Ернесто Карденал – Псалом 18 (версия по Книга на Хваленията, Псалом ХІХ, превод Бубер/Розенцвайг)

 

Галактиките разпростират славата на Бога
и Арктур 20 пъти по-голям от слънцето
и Антарес 487 по-ярък от слънцето
Сигма в съзвездието Златна рибка с яркостта на 300 000 слънца
и Алфа Орион която се равнява
на 27 000 000 слънца
Алдебаран с диаметъра му от 50 000 000 км.
Алфа в съзвездието Лира на 300 000 светлинни години
и мъглявината в съзвездие Воловар
на 200 000 000 светлинни години от нас
възвестяват за делата на ръцете Му

Езикът Му е език без думи
(и не е като лозунгите на политиците)
ала не е език който ДА НЕ СЕ ЧУВА
Съкровени радиовълни излъчват галактиките
студеният водород на междузвездните пространства
е изпълнен с видими вълни и с вълни музика
в междугалактическите празноти има магнитни полета
които пеят в радиотелескопите ни
(и може би има цивилизации
изпращащи съобщения
до нашите радиоантени)
Един билион са галактиките в достъпната за наблюдение вселена
кръжащи като карусели
или като музикални пумпали…
Слънцето описва гигантската си орбита
около съзвездието Стрелец
То е като жених който излиза от брачния си чертог
И се движи обкръжено от планетите си с 72 000 км. в час
към съзвездията Херкулес и Лира
(и му отнема 150 милиона години да направи пълна обиколка)
и не се отделя нито на сантиметър от орбитата си

Законът на Господа успокоява несъзнаваното
съвършен като закона на гравитацията
Неговите думи са като параболите на кометите
Неговите повеления са прями като центробежното въртене на галактиките
Неговите наставления са чисти и точни като звездите
които запазват винаги местата си
и своите скорости
и разстоянията помежду си
и пресичат хиляди пъти пътищата си
и никога не се сблъскват
Съдбите Господни са справедливи
не са като пропагандата
и по-ценни от валутите
и от акциите на фондовите борси
Предварди ме от високомерието на парите и на политическата власт
и ще съм избавен от всяка измяна
и от голямата грешка
И нека бъдат благоугодни пред лицето Ти думите на стихотворенията ми
моя скала
мой Освободителю

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Ernesto Cardenal, Salmos, Madrid: Editorial Trotta, 1998.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Христина Панджаридис – Престъпление и наказание

Забулената жена

Тя е забулена –
скрила косите, скулите,
бледите или розови бузи,
талията и ханша,
бедрата,
разширените вени от ражданията.
Вятърът открива във формите й
амфора,
ваза,
цигулка,
пирамида,
храм
Нали и той, вятърът,
е с мъжки очи.

 

Три минути

Денят нараства с три минути
ше мисля още една страница за теб
ще изстудя бирата във фризера
ще си напомня да ти кажа обичам те

колко пъти обичам те
се побират в три минути

 

*
Пролетно напъпва
и езикът му
става бъбрив

 

Порастване

Как ще порасна
ако ме спасяваш винаги
с любовта си

 

Нарушителите се глобяват

поляна с маргаритки
коя да откъсна
за да не наруша
равновесието

 

Лесноизтриваемо

долната женска устна
те съблазнява
но ти вече си ял
попарата на горната
стискаш устни
после слагаш червило
лесноизтриваемо

 

Престъпление и наказание

Престъпление е
да не ти се случва
напукване
замайване
цъфтеж
престъпление е да убиеш
преди да се родиш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Божидарка Божинова – Отречено бъдеще

Отречено бъдеще

ти си тук
когато те няма
твоето някъде
е навсякъде в мен
всички отсъствия
ме изпълват докрай
и те имам
в отречено бъдеще
там където си сам
и съм твоя

 

*
мразя
да ме будиш
без упойка
спасяваш ме
от недоспиване
всяка сутрин
се обличам
в червено
хващам бика
за рогата
и го обричам
на смърт

 

*
когато бях птица
паднах отвисоко
в съня ти
леглото се счупи
и ми откъсна
крилете
направих си протези
от мъртви пера
за да мога
да те прегръщам
когато се събудиш
отново ще летя

 

*
любовта ми
е спешен случай
спомените са
частна болница
заплаща се
в червено
не ми стига кръв
да си откупя
сърцето

 

Изпий ме

Понякога
сладко ме удряш
с тъмни устни
по светлата част
на сърцето.
Нощта се топи
като восък.
Ходя насън
по ръба на дланта ти.
Изпий ме
преди да падна
на дъното
на сърцето ти.

