподобните,
микроскопични тайни крият
червените и белите ни кръвни клетки.
в кое полукълбо на мозъка е паметта?
къде е истината за нещата? –
във сития стомах
или в пътуването към мечта?

и все пак ви признавам –
от поезията полза никаква.
и никога не съм била
във никакъв супермаркет
освен в Калифорнийския.

 

Паралелепипед

животът е паралелепипед –
радостта да изчислиш обема
и пространството
което заемаш преди смъртта
е шанс.

мислейки за милионите квакащи жаби,
за суетата, парите и сексът които движат света
и го превръщат в място,
където можеш само да се напиеш,
за нещастниците в сиропиталищата,
за старците които се напикават,
за ежедневните линейки и катафалки –
изведнъж се усещаш прегърната от ангели.

повярвай повече на липите и птиците,
те разговарят за геометрията на нощта,
за евклидовите числа на нещата,
а самата поезия е производство
на нощта, липите и птиците.

и ти си (ха-ха-ха) не съвсем нормална –
слава Богу! и болката те гризе – това е добро!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ганчо Петришки – Най-хубаво да си готов

 

Искам тютюн с бандерол, искам кола.
Искам Свободата ми да не е гола.
Беден и свободен, дали е възможно.
На гол задник – пищови, положение сложно.
Блеещ и наведен, или барикада.
Охулен, присмян, или награда.
Тоз стих идеята му се губи.
Но Гането няма да загуби!

 

Роб на роба гръб обръща.
Слугата иска в господарска къща.
Вечно господари и роби.
В сметките сме им някакви дроби.
Роба полека се надига.
Ангела на свободата му намига.
Ще може ли нещо да направи в това блато.
Борба за строшени окови, не за злато.

 

Аз приятели и врагове не броя.
Аз имам истина своя.
Истина че ще сърбам квото дроба.
Че ще плащам след гроба.
И ще платя сам, без кръчмар.
Ще живея рано или късно без господар.

 

Тихо се сипе белия сняг.
Всички си блеем дружно във такт.
Снежен прашец ми нежно шепти.
Стига със тези овчи мечти.

 

Стиха няма да е прекрасен.
Но ще бъде както винаги ясен.
Плюя аз на вашия ред.
Дето ценното е да си отпред.
Дето взимаш без да даваш.
Дето и себе си и родина предаваш.
Иде време без господари и роби.
Идат хора свободни още от своите утроби.

 

За робите мислят закони.
Вериги имат под своите балтони.
Мирни главици отглеждат.
Джендеми подреждат.
Но останаха още самотни войни.
Чакащи тръбите бойни.

 

Идеи употреба втора.
Поредна смяна на отбора.
Народ наведен.
Ще види театъра пореден.
Билета за театъра има една цена.
Смачкан се нарича тя.

 

Хапна, пийна, тихичко оня, тоя охули.
Тихичко, наведен няма кой да те обрули.
Живот ли бе, някой да го опише.
Няма смисъл, той мерише.
Може и аз да съм като теб, незнам.
Поетите мълчаха, за техен срам.

 

Въображението – не за бягане от реалността.
Въображението – за създаване на реалността.
Човека е Бог в развитие. Той е Творец.
Истината ще го направи свободен. Ако бягаш от истината, тя бяга срещу теб.
По-хубаво е да се срещнеш където ти искаш с нея, а най-хубаво да си готов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Бедните

 

holy

изтрит е лакът на китарата като
смеха й от очите му мъртви
тя пее
в небесните пасбища
с рамене опрени във тревите
взела главата му в скута си
пее
гласът й изяждан от рижия смях на негаснещи залези
пее
очите блестят с дъждовете на вечните кладенци
пчелите са златни
по тъмния мед на косите й
пчелите са златни
по тъмния мед на кръвта му

тя пее. не спи. не умира.

 

бедните 

кой може вас да убие?
докато спите с едно сляпо и едно отворено око
докато утрото прави нощта ви на въглен
докато прахта е в ноздрите ви с първото изплакване
докато калта стига до гърлата ви но не стига на бог
докато без път пръхтите ни осли ни коне ни кентаври
докато ребрата ви се люлеят по небесните ченгели
докато водата ви е слуз и пот и семе
докато голите ви венци огризват слънцето
докато наричате курвите си любима
докато в пустите земи зеят изоставените ви гробове
мъртви не можете
мъртви не можете
не можете
да умирате
само ставате повече
кой може вас да убие?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Александѫр Николов – Поематазаразобличаваненаидолите и 3 сонета

 

седем.

