Виктория Костова – С Господ спим на двуетажно легло

*
С Господ спим на двуетажно легло.
Сутрин той слиза по стълбата.
Страх ме е някой ден
да не поиска да я изкача.

 

*
Тя пълни с ведро
млечноснежните Алпи.
Разклатена капчица
изхвърча,
удря металната дръжка.

Лавина.

Тя поема с устни всички авантюристи, които се стелят по пътя към недрата ѝ.
Тя е крайната дестинация на неутолимостта.

Знаеш ли, че
за да даде мляко една крава,
тя трябва да бъде изнасилена
и нейната рожба да бъде отнета?

Поглеждам света през очите на кравата.
Развратни разкрачени тичинки.

Обръщам посоката.
Оголено виме.

Пръскам лава.

Лепне лилава лъжица.

– Мамо, сложи ми мляко в мюслито.

 

*
Прокарвам пръст по настръхнало гръбче
на риба.
Извива се във възглавничките на дланите,
пръхти.

Защитавам душа в ръцете си.
Разполагам с душа в ръцете си,
а в двете състояния на материята
тя е съхранена и не е съхранена,
тя ме съхранява и не ме съхранява,
само не трябва да поглеждам.

Тихо жужене в стаята.
Премигвам и отварям очи.
Шрьодингер съзира кутията с котката.
С периферията
вълновият спектър дисонантно се измества.
Алтернативните състояния завземат битието.
Трансцедентален ред.

Кола минава на червено.
На мантинелата – детски обувки.
Кой пусна ръката в синхрон?

Рибата още е в дланите ми.

Аплаузи.

Мухата излита доволна.

 

*
Когато лъв
напада лебед
саваната пристъпя бавно.
Да дебнеш победителя –
отчуждаването на природата
Ако носи нож
дали важи да го забие във гърба?
Или тогава
трябва да изстърже пера от шията
и да постави ножа
между престъплението
като в онази норвежка сага?
Дали Ромео и Жулиета
са така романтични,
защото нямат пистолет?
Или сега,
ако бяха избързали с още една открадната целувка,
Сафо нямаше да ги подмине
и щеше да качи Жулиета
на ковчега на Ной?

Ако Бог беше сляп
и изпуснеше една балетна пантофка,
точно преди Възвишението,
дали лебедът щеше да изпее
своята последна песен
преди да захапе лъва?

 

*
„Планините, които носиш, трябваше само да изкачиш”

Обесен чорап на най-високия клон
– това е войната.
Хората с длани изкачват ствола,
кората се лющи и пари,
смола и мъзга хвърчат и мътят очите.
Но хората бързат,
кръговете от кожата на дървото са лабиринтът,
през който егото трябва да премине,
за да се докаже и успокои.
Гордостта при войната не е просто самочувствие,
тя е част от всяка материя
от тленното и непреходното.
Войната е зараждаща сила
на всички първични ереси,
на вакханалиите с всевишното.
Хадес нахъсва кучетата си
след Тристан и Изолда.

Войната изкарва човека
от всички дефиниции.
Войната е еклектична, но така проста
и достъпна.
Хората чакат войната и искат
възмездие.

Аз се боря със себе си
да надмогна инстинкта.
Твърде стриктното предпазване
ядосва природата.

Каква гротеска –
да съхраня теб за себе си.
Съвсем забравих
свободата,
съвсем забравих,
че си направена от макове
и само вятърът те подчинява.
Сега сме само аз
и пазя себе си
да не бера полски цветя
и да не купувам растения без саксия.

Затварям прозорците
през пролетта,
за да не ме навестяват полени,
защото запушват гърлото ми.
Или май аз кашлям
заради едни други власинки
от гърдите до гласните струни.

Станах цветар
и започнах да давам съвети
за занаята:

Не правете букети от цветя,
ако нямате достатъчно дълбока ваза.
Подкосете им стъблата!

Вярно, ще загубите аромата и цвета им
и в дома ви пак ще се стелят
бурени.
И през кожата пак ще прозират
тръни,
но поне ще престанат да растат
ненапоявани.