 

Секунда любов

някак смутено
отпиваш от сянката
на поредната вечер
с цвят на кафе
сърцето е само
фигурка в чашата
сметанова пяна
на върха на езика
загатнато утро
облечено в мрак
сънлива усмивка
секунда любов
стрелките вървят
наобратно

 

*
очите ми
изпиват огледалото
в което твоите ръце
убиха цвете
изплетоха камшик
с листа от роза
и с него
ме направиха красива

 

*
поезията
е пролята кръв
страстта е скитница
и чука на вратата
краде души
по време на любов
смъртта е призрак
на живота

 

*
ръката ти
е нежен скалпел
разряза въздуха
на равни половини
дъхът ти е упойка
обрече ме
на недовдишване
обичам райски газ
върни ми дрогата

 

*
не си ми център
на главоболията
на сърдитите сутрини
на възлите в косата
и горчивите паузи
не мисля за теб
когато отварям очи
и ги затварям веднага
не се връщам обратно
в съня си
да досънувам
пропуснати празници
удавени нощи
празни усмивки
скокове с бънджи
в проклетото минало
не си ми смисълът
изгревът
всичко
ти си само
юмрук
в слепоочието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Светлозар Стоянов – Плевел

Минутите плуваха по реката спокойно, една след друга, носени от течението. Една заседна в крайбрежните треви и влакът спря да я изчака, като че ли композицията на времето бе изгубила някаква неотменима частица от механизма си и не можеше да продължи без нея. Но минутата не бързаше да се слее с останалите и дълго стоя в плитчините, преди да отплува. Влакът потегли подире й, едва когато всички се зачудиха какво става и се размърдаха по прозорците, за да открият очевидното великолепие на Искърския пролом, което тази минута явно искаше да им покаже.

27 януари 2016 г. 14:06
Здравей! 🙂
zdtasti
Как си? На работа? Или?
ne
Аха. Щото пишеш от телефона, та реших да не преча нещо. 🙂
ne
no poznavame li se
Не. Видях, че имаме общи приятели тук, и реших да ти пиша. 🙂 Няма лошо, нали?
ne
a ti sega v pleven li si
Не. В София съм си, даже съм на работа. Но може да се запознаем, ако имаш желание…

Излизах няколко пъти в коридора, за да се порадвам на гледката и хубавото зимно време. Денят вече набираше скорост, в сенките на храстите светеше парцалив сняг, по слънчевите места синееха безоблачни локви. Напоила се беше земята с влага, не можеше да погълне повече. Гърлата на пещерите в наслоените скални пластове бяха плитки и най-ниските се давеха, наполовина под вода. Реката се отбиваше в тях, бавеше се по завоите си и ту тръгваше с влака, ту се отказваше да върви с него, като че беше жена, която вече се е уморила да следва мъжа си.

27 януари 2016 г. 16:32
semeen li si
Не, не съм, не съм бил никога, деца нямам. 🙂 Имах сериозна приятелка, но много се проточиха нещата. Така и не се оженихме.
i az ne sam no imam deca
dve
Да, видях. 🙂
Русички, като тебе. 🙂
samo malkiq e na men
no i po harakter
a golemiq e pove4e na ba6ta im
ima6 interesna rabota
Да, мразя да работя скучни неща.
az sega si tatsq rabota

Дали в действителност е толкова неприлично руса? Или използва боя, един нюанс по-светла от кожата? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С очи като небе, по-синьо от очите на малко коте? Снимките й във Фейсбук осигуряваха задоволителна представа за външността й, но въпреки това се изкушавах да съчиня поне три различни жени, които приличат на нея, и си представях как спя с всяка една от тях.