искаш ли да потрошим муабет на некоя слънчева пейка,
когато времето го позволява, ако бех велик поет, щях да напиша
сонет за слънцето, за баиря, от който излиза, за колесницата,
за колесничаря, всеки път едно и също до секновене, после

змеиците се прибират при слънчевата майка у двореца
и става спокойно наоколо, и баровете отново са пълни
с девойки, които още не ги е любил змей, циклично време,
искаш ли да потрошим муабет на некой слънчев

баир и да посрещнем изгрева пияни, както, когато бех
велик поет и пишех сонет за слънцето, за колесничаря
после спрях да си мисля, че съм змей, защото не намерих

пътя за двореца слънчев, беше по секновене всяка година
едно и също, изгорих върху пейзажа книгите си,
а ти ми се обади да потрошим муабет некъде наоколо

 

Долината на тракийските царе
/Сонет за влизането в храма/.

Шест дорийски колони под
допотопна дъсчена конструкция
създадена да ги предпази
от навяванията на времето.

Отпред дървото е отсечено,
преди години място за дарове
под него, сега заварих само
празни каменни легени

и бетонни кошчета за боклук.
Издраскана на пейката И
от Кирилицата или Латинска N

обожавам този храм без идоли,
но там видях на топка свито в ъгъла
избеляло европейско знаме.

 

Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.

– – – Обръщение към слушащите – – –

Българската поезия има нужда от оваряване

в post-mortemна поза
вашите тела, позиционирани
в тези агнешки кожи. Отвътре сте вълци,
които отвътре са овце.

Аз разлиствам страните
на вашите чела, въпреки
божествената кротост там,
друг признак за живот не намирам.

Вие, които слушате, докато някой друг
чете това.
Послушни деца, яжте, пийте и си носете
новите награди.

– – – Начало на поемата – – –

Увод, отправен към слушащите,
на слово, имитаторите на слово,
предшествани от онези, които
са разрушили собствените си идоли,
за да препишат от тях. Увод крайно клонящ
към разобличаване, тъй както гръбнакът
на тази сянка се сдвоява все повече
с нея. Увод, последван от началото
на Поемата за разобличаване на идолите,
в чийто текст ще намерите описание
на това какво представлява поемата, без
всъщност тя да съществува със сигурност
в този си вид тук, така, както ни я представят
думите. Като идол е тази поема, която четете
сега създадена по същия принцип, по който
са направени идолите. Нека думите да бъдат
златото за бика, нека образа, който
изграждат те бъде идол на Поемата за
разобличаване на идолите и за да е още
по-сложно, нека двете неща носят едно
име. С този начален тласък
дезинформация, се тълпят много
хора, които искат да прочетат истинската
Поематазаразобличаваненаидолите, но тъй
като тя може и да не съществува, ние им
показваме този идол на Поемата, за която
са дошли – на нея да се кланят, това е техният
кумир, ръкотворното представяне на нещо,
което иначе би било непредставимо,
защото по всяка вероятност го няма. Така
от всяка порядъчна представа за бог
се прави идола, другото съмнение е
в Съществуването на справедливост.

– – – Следва разговор с турчин – – –

В колата има броеница, закачена
под огледалото за задно виждане.

Той говори с по-различна фонетика
от моята, но езикът е същият.

Гледам долу в махалата, имаме мюфтия,
построи си къща. Кажи ми как се вдига

къща с една заплата, човече?
Имаме Байрям – колим животни

дават му пари за 40 животни
той купува 4. 1500 лв струва

едно животно, какво прави
с останалите пари?

 

шест.

виждам крепости от конструктори лего по моя под,
раздробени на части, пластмасови светове, тапетни
небеса, твърде съм голям да се скрия между тях
виждам празни стъклени бутилки от немска

крафт бира, евтин джин, водка и червено вино
по полски обичай чуквам бутилката в ръката си
да излезе духа от нея, не мога и там да има
твърде съм голям, за да се скрия между стъклата

и твърде малък, за да изляза пред огледалото,
което не може да ме счупи на фрагменти
– защо толкова егоистично подхождаш, сине

към тези стихове с добър PR; – винаги съм искал
да бъда само част от орехова черупка между зъбите
на орехотрошача, който си купих преди две коледи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Акош Дьорфи – Из „Не помръдва“

 

Спрямо нейния

Какво e за птиците,
какво са за тях техните
утрини, вечери,
денят на една птица
какъв е, а и отгоре
както ме вижда, аз
да пристъпвам полека
в замръзналия пясък,
отблизо какви са очите
на врана, на лебед,
както и на онази все
още жива, но с пречупен
гръбнак дива патица, която
преди десет години
кучето ми намери
в плитчината, спрямо
нейния поглед да съизмерваш,
винаги спрямо нейния
зрението.