Насърчавам група от таралежи.

 

*
Утопично бездомно е знанието,
скита в едно перманентно безвремие,
унесено в блянове,
как то заслужава
да бъде прието,
как някой екзалтиран младеж
с хипнотични зелени очи
ще го повика,
припряно ще го покани в дома си,
ще направи кафе, почти без да стъпва,
а за знанието – водорасли на прах за японска мачта.

И ще правят любов
в сюблимни екстази и стонове.

Каква порочност е
да се отдадеш на интерферентните вакханалии
на страниците,
черно-бели ивици,
черно и бяло
в монотонни концентрични кръгове.

Дифракционни решетки
в спирали.
Въртят се.
Цветът е химера.
Светът е химера.
Евфемистично крадеш живот
почти да не засегнеш другите,
че си позволил на себе си съществуване,
без хедонизъм.
А само с класици
и философия.

Има ли смисъл от толкова сиви моменти,
само букви и листове?
И няма насищане.
Какво придобива значение
ако краят го няма?
И как да спреш фанатичната вечност,
било то и в полите на Рая
в полата на Рая
(Елена от Троя,
Елена от Тракия
в земната същност)
и в корсета на Ева
(и жартиера на Калина от бара)?

Режа части от плат
и ги маркирам с тебешир.
Оцветените са тези, които вече съм научил.
Празните са предстоящи начинания.
Бели и черни,
шах на пешеходна пътека

Ако имам повече бели, отколкото черни,
защо да продължавам, като знам толкова много?

Ако имам повече черни, отколкото бели,
нарушавам стандарта.
Губи се време.
Достойният не пропуска.

Имам поравно.

Смесвам цветовете
и правя конфети.

Късам си крайче от тебеширена страница –
същинска хармоника!
Свиря на лист.

 

*
Бог се протегна в кревата си.
Дървото изскърца.
Хората тичаха в паника.

А днес просто беше Неделя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Денис Олегов – Мразя любовната лирика

Очакване

Георгиевската армия
е последният пристан
във война
срещу ламя хилядоглава.
На черната звезда
ще бъдем принесени
в жертвоприношение.

 

*
Работнически каски
тракат в каменните
кариери,
докато черепите им
не се превърнат
в съдържанието
на пепелника.

 

Сънувано спасение

Звуците в газовата камера
се разстилат до брега
на клетото сънувано спасение.
Безкраен труд убива
жертвите на вятърничавата
утопична революция
в избрания от тях рай.

 

Цветни революции

Жълт дъжд
от черното небе.
Червени капки
в сивите очи.
Зелена далечина,
кафяв тунел
виолетово море.
Безцветните кораби
ще отплават
към белите облаци.

 

Мразя любовната лирика

Мразя любовната лирика,
когато с карамел залива
всички останали сетива
и удавя повърхностно
своя истински смисъл.
Мразя самотните викове,
сякаш пронизани с нож,
съкратили красотата
на болката
до проста физическа сила.
Мразя да казвам „обичам те“,
ако това се разбира
още във първия ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Таня Николова – Любовна история със змей

ЗМЕЙ

Страх ме е
той ли е
не е ли
да бягам ли
или да го посрещна
да се пробода
или да го прегърна
и писъците на селото
ще издържа ли да слушам

 

НЕВИННА

целувка в полусън е нищо
ще каже някой
не е така ще възразя
с целувките
особено насън

 

ЗМИЯ

Как раят се превърна в затвор?
Лесно и за миг –
ти не си тук
а нагризаната ябълка
е за символика

 

КОРЕНИ

(това + това + това) – онова
не е равно на щастие
а на компромис
показват бакалските сметки –
елементарна математика
за всяка истинска Бакалова
ако се събуди от дълга

 

30 СРЕБЪРНИ СЪЛЗИ

за предателството
индулгенция няма кой да ми даде
ще трябва сама да си я напиша
и да повярвам
че едно голо обичам върху душата
е достатъчно

 

ОРЛИ

Построи ми плаваща къща
а аз се страхувам от вода.
Какво ми остава освен да литна?