28 януари 2016 г. 15:17
razgledah ti snimkite
ima6 hubava usmivka
o i si hodil na more
Да, защо?
tova mi e me4tata da ida na more
i si posetil mnogo hubavi mesta simpati4en si
Благодаря. 🙂
Ти също. Не си ходила на море?
mersi da
Е, това трябва да се поправи. Задължително! Още това лято.
Ee da no s decata 6te e trudno
nqma koi da gi gleda za da ida na more
a i malko 6te e egoesti4no ot moq strana da ida bez tqh
Така е.
no vse nqkoi den moje i da stane
v kolko svar6va6 ravota
nadqvam se 4е ne ti dosajdam
da ne te pritesnqvam
kato moje6 da pi6e6 mi pi6i
Не, не ми досаждаш, спокойно.
Харесваш ми. 🙂

А иначе отстрани – приказни красоти и картини. С гръмък мрак изкънтява кратък тунел. Следва сънна равнина чак до някакви жалки възвишения на хоризонта. Искър си отива от нас, пропълзява в далечната мъгла по дъното на долината и се заплита в храсталаците, които увенчават скучното единство на пейзажа.

29 януари 2016 г. 10:03
koga misli6 da idva6
dano samo da ne te pritesnqvat decata
az sam sama na kvartira s tqh
Не, какво да ме притесняват, аз обичам деца, но за съжаление си нямам. Аз също живея сам в София.
taq sabota pra6tam golemiq na selo pri ba6ta mi
zaradi vakanciqta a malkiq e na qsla
Ми добре. Извинявай за момент. Ще ти пиша след малко. 🙂 Става ли?
do posle togava
До после.

После тя ми звънна, че идва. Закъснявала, но само с три минути. Прелетяха релси, редица мокри спящи вагони на страничен коловоз; гара. Развълнуван и забързан, заобличах якето си, но не можах да улуча веднага ръкава, метнах на гърба си раницата с лаптопа и излязох от купето. Заедно с припряната тълпа пресякох перона и след като минах край билетни каси, будки за вестници, разписания и седалки, полирани от сядане, се озовах на свобода. Вчера неочаквано бе паднал първия сняг, а снощи хлъзгаво беше замръзнал и захаросаната му коричка много приятно хрускаше под подметките. Слънцето заливаше небето с рохкия си жълтък, край тротоарите припкаха бързи ручеи и целият град сякаш се топеше и отплаваше в уличните шахти.
За щастие, тя се оказа по-хубава, отколкото в моите представи, когато я видях на отсрещния тротоар, уловена от червеното на светофара. Приличаше на румено рускинче с искряща по раменете коса, която я открояваше от останалите угаснали пешеходци, наредени на бордюра като за снимка. Гледаше ли насам? Май се усмихна? Беше ме познала. Знаех, че ме е познала. Не бих казал, че се беше облякла специално, за да ме посрещне. Носеше избелели дънки и яке с проскубана козина на качулката. Не че тези дрехи й стояха зле, но повечето жени нямаше да излязат така, дори само да си купят нещо набързо от магазина. Пресякох улицата и стъпих на тротоара при нея.

01 февруари 2016 г. 22:56
i ti mi haresva6 i mi dopada6 mnogo no kato doide6 da se vidim mislq 4e nqma da ti haresvam tolkova mnogo
Що????
mi neznam takova 4uvstvo imam
Ако имаш такова чувство, няма да ми харесаш наистина. Имай положително чувство и ще се получи. Усмихни ми се, не се гримирай много, дръж се естествено, такава ще ми харесаш. 🙂
ne sam nqkoq krasavica
az sam momi4e obiknovenno i sam dosta napatila no ne se otkazvam da tarsq 6tastie i uvajenie
ne sam mnogo hubava bez grim
Дръж се готино, както досега, и всичко ще се получи. И ще се разберем. Уморих се от взискателни жени. 🙂
ok i az sam taka
nagledah se na vsi4ko
prosto iskam uvajenie i tova davam
Ми не е малко. Другото си идва с времето.