 

На също толкова

Отрязана глава на елен,
опряна на кръчмарския тезгях.
Очите са затворени, от устата
капе кръв на пода. Около главата –
топла пара, сякаш не е напълно
мъртъв, сякаш е близо до себе си,
тук е в кръчмата, изпълнена
с всепроникващата му миризма
и с онази топлина, която е той.
Преди няколко часа е бил
в дъбовата гора, в
краткия отрязък между
последните мигове на нощта
и първите на зората, в онзи
неназовим период, който не е
повече от минута или най-много две.
Излязъл на просеката, под електрическите
проводници, пресичащи по дължина планината,
спрял е, следващата му стъпка
е била по-скоро едно разпростиране,
едновременно във всички посоки
от един пулсиращ център, навярно
като тайнствен, невидим
атомен проблясък, след това
е бил навсякъде, отстоящ от всичко
или във всичко също толкова далеч,
а зората още не е била настъпила,
кървави следи от обувки
по линолеума.

 

Божествено

Един зелен бог бягаше по пътеката
нагоре. Беше в детството ми,
не помня преди колко години.
Тялото му бе покрито с мъх,
блестящ от капките дъжд. Свеж
пролетен мъх, цялата долина
дни наред ухаеше на дъжд след него.
Видях как се обръща и за миг
ме поглежда в очи. Тогава в мен
порасна гората, от поглеждането му
порасна внезапно и от това поглеждане
се появи в мен страхът, съществуващ
в еднаква мяра в камъка, сърцето и облака,
божественият страх в камъка, сърцето
и облака. Бягаше нагоре, гледах
подире му, един бог, който се страхува.

 

Халщадската култура

В памет на Д. В.

Табуретка до входа на погребалната зала, някога
е била бяла, боята се лющи от нея. На нея –
високоговорител, като по стените на училищни
коридори. Към високоговорителя са прикачили
с тиксо уокмен, носи се Бах. Накъсо, на отрязъци,
без каквато и да е система, контактът е лош.
Домакинът на гробището каза на някого,
че е Бах, и го чух тъкмо когато го каза,
иначе нямаше да го разпозная.

Все по-дебели облаци надвисват над долината.
Ниските хребети на планините не се виждат
вече. Идвайки към гробището, се отклоних
към потока. Исках да го видя. Да намеря
един мост, да изпуша една цигара на него
и да гледам потока, това исках.

Не знам за какво място жадувам. Образът,
който живее в мен за потока, не съществува
в реалността. Нещо все не е на място,
или нещо винаги липсва. После все пак спрях
на един мост, изпуших цигара и гледах
потока. Гледката му не ми каза нищо,
само онази мека, подобна на памук
стена се издигаше както винаги, стената,
която ме опасва, която приглушава гласовете
и ароматите, която прави матови образите. Не
изпуска и не пропуска.

Само няколкото, едни и същи, връщащи се, монотонни въпроса.
Какво е това, какво значи, какво се случва. Тези
три въпроса и веднага трите отговора,
нищо, нищо, нищо.

От другата страна на моста две момчета тренираха бойно куче.
То висеше на похабена гума, завързана за долния клон
на една елша. С челюстта си се държеше за периферията
на гумата. С челюстта си се държеше, четирите му крака
стърчаха опънати напред, висеше и полека се въртеше
в кръг. Едното момче държеше тояга, от време на време
го удряше и крещеше: стискай, стискай, стискай. Стискай.

Върнах се по обиколен път към гробището. Неколцина
вече стояха пред погребалната зала. Баща ми също, под
един бор, сам, пристъпвайки от крак на крак.
В ръцете на мъжете – чантички, алармите поред
изпиукваха и изтракваха бутоните на ключалките.
Изтраквания нагъсто едно след друго.

Под бора слушахме младия свещеник, баща ми
и аз. Прясно изкопаната купчина земя вдигаше пара
в ръмящия дъжд. Изпод бора виждах отчасти
ямата. По-светли и по-тъмни ивици в пръстта,
дебели по двадесет-тридесет сантиметра.
По ръбовете на ивиците се гърчеха червеи,
на две отсечени от лопатите. Ивиците обозначават
култури, помислих си, за някой друг мислейки,
който веднъж до друга яма ми го прошепна. Тази
средната, пепеляво сива ивица е да кажем халщадската
култура. Три хиляди годишна ивица. Или не е тя, вероятно
не е, но пък звучи хубаво, халщадска култура. Младият
свещеник стоеше с гръб към нас, говореше
с наведена глава към ямата и към спускащото се
тяло там долу. А то къде ли е. Не му вярвахме.