 

ЛУПИНГ

а пък днес съм щастлива
като разлята река
всъщност от нищо
че валял е дъждът
дори думи в рима
идват ми на ума
а пък ти си на Рила
и рисуваш сега
да си важен е лесно
да си себе си – не
сигурно те обичам
и римувано, и въобще

 

АВАТАР

Първата му любов
върху лицето ми

 

ЛЮБОВНИ ТАНЦИ

гъдулката свири
мечката играе
синджирът дрънка

 

ВИЦОВЕ ЗА ПОЕТЕСИ

Приятели сме.
Не ревнувам.
Шшшт!

 

ПОРЦЕЛАН

На парчета –
булчинската рокля

 

НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ

разширени зеници
пукнатините в главата
на фокус

 

МЕНАЖЕРИЯТА НА ГЛУПАКА

тъпата крава е прасе
изяде ми бисера

 

ДЗЕН

той ме изостави

 

УКВ

SOS! Здравей, обичам те!
SOS!
SOS! здравeй
SOS! обичам те
SOS! това не е шифрограма
обичам те
SOS! SOS! SOS!
мониторът ми изгоря
тъмнина
безмерна
чакам те и
пиша от другаде

 

ДИМНИ СИГНАЛИ

дим в комина няма
всичко е измама

 

КУЧЕТА

навън са
навсякъде
не мога да изляза
няма да изляза
лаят ме
ръфат ме
умирам сама

 

МЕЖДУ ДВАТА СВЯТА

днес с орела бяхме очи в очи
оказа се по-висок а очите му сини
поигра си с мен както се очакваше
и също както се очакваше
ми беше приятно
какво следва ли?
ами да направя нещо различно
като например да не се влюбя
в някой измислен
само защото сме поприказвали
и ме е слушал с разбиране
възможно е и кучетата да спрат да лаят
някога
когато проговоря
и сама отлетя

 

ОТЛОЖЕНО ДОСТОЙНСТВО
(или за ползите от психотерапията)

още един мъж погребан
жив

 

ИНДИАНСКО КРЪЩЕНЕ
(на shshtt)

твоето име е твоята същност
каза индианецът
моето име е моята същност
повтори писателят
и се прекръсти

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петър Краевски – Оазисът

ЖЕНАТА

Минирах с теб
предметите наоколо
усмихва ми се вазата с трапчинки
две алегории ме гледат от монитора
леглото е непразно и ме вика
дори контактът
се подмокря от желание

да не изреждам повече
благоприличен съм

ти си навсякъде
но не дойде
и си отиде
без да си дошла

и се наложи
сам сапьор да бъда
и все пристъпвам
по килимената кожа
и детонаторите чувствени
скопявам
в предметите наоколо
разсеяно

дели ни само миг желан
един взрив разстояние

 

СТАЯТА

Бъдещето – тъмна стая
а стените – хоризонт
а хоризонтът – зид
прозорецът къде е
и на тавана
няма капандура
даже

трябва
трябва място в мен да си намеря
да нарисувам
стар пенджер
да го отворя
да пусна мрака да се поразходи
да се изпишка мракът някъде навън
и да подгони котките разгонени
разгонени и черни
като черни котки
и чак тогава чак тогава
ще нарисувам щори
ще ги спусна
и сигурно ще се опитам
стаята
да обитавам

 

ТЯ

Тя е странно
светло същество
и не знае
и не подозира даже
че очите й са
утрото в което
няма никога
да се събудя

 

НА НЕЯ

В зеленото стъкло
на погледа й светъл
плющят освирепели пеперуди.
Вали с умиращи телца
ожесточен възторг.
Изгрява залез
и залязва изгрев.
По оцеляло насекомо
смолисто лази капката любов –
пра-историческо бижу
на полет в кехлибар.