Зарадвах се, че идва навреме, подадох й ръка. Дланта й ми се стори съсухрена и груба – като на работник, само че по-мъничка. Запознахме се отново, този път на живо. Антония, но предпочитала Тони. Обичайната размяна на думи и после въпросът: „Как пътува?” Тази протоколна интимност някак ме окуражи и аз се наведох към нея. Тя обаче се отдръпна и целувката ми увисна във въздуха. За компенсация ми поднесе учитвата си ледена буза.
Огледах се, тъкмо минаваше празно такси. Понечих да вдигна ръка, но тя ме спря. До тролейбусната спирка вървях след нея, на метър отзад. Всъщност, фигурата й не беше лоша – добре оформена и слаба, като че ли и задникът й не беше лош. Подножието на съвсем светлите й дънки бе опръскано със ситни лунички кал.
Качихме се в тролея и една болезнено пълна жена, по-широка в ханша, отколкото бе разстоянието между седалките, дойде да ни таксува. Антония настоя да плати и за двама ни. Кратък спор и аз великодушно се предадох. Наблюдавах я как човъркаше в гърлото на портмонето си и вадеше стотинките отвътре една по една, видях олющения лак на ноктите, забелязах, че на ръцете й нямаше пръстени, и внезапно осъзнах цял куп други неща. Може и да е било въображение, но във всеки случай в отношението й беше настъпила някаква промяна. Вгледах се в очите й и се чудех на промяната. Тези очи сега гледаха мен – мъж на четирсет и една, сериозен, почти дебел, с изветряла тук-там новобранска подстрижка и неприятни очила. Правех неприятно впечатление дори на себе си.
Тогава забелязах, че разстоянието между предните й два зъба бе по-голямо от обичайното и това придаваше на излъчването й неволна наглост. Устните й бяха малко преувеличени, деликатно открехнати и в същото време по момчешки груби. Отдалеч не бях готов да й дам повече от тринайсет, макар че сега бих й дал и трийсет, вместо предварително обявените двайсет и осем. Малкото, което й бяха прибавили годините, не беше в нейна полза. Изглеждаше все още млада, но вече някак странно похабена от сблъсъка с реалността и компромиса.
Последва внезапен антракт в захранването на сюжета. Ниското жужене угасна, залп тишина, вопъл на свистящи жици и… Тонито политна в прегръдките ми. Припомнете си го за секунда: една безплътна вълна повлича всичко, падат предмети, търкулват се под седалките, люшване обратно, тролеят се препъва в нищото и разкопчава тирантите си с въздишка. Публиката негодува, някой изсвирва. Шофьорът излиза от кабината с ругатня и чифт петнисти ръкавици.
Този инцидент страшно ни развесели. Постепенно Антония се отпусна и ме информира, че обещаните палачинки (за които нямах спомен) се отлагат. Млякото изкипяло, апартаментът едва не пламнал. Питам я, вярно ли е, че никога не е ходила на море. Ами вярно е. Виждала е море само в рекламите. Не знае как изглежда в действителност, не знае дали някога ще разбере. Кимам разбиращо. И пак – млякото, децата… Баща й отказал да вземе големия на село за почивните дни, малкият е на ясла, така че ще си имаме копмпания. Тръгна да казва още нещо, но не чух какво. Унесен в мисли от собствен интерес, опитвах да отгатна леката тежест на гърдите й, които неубедително намекваха за себе си под прекалената подпухналост на якето.
След пет спирки и още едно техническо прекъсване стигнахме до нейния квартал. Мизерията има много лица, но всички си приличат. Тези жилища спокойно биха могли да бъдат в „Люлин” или „Обеля”. Винаги съм подозирал, че България всъщност е един огромен град, съставен от крайни софийски квартали. Ето го и нейният блок, онзи с двуцифрения номер на калкана. Първо обаче трябва да минем през магазина. Последвах я, решен да й си харесам.
Взехме количка, спряхме на щанда с месата и тя се загледа. Посочи едно парче. Второто – едро смляно, ако обичате! Какво още? Щафета шпеков салам, кило кремвирши, луканка, малко шунка, малко прошуто и други малки импровизации по темата. Кашкавал. Маслини. Шоколадово яйце за големия, за малкия – не! Малък е още, ще глътне играчката. Едно сокче му стига. Отстрани сигурно изглеждахме като семейна двойка, която така си пазарува за вкъщи. Нищо, че в квартала не ме познаваха. Можех да мина за нейн съпруг, който работи нещо в чужбина. Толкова отдавна, че не си го спомнят и децата вкъщи. Бира? И Тонито измъква от витрината два литра бира. Ракия? Не, имала половин бутилка домашна, оцеляла от някакъв отколешен купон. Сега хляб. Не, по-добре два хляба. Нека има. Макарони. Спагети. Консерва домати на кубчета, червен пипер, олио, пакет сол, пакет захар. И количката се напълва. А, и прах за пране. За малко да го забравим. Сложихме всичко в количката, платих на касата и излязохме.