 

Имаше форма на костенурка

Всичко зависи от това, почна слепият с едното си око
домакин на хижата в гората, два месеца и нещо
след срещата ни, като стоеше на неотдавна построения
мост над потока, силно наблягайки на от това, защото
проумях, почна, или не, по-скоро изведнъж просто знаех
някак си, че това от това първоначално със сигурност
са казвали с голяма буква, или всъщност така са го подразбирали:
От това зависи всичко,

този израз, или каквото и да е, на нищо не знам точното
име, не се сърдете, та значи, този израз, да се спрем на
него, човек чува навсякъде, в автобуса,
в магазина, в кръчмата, навсякъде, и всъщност колко
е важен той, и какво ли значи в действителност,

една молитва е според мен, младежо, нищо друго, ако
вземете една по една да изреждате думите,
би станало ясно, че всяка дума е молитва, казвам,
по начало, само някак от тях е изчезнало, е изгнило
онова, от което всяка и сега би могла да е молитва,
като празната коруба на костенурката са, това се сетих,

когато при Ипой веднъж много отдавна намерих една,
някак така сигурно се е случило и с думите, това,
което ги е движело, точно то ги е напуснало, по форма
са си останали същите, както преди, форма на костенурка
имаше и онова, и онази коруба, която намерих, но все
пак тя не е костенурка, не е ли така, ако не се сърдите,
обърна се към мен, дотогава сякаш говореше
на придошлия от стопилите се води поток, почерпете ме
с една истинска цигара, ужасно бих желал цигара
с нормален вкус след многото, мисля, украински боклуци.

 

Преведе от унгарски Николай П. Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Виолета Златарева – Децата са черни и весели

 

Яви ми се богът на изгубените десни чорапи
и тръгна да ме убеждава,
че съвсем не прилича на този на левите.

Обвиних го, че изпускам трамвая
и не посещавам познати,
че в краката си гледам разсеяно.

Единия ме тегли към бъдеще от прежда,
а другия назад мирише стари крачки –

разправям разгневено, а богът е отсреща
и скришом ми прибира пак десните чорапи.

 

Почти земеделско стихотворение

Взимаш листо от произволно растение
и ползваш колорадски бръмбар за мастилница,
оглеждаш се за вдъхновение,
все едно е някаква гостилница.
Дали защото пишеш със перо от патица,
потича зелева чорба наместо стихове.
Все пак я носиш в яката си раница –
да черпиш срещу левче махмурлиите.

И доволно те отпиват проклетите,
а е време да измислят пестицид срещу поетите.

 

Мама му стара копа картофите,
кърпи чорапите и пресолява боба всеки път.
Ако навън вали – плете гащи
от разплетените пуловери на мъртвия си съпруг.
Мама му стара се радва на козичките,
защото няма внуци и им пее
„Да видя къде са ви ръчичките,
прибирайте ги бързо, преди да дойде змея!“
Мама му стара ходи в неделя
на църква, на пазар и на кръчма,
като вика „Боже“ и в трите.
Примряла дохожда във малката си къща,
когато вече спят козите.
Мама му стара е самотна жена,
копа картофите и пресолява боба.
Синът и е куклата от двете кълба,
които разплете от своя пуловер.

 

Бащицата ми все думаше – „не се суркай
щерко, като рънгел по надолнище.
Ако си бърза – ще паднеш, ако си бавна –
ще дразниш, ако застинеш – не ке си на ‘убаво
место.“

С ушите го знаех, но краката не слушаха
и ръцете все бъркаха в торбата с орехи –
един гнил да е – ще го хванат, или пак
ще са празни без да чопнат и шума за ресто.

„Немой“ все гълчи ме „като куцо магаре
на сметище с набодня в зурлата да се вайкаш –
в крайна сметка, мое мило Виолетище –
и да псуваш и да не псуваш на майка –
ти си си виновна и за ‘леба и за ножа“.

Колко мъдър човек е бащицата! Де да можеше,
ах, де да можеше и на мен да ми уври главицата.

 

Антиутопия

Под листака на студените папрати има град,
построен от огризките на големите хора.
Там смахнати са само туристите,
а туристи съвсем не минават.

Децата са черни и весели, корав и черен е
хлябът във който старици отнесени
и стени, и мазета дълбаят.
Крилото на мрака ги скрива като заговор
за революция. Не разбра ли, човеко –
щастливи са без тебе дори и боклуците.

В окото си бръкнах с молив, а после и във второто.
Усетих леко неудобство, но нищо не се промени.
Започнах да гледам отново към хората,
със двете си слепи очи,
а те пак цвърчат и подскачат нанякъде
по горещия котлон на деня,
всеки мисли за сън или просто за ядене,
за имането скрито в града.
И графитите с провалена мисия се сливат
бавно със зеницата, а исках просто
тихия и мирен свят в тъмницата
на собственото си спокойствие. Какво да пробода?

С едното си око ме гледа и казва:
„Има Господ. И помага. Повече на богатите,
отколкото на бедните.“
И аз във старото палто,
което е в последната си ера,
му давам само някаква цигара.
Слушам за последните убежища
на стария бездомник и за едничката му
гордост, че не е по затворите, че те
отвеждали към Ада.

