Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?
Манифестът продължава да бъде и ще бъде актуален дотогава, докогато сдвояването на академизъм и лайфстайл (квази)литературност съществува.
Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?
Като оттогава спорадичен сътрудник за мене бе важно създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма, която би отменила диреното в младостта оправдание за некачественост и конвейерност на писането. Последвалите опити за наводняване (или заблатяване?) на НСП с естетически ексхибиционисти бяха за радост пресечени навреме.
Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?
Труден въпрос. Всеки, който бе писал досега, продължава да пише – и тук конфигурацията воля-за-сцена-на-всяка-цена бе надвиснала застрашаващо над НСП. Свободната сцена не означава, че всичко трябва да бъде публикувано. В духа на Манифеста Свободната сцена е символ и емблема на високата отговорност на всеки автор и редактор пред самата сцена и пред самия себе си (какво и защо пиша и публикувам?). От други Свободна сцена бе разбрано другояче – като възможност за монстрация на производство, като панаирна сергия пред възможно най-многобройна клиентела.
Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?
Вероятно бе обезпокоено, защото бе прекъсната неговата монологична диктатура в литературното поле; защото себевзискателните автори добиха възможност да се борят за публичност без да проституират със своите убеждения (което бе, е и продължава да бъде изискване за публикуване в тотал(итар)ната формация/институция на статуквото).
Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?
Да! Като възможност за култивиране на авторски почерк и дръзване на себеизговаряне – но тогава и само тогава, когато себеизговарянето е и мислене/творене за социалното и против всеки опит за калциране в клишета и конформност. Може би морално и естетически късогледото писане осигуряват възхитата на обикналата баналностите публика, но това (само)залъгване има своите по-далечни измерения, които не са безобидни. Днес Манифестът се нуждае от автори, които уважават достатъчно себе си, за да съхранят радикалността на изискванията към своето писане и за чието авторско име текстът е преди всичко автопортрет със своя физиономия (защото императивите за стандартизация и осигуряваща пазарен успех взаимозаменяемост са сирени, чийто глас изкушава много автори).
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017