 

ОАЗИСЪТ

Ела при мен.
Аз съм оазисът на твоята пустиня.
Дълбока е душата ми.
Ти в нея нагази!
Как топъл е дъхът ми!
Как лепкава страстта!
Не спирай! Има брод. Към мен.
Аз съм миражният ти бряг.
Достигнатият хоризонт.
Прегръдката ни – обещавам –
ще надживее пирамидите…

Защото аз съм блатото.
Тресавището жадно.
Оазисът на мислещи тръстики.
Единственото бягство от пустинята.

 

НА ПРИЯТЕЛИТЕ

Монети
в касичката на сърцето,
обичам антикварния ви звън,
анфаса на откритите ви профили!
Дузини дяволити,
ръждясвайте в покой!
Ненакърнима да е патината ви!
Че иначе
до трийсет пъти
среброто ви ще лъсне.

 

ШАСТИЕТО

Та това е щастието – тлъста риба,
улових я докато клечах
край меандрите на самотата,
метнах на блесна и клъвна,
хвана се в капана на илюзиите
и сега се учи да пълзи
към спасителния остров на водата.

Боже, колко е красива тая риба!
Боже, колко е красива, докато умира!

 

ТАНЦУВАЙ, МИЛИЧКА

Ако ти кажа,
че лимонът на луната
във чая ти изгрява
ароматно
и се разпуква с кисели мехурчета
разнищената плът на самотата,

знам –
няма да ме разбереш
и ще подхвърлиш с поглед,
че любовта не консумира думи,
а флуиди

и ще си права –

затова
изпий си чая, миличка,
лимона изсмучи
и бягай,
бягай да танцуваш
докле е младост,
ах, докле е младост…

 

СЪРЦЕ

За теб сърцето ми е незабележимо
като атом –
не го разбивай,
ако си наблизо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Айлин Топлева – В двата края на времето

*
– от времето най-много ме е страх
и казваш
– ние сме вечности във скоби

хайде да правим комети от клечки кибрит
и ще ти кажа още

ето, пълнолунието и то е кратко,
но после се повтаря вечно пак
и пак

(хвърляй ги нагоре, смело, да се закачат над хоризонта)

не се страхувай,
ние все ще останем
в някоя част от времето…
(понякога ми се струва, че мога да падна нагоре в небето)
… може да пише за нас в някоя книга по физика
или поне в стихотворение

– не е това,
мен ме е страх, че някога
изобщо няма да го има времето

 

*
пишех по стъпките ти
по копчетата
на бялата ти риза
по пясъка
на гордите крайбрежия

пишех
и когато ти затваряше очи
от тъмната страна
пак пишех

пишех лесни думи
като „утре“, „синьо“, „ръка“
и по-трудни като
„залез“,“хляб“, „очаквам“
пишех с толкова сърце

написах „време“
„любов“
„август“
„почти“
„светлина“
и когато ти изтриваше очите си
наново пишех

все кратки думи
като името ти
(за него нямах букви) –
ти, за да си те спомняш
и аз, за да се забравя

 

*
някои дни така неприлично ме имат

като успало се съботно утро
в град по риза и вратовръзка
отворен от девет до пет

срещам се по трамвайните спирки
с картонена чашка кафе
и някакъв вятър увесен на шията

толкова минала
като чиста носталгия
сякаш съм изпаднала от джоба
на времето

гледам се отсреща
и се викам по име
(наум
за да не чуя)

на този град не му отивам изобщо
а толкова се е влюбил във мен

 

*
всъщност няма време
само отпечатъци
и истината е избор и последствие

лахесис стяга на възел скъсаното
не усещаш разликата
и има по-нататък
и след секундите
свят е едно голямо кълбо все от нишки
и възли — по един за всеки път
в който избираш да те има

 

*
на първата среща
е тиха

закача тънки думи
в покрайнините
на усмивката си
едва долавяш
аромата ѝ на портокали
с насипен поглед
чертае линии
по топлите части на съзнанието ти
после от върховете на ноктите ѝ
излиза вятър
като от билото на планина
и ги изтрива