И казва го със страшната сериозност,
с която ние с теб дори не можем
да разчупим хляба. „Какво
се случи с другото око?“ е дупка
в плиткия ми ум, а той подава длан
да се сбогуваме. Ръката му не крие
нищо зло, но аз я скривам като шум във този стих
след който е тъжно да си спомням, че съм влюбена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кристина Крумова – Довечера ще позволя на онзи мой простак

 

*
Суша
лази през накъсаните
преспи на клепачите
Без знание
вадичките намират пътя си по-лесно
Времето коли и беси
но дори то
остарява

 

Блудница

истините за страх и свобода
обладават съзнанието ми
по няколко пъти на ден
групово и поотделно
грубо
унизително
с внимание
въпреки това не откривам
не достигам
не формулирам
екстаза
в мислите –
причини и причинители
на безбройните,
регулярни сношения
вечерите използвам,
за да налея в тялото си
спиртни преживявания
и с тях рисувам на живо
върху времето
поемам
бивам поета
болката е лукс в играта
със свалени карти
размерът има значение
броят също
сюжетите примамват
ударите са нежни
целувките оставят кървави следи
атрибутите са задължителни,
когато и усмивката е атрибут
грехът в живота
на една блудница
е произведение на изкуството
изкуството в живота
на богоугодните
е грях

 

*
Ела!
Ела, Живот!
Свърши
и си тръгни!

 

*
Прелъстена и безочливо изоставена
от собствените си мигове…
Копелета!
По шарените ширини
на настоящето измерение
никой няма право да бъде жертва
Намирам облекчение единствено
в клишетата
Те се стичат спокойно
по запотеното стъкло
на безумието
Слизам по стълба към небето
блъскам глава в стената
и продължавам
да си представям

 

*
Последната, измита от мазното
чиния, напълних с люти чушки
подсуших ръцете, сбръчкани от
влагата
отпуснах наднорменото си тяло,
прилично украсено със стрии и
подути, синкави вени,
срещу телевизора
и въпреки, че косата ми мирише на лук,
довечера ще позволя на онзи мой простак
да рисува върху мен,
помислих си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Марио Коев – Докато се озъбим се

 

Ха! Да направим всички възможни гримаси.
РЕМБО, „Един сезон в ада”

 

ВЪВЕДИТЕЛНА

От стари времена не съм зафащал,
да понапиша нещо пò така; нещо потъкмено.
Нещо постъклèно и – да река – по един и същий начин
все променяно.
Както река.
Порив на простàта – желание за алармиране
гъделичка през денонощите и … така де…
в полюшкащите тлашъци – още, още! ошшш…

Нужда от армиране – долу,
и от изковаване на рими – горе.

(Нали е собствено благочестиво да се каже: Изковавам стих!
А не: съзиждам, прогласям, откъсвам, изкандилквам, изблювам, екстраполирам, антропоморфинирам, натунквам, изшмърквам, услужвам, окастрям, одрусвам;
а и онез „шептя”, „мънкам”, „съскам”, „вклисявам” –
дори да ги не помисляме за новоочукване…
А пък почти триптихно е:
„Изсъсках стих,
Набримчих рима!”).

И рекох, и като рекох, казах:

От стари времена не съм зафащал,
долу-горе е момент като всеки:
или сега – или никога;
жребият е хвърлен.

Рубикон туй, Рубикон онуй,
ама без Цезар не го брой.
Словата тръгват на бой,
написаното остава.
Но пò така – хем с крила,
хем държейки свитък.

I
Изсъсках стих,
набримчих рима,
видях, че тука нема,
там пък има.
Изсъсках стих,
набримчих рима.

Това е само оркестрация по повод концептуалния момент от въведителното – онзи, в скобите, и нищо от сорта няма да бъде прогласено повече тук – нито в хореичен, нито пък в друг безличен, но изкован с претенции за анекдотизъм и малко зютизъм стих; щото не ми отива, и не за друго не ми отива, ами задето човек трябва да се държи на положение, че положението никога не е било по-неприятно, тоест трябва да си отиваме от него тук, а не да се държим, с което вече изпадам в противоречие със себе си и със света. Което и беше целта на доказателството защо трябва да се държим на положение.
Та както казах, а след туй и рекох, затуй да не съм видял вече идеи за изковаване на словото, мании за охибридяване на структурните изоморфизми посредством понятийни лакеторазблъскваници между категория, метафора, аналогия, антонимия, антиномия, метонимия, метрономия и накрай синтез… Опа-а! Подковах се. Нищо. Всичко ще бъде простено и ще стане излишно, доколкото ще се престори на вечно. Междувременно всяка катастрофа ще бъде изровена от великите покойници строфа. Ката ден. Ката нощ.
Дитирамби в катакомби. Ех!