– Не обичам да ме целуват с език, противно ми е така!
– Само една мъничка целувчица. Много мъничка.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Уф, остави ме!
– Изобщо, искаш ли да ме целунеш или не?
– Стига! Много е рано за такива целувки.
– Ще те целуна насила! Не искаш ли да те целуна?
– Ако е само една целувка, разбирам… Но мъжете не се задоволяват само с една целувка… А и трябва да тръгвам, ще закъснея. Децата ще ме чакат.

Квартирата й беше всичко, което можеше да се очаква от една квартира на жена, която може да върши всичко сама, но чака да се появи мъж, който да го свърши вместо нея. Похвали се, докато ми предлагаше чифт свои, убйиствено малки пантофи, че наскоро боядисала стените. Бившият й я научил да шпаклова, известно време дори му помагала по строежите. От апартамента се носеше сладникава смрад с лек примес на кухня. Разбрах на какво мирише чак когато свикнах с нея. Всъщност не миришеше лошо – на прегоряло мляко и прясно пране, както и на още нещо, по-пикантно, което по-късно щях да определя като стърготини в аквариум, обитаван от хамстери.
Тонито замъкна навътре торбите с покупките и ме остави да стърча прав в коридора. Окачих още топлия труп на якето си на закачалката и я последвах, препъвайки се в нечии катурнати обувки. Та какво за бившия? Ами нищо. Имал кола, децата свикнали, големият почнал да му вика „тате”. Това била и първата дума на малкия. Обаче? Избягал с друга в друг квартал. Тя вадеше разни неща от торбите, слагаше ги в хладилника или на мивката, без да изрази на ни най-малка благодарност. Между другото, имала една свободна стая, ако държа да спя отделно. Не държах. Само надзърнах – приличаше на ограбен склад. Под една пружина с гол дюшек се подаваха кашони, кутии от обувки, вехти куфари. И това беше всичко.
Отведе ме в спалнята. Впрочем тя се оказа доста просторна: в средата двойно легло с чисти завивки, отсам маса и столове; в ъгъла – сушилник с наболи щипки. Под прането равнодушно преживяха предсказаните аквариумни гризачи. После отместих погледа си и се огледах наоколо: всичко бе разхвърляно в безпорядък. Гардеробите зееха отворени, чекмеджетата повръщаха дрехи, по рафтовете блестяха всякакви лъскави нещица, ножички, пилички, шишенца лак, флакони. В една ниша на секцията неуморен телевизор светеше без звук.
Имахме само още един час, преди да вземе децата, един час, в който нищо не се случи. Седнахме, запалихме цигари. Опитах се да я придърпам на коленете си и да я целуна по устата, но тя все ставаше и накрая ме отблъсна.
Докато си говорехме, ми се струваше, че диалозите ни ту избързват, ту изостават от случващото се, съвсем като несинхронизирани субтитри от някакво пиратско копие на действителността. Всички краесловни „о“ и „а” при нея неизбежно се превръщаха в „ъ” и „у”: закачалкътъ, торбътъ, млякуту. Това някак вкисваше магията на момента.
Антония не ми разказа много за себе си – само това, което вече знаех, като прибави, че майка й си имала любовник, с който живеела от години. Той не понасял чужди внучета, а баба им – своите собствени. Баща й живеел в някакво отдалечено село, пътните в двете посоки излизали скъпо, а и децата не ги пускали сами в автобуса. Бившият й помагал с тях, преди да се изнесе. А баща им? С него нямала брак. Работили заедно в Испания, там забременяла с второто. Отначало не бил лош баща, но го научили да пие. Веднъж, само веднъж – подчерта, оставила голямото само и то се пребило на стълбите. Намерили го почти в безсъзнание, на бузите, по челото – лилави, черни, страшни отоци. Откарали детето в болницата, две денононощия на системи. Властите й отнели родителските права, наложили й забрана да посещава сиропиталището. Хукнала по посолства, социални, бременна – с ей такъв корем. Оправила се някак, но минала една година. Когато й върнали детето, то отказвало да й говори, освен на испански.
Антония запали цигарата – сигурно за трети път. Гаснеше, а забравяше да я пуши. Тук се хванала гладачка, но когато помолила да я пуснат от работа, за да прибере малките, единия от ясла, другия от градина, я уволнили. Никъде не искали да вземат на работа жена, която сама си гледа децата. Баща им полека се изпарил в кастилската мараня, а с него и издръжките. Само другата баба, майката му, продължила да дава пари, колкото за наема. А останалите разходи? Отворих уста, но размислих. Тя ми отвърна с несполучлив опит за усмивка.