имаш чувството, че си я обичал
че си държал цялата ѝ липса в ръце
че е закъснявала за всички първи срещи
и си ѝ бесен
но онемяваш
само от начина, по който изпъва ръкавите си

на последната среща
си тих
името ѝ ухажва устните ти
като позната любовница,
която гладно повтаряш

научила те е
на най-доброто от себе си –
как да се сбогуваш качествено
и завинаги

 

КАЛИПСО

обичах ви всичките
строях ви домове
с най-здравите клони на душата си
давах ви вечност и вяра
кълнях ви
че сте последни

жалки одисеевци
плачещи за някаква итака
с корабокруширали ръце
ме разливахте по устните си
опустяваха дланите ми
всеки път
когато отричахте
последната глътка любов

тръгвахте си позорно
точно както и идвахте

с болни думи за родина
и разредени сълзи
отравяхте моретата ми

сякаш имаше лек за моята носталгия
когато разрушавахте дома ми
за да се приберете в своя

 

*
И в двата края на времето
те няма.
Лампичката за надежди
премигва и угасва.
Изтощиха се.
Имам склонности
да виждам вечности
там, където миговете
се броят на пръсти.
Твоите и моите
пръсти,
преплетени.

Няма те
в нито един край
на времето.
Но ме има мен
мен
мен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Бригита Владимирова – От другата страна

*
писмата ми
са хартиени длани
с които ти нося сълзи

 

*
всяка сутрин когато
се събудя от сън
първото което обличам
е омразата че те няма
и набързо закусвам
времето което
така бавно те приближава

 

*
безсилието ми набъбна
разсипа се по тротоара
попи между плочките и изсъхна
така и не го разнесоха уморените ни крака

 

*
вържи ме с ивица небе
и няма да избягам
прогонена от вятъра
но няма да съм втора сянка
а способността ти
да дишаш

 

*
гола е
смъртта ми
по стените
на омразата ти

 

*
сънищата ми
са плащеница за реалности
от които не искам да се будя
защото всяка една
е частица от теб
а аз искам да събера
цялото ти лице

 

*
напудрените ми ръце
все още пълнят с вата
куклите
които в теб
се учат
да обичат

 

*
семките на мандарината в чинията
приличат на горчиви хапчета
повърнати от времето
неможещо
да се преглътне

 

*
асфалтът скърца
от лошите маневри
на подметките ни
и оставя дълбоки следи
съхранили всяка наша среща
но когато утрото настъпи
боята за обувки ще ги заличи

 

*
искам да съм
от другата страна
където куршумите падат
под прав ъгъл 50-60 градуса
защото тежестта е просто
полярност за безсмъртни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ружа Велчева – Тарантула

*
Сребърна люлка
люлее тарантула
страх и красота

 

*
Охлювче гали
шията на нарциса
почакай време

 

*
Калинка плаха
в сватбена премяна е
женихът паяк

 

*
Грее ябълката
змия между клоните
къде е Ева

 

*
Парá от злато
във езерото блещука
просяци няма

 

*
Клошари в парка
гълъбово гукане
хранят душите си

 

*
Очи на дете
сакурата разцъфтя
на белия лист

 

*
Лятото спи ли
във пазвите на нощта
рояк светулки

 

Пожари

Златно алени
дървесата танцуват унесени
пожари в душата

 

Река

Водата крие
сълзите на небето
търси в тях Бога

 

Мантра

Гледам морето,
душата ми се гмурка –
бисери търси…

 

Полет

Друм към небето
танцуват боси нозе
пее душата

 

Сбогуване

Черни кръстчета
сетни отлитащи птици
небето плаче

 

Диагноза

Острата човка
на нечовешка болка
кълве бъдното

 

Тишина

Синьо и чисто
свети окото на Бог
спи езерото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стойко Русев – Война

Война

Топовете на чувствата ми гърмят,
Щурмоваците на намеренията ми с викове тръгват на щик,
много ще паднат в боя,
тронът на нелогичността е ограден от телта на съзнанието ми и картечници стрелят по всичко, което стъпи в неправилната рана!