II
Страдайки (макар че това е опошлена от силата си дума) от онази изоморфна форма на клаустрофобията, наречена страх от площада или, с други думи, страх от обезличаване, поради което сърцето ми започва да си проправя път с чук през ребрата като онзи там поетикокомунистически герой – труженик на светлото бъдеще, пък околностите на света се превръщат в място от сенчести хора и недовършени в пространствената си разположеност предмети, улици, котки, кучета, гълъби и домове; затова и не ходя нито по манифестации, иже нарицаеми митинги и протести, нито по стадиони, нито по молове, нито на което и да е от местата, гдето се събират много хора, за да се порадват един на друг, че са умни, млади, красиви, отговорни, вярващи, интелигентни, образовани и още каквото там решат да си добавят.

Като казах молове, ще река нещо за моловете, чиято анатомия и физиология познавам отлично от телевизионни репортажи, както и от изкуството на рекламните прекъсвания най-малко опростяващи отношенията с простатата, макар че аз лично, когато цветното изображение се промени с наситено цветно и гласовете, вместо да си гласят нещо, започнат да призовават към щастие, неотклонно изключвам звука и съзерцавам картината на отворените бели зъби и мамещите кожи на жените с не толкова загатнати, колкото оформени от бледи воали форми. А когато на тяхно място се появят мъже – е, нито полит-, нито секс-, нито каквато и да било друга измислена коректност не е в състояние да ме изюди да ги съзерцавам, защото бих могъл с повече смисъл да съзерцавам себе си в огледалото, ако чак толкова ми се ще, да не говорим и че съм с брада, а не с благоизбръснати гърди. Жените нямат нужда да си бръснат гърдите, което добавя поредица от благовъзвисяващи основания да ги предпочитам.

Но да не се отлоняваме дори и на грам от мола, за който искам да говоря. Не просто искам, а трябва. И не само трябва, а съм длъжен. Длъжен съм, защото така съм решил. И за да не обяснявам елементарната инак връзка между решение и дълг, спомнете си горе за изпадането в противоречие. Нали инак някой може и да се почувства обиден, че го вземам за глупак, обяснявайки му очевидното морално предимство да бъдеш нонконформист само когато това не нарушава житейското предимство да си бъдеш такъв, какъвто си – конфитюр. Прочие, в моловете се продават всякакви марки конфитюри и изборът ти би бил изключително сложна смесица от интелектуални напъни и емоционални инверсии, ако не съществуваха рекламните прекъсвания с хубавите жени и техните още по-щастливи деца и успешни съпрузи, мажещи си сутрин дебели филии с конфитюр, преди щастието да им се усмихне и да се отдалечат от нас до следващата неочаквана, но затова пък още по-вбесяваща ни от завист среща.

Да, да! Вярвам, че най-силната, ако мога така да се изразя, причина да запомним едно или друго нещо, което се продава в моловете, и да го купим всъщност е завистта, гдето сме я понесли и сме я вчегъртали дълбоко нейде в себе си, гледайки как едни очевидно успели и по-красиви от нас хора потребяват нещото.
Ерго, ходенето в молове има за свой конфитюр завистта. А завистта е надежда, под която стои полепващото по вътрешностите ни знание, че шансовете в този свят винаги са отредени за другите. А защото другите са абстракция, лесно е да ги смениш с очевидно успелите хора, потребяващи шанса си по телевизора. И макар и да знаеш все пак, че те също са измислица, имаща за цел да те включи в хоровода на умните, интелигентните и на внушилите си още куп недостойни за когото и да било – с изключение на теб, разбира се, неща, ти вече не си в състояние да се отделиш съвсем от надеждата, доколкото за теб този свят едновременно е съставен и се състои именно от неща. И постигаме баналното отколе откровение, че материализмът е по същество мистицизъм, само че пò така. Никой веке не мое – да, никой не може вече да бъде залъгван с философски доказателства, че между вещ и res би могло да има и онтологична разлика според културната рецепция на думата (брей!), щом тè тази тук на рафта или в склада вещ си има точно определена парична стойност и единственото, което евентуално би подлежало на доказване, е, че парите, чрез които най-сетне я докопваш, са от трудови доходи, както споделят помежду си ревизорите например.

И когато излезеш навън с препълнената пазарска количка, па и я разтовариш в автомобила си на паркинга, ти, дори без да го усещаш, но с чисто сърце, навлизаш в оназ възжелана цветна измислица, служеща ти за свят, за да си в състояние на другия ден отново и отново, и отново да работиш, може би без пот на челото, а само с вратовръзка зад компютъра, но да си заслужиш завръщането отново и отново, и отново там, в този свят, макар че вероятно знаеш – ако си запазил малко разсъдък и малко чувствителност – че всичко това са празни откъм тебе идеи на други умове (впрочем същите като теб, абстрактни).