– Моля те, престани, или ще се преместя…
– Недей, ела тук. Няма да те закачам повече, ако ми дадеш поне една целувка.
– Ето. Доволен ли си? А сега ме остави. За-къс-ня-вам!
– Само това ли беше целувката?
– Ох, стига си ме стискал, ще ми излезе синьо!
– А сега, де! Това как да го разбирам?
– Престани, пусни ме!
– Какво ти става? Във Фейсбук не беше такава…
– Ама не ме дърпай, моля ти се!
– Не те дърпам… Само искам да ти помогна да се настаниш по-удобно, на по-мекичко.
– Предпочитам на по-твърдичко…

И така, доникъде не стигнахме. Преди да се срещнем, поне се преструвахме, че нямахме търпение да се видим. А сега цялото това преструване изведнъж беше изчезнало и нямаше начин, принудени бяхме да проумеем истината, че сме тук, заедно, единствено защото нямаше къде другаде и с кого друг да бъдем.
Докато си обуваше ботушите, седнала на леглото, отбелязах, че дънките й отзад са кални. Предположих, че ще ги смени, но тя само усука крачолите им около глезените си и ги напъха в ботушите.
Щом като чух как входната врата се отвори и затвори, миг по-късно, прокрадвайки се тайнствено, надникнах в банята. Страшно беше да се влезе там – мократа мозайка изглеждаше хлъзгава, гнусна и лепкава, между плочките по стените чернееше мухъл. Шампоаните и препаратите бяха наредени направо на земята. Слушалката на душа висеше, топнала хобот в бебешко гърне, зарязано насред помещението.
Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от детската стая – ръб на масичка с телевизор, мрачен като бюст на пиедестал, решетки на кошарка, лапичка на бяло мече с посивяла козина, проснато по очи на пода. Хаосът и тук беше навсякъде, материализиран в купчини дрехи и разпиляни салфетки. Друго мече, пленник на кошарката, криеше лицето си между възглавницата и отритнатото безформено юрганче. Сякаш стаята не искаше да ме погледне, отправяйки ми трогателен и невинен упрек. Особено съм запомнил едно спихнато балонче, което висеше като посинял език, обесен на абажура. Всичко беше твърде тихо, за да е нормално. Стори ми се че тишината расте, расте – внезапно ще прелее и ще избухне в смях. Измъкнах се оттам и тръгнах по коридора с безшумните си пантофи. В клозета открих само дремеща оранжева локвичка. Кухнята се оказа със средни размери, но някак сумрачна, пред прозореца съхнеха чаршафи в остъклен балкон. Подът бе от изкъркан балатум, килимът – издут до крака на масата като замръзнала вълна.
Каква ужасна квартира! Обзавеждането навсякъде изглеждаше еднакво, охлузено и евтино, стаите – пълни с форми на живот, които се спотайват зад мебелите и търпеливо чакат да изпълзят, щом лампите угаснат. Присъствието ми тук беше истинска лудост. Другите писатели пишеха, някои по две-три книги годишно, издаваха ги, превеждаха ги, прощаваха им всяка глупост. Другите писатели печелеха награди и конкурси, а какво правех аз? Изследвах чуждата бедност. Много по-лоша от моята.
Върнах се отново в спалнята и внезапно усетих, че този ден, предвкусван с такова бясно нетърпение, отминава напразно – отива си, отива си, ето вече след няколко минути напълно ще си иде. Загледах се през прозореца, чух как хамстерите се сборичкаха… И денят изтече.