 

Киселина

Ръката ми хвърля киселината

Тя е повече за мен отколкото за теб

Това в кофата е болката целуваща абсурда на битието
родена от желанието ми
да съм себе си поне за малко

Ръката е огледалото

 

Радиация

Токсично е съдържанието на барелa ми
Някой е изливал там боклуци още преди да мога да го осъзная
Нося ги покорно
Неусетно ме разяждат
При правилните условия експлодират през ръждата
Съжалявам ако те облъча случайно
Имената на използвалите урана ми отдавна са забравени

 

Слана

Любовта ти се разтопи като слана по кожата ми
Когато слънцето ми разкри повече отколкото исках
Но студът ми липсва

 

Продай ми щастие

Очаквам да ми звъннеш на правилния номер
Никой друг не го използва вече
Всички абонати отдавна са извън обхват
Никой друг не може да извлече полза от мен

 

Живот

Tъга
разтворена
в поток от информация.

 

Душевните слабости
много често се превръщат
във физически предимства.

 

Математиката на нуждата
е хладно жестока като сатър
и лъскава
докато капките кървава пот
не я покрият

 

Социалният живот
на умствено зрелия човек
е по-пълен с опасности
от филм на ужасите.

 

Магистрала

Животът пътува по мен
Бялата линия на часовете потъва зад очите ми
прекъсната само от сънища
Докато не изпразня резервоара

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Камелия Василева – Бурята

*
гръмотевиците
ме събудиха
за да се срещна
с бурята
сърце в сърце

 

*
погребах сватбата си
с теб
в сърцето
което отдавна изхвърлих
от своето
но тя е тежка
тежка сватба
усещаш ли камбаните

 

навън
е зелено от мрак
и дъждовни обещания

 

*
в кампанията
на сърцето ми
валят
предизборни провали

 

*
не ми е до мен
не ми е до тях
не ми е до него
камо ли до теб да ми е
неудобно ми е
не леглото
не транспорта
не часовете в работата
не живота
сърцето ми
моето
да
то ми е неудобно
както аз го разбивам
никой не е успял

 

*
обичам гледки
спиращи дъха
затова те гледам
мълчаливо

 

на 100%
ми пада батерията
когато си пиша с теб
на 100%
ми се качва адреналина
когато ме целуваш
искам пълна батерия
и подпухнали устни

 

*
пречупената перспектива
за бъдеще
е миома
в съзнанието ми
живея сега
утре не е гаранция
която свободно
да си даваме
и обещанието за среща
се изпарява
подобно на чая
от сутринта
студен
и недопит
в чашата ми

 

*
тоналността
в разрезите
напречни
разкъсващи
артерия след артерия
прободните рани
оставени
кървят
пулсират вените
мъртвешки студ
обгръща ме
след теб

обгръща ме
след теб

но и след теб
има бъдеще
смъртта ми

 

*
любовта ти
бе проказа
и умря
слава Богу

умря
за да изгрее слънцето
и да залязат
всички съмнения

ще умрем
сами
дори да сме обичани

но няма да е днес
и няма да е утре
а вчера мина
и слава Богу

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Венелин Бараков – Пълнота

пълнота

когато
обичам
всеки път

 

поезия

навсякъде около мен
всеки път когато
мисля за теб

 

ти и аз

живеем
като скачени съдове
никой не остава
непокътнат

 

смирение

да продължиш
въпреки страданието
въпреки униженията

 

Купидон

няколко пъти
пропуска целта
докато накрая
улучи

 

правопис

започвам да пиша
думата майка
с голяма буква

 

след дъжда

небето бърше сълзите си
последни паяжини от облаци
блести като огледало
вдигам нагоре очи
в огледалото
виждам себе си

 

*
косата ти е
като вълна…
вълнува се
когато я докоснат

събирам смелост
и вървя
все по навътре
и по навътре…

 

дом

колко пъти
се връщам
без теб
не е същият

 

и след смъртта

мисля за теб
всеки ден
ти идваш при мен
всяка нощ
оставаме
заедно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017