==========================================

Аз патки не сум пасъл,
но са ме гонили гъски.
И аз сум гонил гъски
в пошлото кръгче
ин-ян, пълнено с ориз.

В пошлото кръгче
ин-ян (с ориз пълнено).
В змията, зяпнала
в опашката си
от банална мъдрост.

Банална, ама мъдрост.
Мъдрост, ама банална.
Аресвана от ората,
щот им банва нещо,
дет и те си го барат.

И се усмихваме се,
докато се озъбим се.
Па накрай преден ми
зъб падна.
Като за начало падна.

Като за подготовка за великото приключение
или за тихото отключение.
Малка вратичка в оградката ми,
а ключето високо.

По-високо от Прееверест
и при всички положения
от философичнатавсякакоза
засвойкрак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ангел Ангелов – Локомотивът

 

На баща ми

Масивното, опушено туловище от години е заседнало сред запустяло място в края на сляп коловоз. Беззрачният прожектор, кацнал върху парния котел, гледа невиждащо като Полифем след ослепяването му. Странични стъкла на машинистката будка не се забелязват, а всеобща ръжда е полазила по металната плът на някогашния горд друмник от стоманените пътища. Лагерите на колоосите са схванати като артрозни стави, а ресорите са омекнали, атрофирани от времето и дългото служене. Забравен е като непогребан мъртвец сред изоставено бойно поле.

Понякога, все по-рядко, по металната стълбица с мъка се изкачва възрастен човек, облечен в някогашна железничарска униформа. Запъхтян сяда той на кръглото столче пред ръчага, поема си дъх, няколко минути седи загледан в замръзналите манометри, после отваря пещта, надзърта в мъртвата й утроба и отново сяда до прозореца без стъкло, уморен като след дълга нощна смяна. Вика на помощ спомените си, подрежда мечтите си, излъсква приборите, подканя ги да оживеят, ослушва се да чуе дрезгавия авторитетен глас на парната свирка, но чува само пискливите, невръстни сигнали на модерните електровози от близката железопътна гара, в която отдавна вече не се стеле въглищният пушек на отминалото време…

Машиниста седи така, незнайно колко, вика мечтите си, оживява пред очите му новият облик на Локомотива – блеснали от грижа прибори, прогонена ръжда, прясно боядисан тендер, освежени двигателни колелета, подменен зрящ прожектор, блеснали фарове, готова за път машина… От стара кожена чанта Машиниста вади някакви инструменти, парцали, шише пълно със зловонна течност, четка и се заема с работа. Не бърза, почива си често, тъжно си спомня за някогашната си енергичност и примирено се опитва да воюва с ръжда и запустение. Пред уморените му очи се заусмихват красиво надписани табелки, всяка от които разказва на посетителите кой прибор за какво служи, а на една тържествена голяма табела се чете цялата биография на Локомотива – кога е произведен, къде е родното му място, кой го е създал, колко са му силите, каква е бързината му. Представя си и как тържествено, на собствен ход ще се отправи към полагащото му се почетно място в Музея на железниците, там ще изгасят пещта му, основно ще го почистят и ще го благословят като един заслужил труженик… Сред виденията на Машиниста се мярват и няколко снимки, на една от които сериозно се кипри и неговият образ наред с другите машинисти, работили с Локомотива. Окачени са те в специални рамки, покрити със специални стъкла против неканени отражения, а под тях с по няколко реда се обяснява на посетителите кой от кога до кога се е трудил на легендарната машина. Има и различни фотоси, които с готовност разказват за многобройните подвизи на Локомотива и неговите машинисти, за някогашните тежкотоварни влакове, за преизпълнени планове, за химерични усилия, които младостта не забелязва, че са безсмислени. Спомени като кротки вълни го заливат, оттеглят се в небитието, пак се завръщат, докосват го с минали радости, с преболели мъки, с надежди и уморени дни, сред които Машиниста съзира остаряването, напредващата тромавост, неумолимо приближаващия край.

Въздъхва старецът, опитва се да прогони спомените, вглежда се в мъгливите идни дни, където все пак мъждука мечтата му. Храни я с вяра, хваща се за нея като хром човек за патерицата и бавно куцука към цел, която на мнозина би се сторила безсмислена. Миг след миг се навързват, образуват дните, които му напомнят за някогашните работни смени, за важната част от живота му.

Денят на поредното посещение го блъсва с внезапния си изглед – прерязаните панти, на които се крепи масивният капак на пещта прерязват дъха му. Входът към изстиналата утроба зее като беззъба черна уста. Капакът лежи в левия ъгъл на машинистката будка сред купчина нарязан метал. Възрастният човек се подпира върху ръчага, той изскимтява ръждиво и съчувствено чака да премине световъртежа на изненадания човек. Присяда той върху кръглото столче до десния прозорец, опитва се да успокои дишането си, да спре думкането на кръвта в слепоочията. Гневни мисли го спохождат, изпълват същността му, завладяват го, пораждат изгарящи въпроси, чиито отговори се тълпят безредно и не могат да се спрат, не могат да изберат един, който да е истински, който да обяснява на стария човек безсмислието на посегателството върху плътта на Локомотива, върху собствените му мечти, колкото и наивни да изглеждат.

На другия ден Машиниста носи старата си железничарска шуба, мърляво стогодишно одеяло, шише с вода и няколко ябълки. В тендера е просторно и мръсно, с древни следи от някогашните въглища. Застила одеялото сгънато на две, присяда върху него и наднича през отвора към машинистката будка. От така стъкмения наблюдателен пост ясно се виждат манометрите със счупени стъкла, черната паст на пещта, срязани метални тръбопроводи. Притаен някогашният повелител на Локомотива се готви за мъчително дълго чакане. Изтърколили са се няколко нетърпеливи часа, притъмняло е когато се чува енергично изкачване по стръмната метална стълбица. Показва се рошава чернокоса глава на човек, който като че ли току-що излиза от въглищна мина. Носи той преносима машинка за рязане на метал, някакъв чувал с трудно определим цвят, фенер от който струи мъртвешка изкуствена светлина. Старият железничар усеща кръвта си, съвсем се снишава, приготвя се. Насочва мислен пистолет срещу мургавото същество, натиска спусъка, изпразва целия пълнител, но нищо особено не се случва. Като че ли чува:

„Това е желязо бе, бате. И без това на никой не му трябва.“

Въздухът се сгъстява, почти не става за дишане, но намира сили, измъква се от тендера, пристъпва към нашественика, взира се в очите му. В бялото им се забелязват червеникави оттенъци, но не може да се разбере алкохолен ли е произходът им или са от рязане на метал без предпазни очила. Бавно започва да се чувства мирис на кавга, Локомотива потръпва, усеща настъпващото рязане, предчувства болката, на която възрастният човек се опитва да попречи. Резача е непоколебим, става все по-неустрашим, вгледан в престъплението си. Свистът произвеждан от убиеца на локомотивната плът прорязва мислите и мечтите на някогашния железничар, зараждат се в недрата му клокочещи сили, които той с мъка удържа. Безогледният човек си гледа работата, нехае за терзанията на някогашния стопанин на парната машина, не го e еня за бъдещето й, както и за мъртвите късове Душа появили се у Железничаря още след първото рязане , което той съзира. Връхлита го всеобхватна безпомощност, треперещата му ръка изпуска първоначално пожеланото оръжие за възмездие, разбира, че не му е дадено да убива, свлича се до тендера и усеща как го изпълва немощ и тъжно примирение. Някогашната енергия за съзидание необратимо е изчерпана, а енергия за борба със Злото не е произведена и старият човек усеща своето неумолимо настъпващо поражение. Ням плач, породен от безсилие, тлее някъде из вътрешностите му и все пак успява да промълви:

„Грях е това, което вършиш, друг е начинът да се нахраниш…“

Свистът от разрязан метал заглушава думите му, рунтава опашка от рой искри извира от допира на бясно въртящия се резач до кроткото локомотивно тяло. Приближава старецът до безумния похитител, докосва го по рамото, но чува от енергично извърналия се към него крадец на метал:

„Остави ме, и теб ли искаш да срежа…“ – в насочената машина за рязане на метал се съзира недвусмислена заплаха.

Непонятно явление се заражда някъде из локомотивната утроба, чува се плахо ръждиво скърцане, опит за движение, за заплашително потегляне. Черното туловище мъчително се раздвижва, тръгва, непоколебимо се насочва към стационарните буфери, неподвижно закрепени в края на слепия коловоз. Някогашният машинист знае, че зад тях зее пропаст, знае, че може да слезе – скоростта все още е малка – но той примирено присяда върху сгънатото си стогодишно одеяло в очакване на сблъсъка. От воя на ненаситната си машина за рязане крадецът на метал е оглушал, не усеща какво става, не чувства движението и неговата посока… Тътенът, сътворен от помитането на буферите, сепва Резача, оглежда се стреснато без да разбира нищо от сполетялото го явление. Локомотива, масивно и достолепно продължава самоубийственото си движение и след свършека на релсите, спира за миг на ръба на бездната и бавно и неумолимо полетява в първото и единствено полетяване в живота си, различно от многовековния летеж по стоманените друми.

В дъното на пропастта изниква огнено изригване от горящ метал, а сред пламъците се забелязват нишадърени жълто-зелени оттенъци, които обикновено изгряват при изгаряне на биологична плът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018