– А мъжът ти защо те напусна?
– Защото е пълен нещастник. Изгубих си с него цели пет години. Навсякъде разправяше, че ще се оженим, а аз казах на майка и на всички, а после ме остави.
– Защо?
– Знам ли? Реши, че още не си е поживял достатъчно.
– А бившето ти гадже?
– О, я стига си ме разпитвал!

Кирил е дете, хубаво като пате. Нослето, очите и веждите са от майка му, но долната част на лицето, брадичката и устните – това, разбира се, е чуждо. Виктор има по-неопределени черти, още бебешки. Докато се събуват, децата не спират да ме зяпат. Изненадан съм колко са малки. Старая се да бъда учтив и да им запомня имената. Накратко, Кико и Тико.
Пръв при мен пристига Тико. Питам го на колко е годинки. „Ииияуу”, смее се той и хуква да бяга. Жесток пич – винаги можеш да се разбереш с такъв човек. Кико е на седем, информира ме, без да го питам. Тико е на три, но отказва да ми покаже дори с пръсти. Закачам се с тях. И те се закачат с мене. Накачулват се отгоре ми и започват да ме бъркат по джобовете. Миришат на деца и дрехи втора употреба. Давам им каквото намерят в мене – див кестен, билет от влака, монета. Веднага възникват социални напрежения, точно както е при големите хора. Очарователни мъници. Чоплят ме като на баница с късметчета. Реакцията на Тонито обаче беше обратната – тя просто ги изкомадва да вървят да си играят в стаята и те мигом й се подчиниха. Това беше нейният дом и той си имаше собствен микроклимат с вътрешни закони на самоуправление. Към децата си беше строга, понякога почти жестока. Ръководеше ги като малка армия и маневрираше с нея като опитен военачалник. Нямаше друг начин. Само така сама жена може да се оправя с двама мъже. Поне докато пораснат. После – ще му мисли. И те не само я боготворяха, а изпълняваха всичко, което им заповядваше.
Тонито започна да приготвя вечерята, като си служеше доста професионално с ножа, лука и месото. Бавно, но сигурно пространството около нея започна да се изпълва с всякакви боклуци, найлонови пликчета, обелки, мазни хартии. Наряза салата в пласмасова купа, сложи чинийки, наля ми ракия. Тя предпочете бира. Чукнахме се. Ракията беше топла, поисках лед. Нямаше формички за лед. Замразяваше вода в една пластмасова чашка за кафе. Извади чашката от камерата и я поля на чешмата. После сложи леда в торбичка и го натроши с най-обикновен железен чук. Тя непрекъснато трябваше да решава проблеми, причинени от безпаричие. И най-често ги решаваше, като отлагаше днешните разходи за утре – принцип, който почти винаги се оказваше печеливша тактика. Намекна, че трябва да ходи на зъболекар, дългогодишната липса на един предкътник й причинила тази ужасна диастема*. Плюс още една кофа латекс, за да довърши балкона. Пиех си ракията на микроскопични глътчици и пресмятах казаното наум. На Кико му искали 14 лева за учебна тетрадка, егати тетрадката. Показа ми бележка, подписана от учителката. Скоро разбрах, че Тонито обича да се оплаква и изобщо не се срамува от безпаричието. В скуката и нещастието е радост, и бедността – развлечение; отсъстващата усмивка и липсващият зъб я краси…
Попитах я защо не използва картофобелачка, а се мъчи с ножа. С нож, обясни, оставал по-малко картоф по кората. Понечих да й възразя, но тя наистина умееше да бели суровите картофи, като че са сварени. На тънки нежни люспици. Сякаш ги събличаше. От нея можеха да се научат разни сиромашки трикове – диария се лекува с лъжица оцет, щипка карамфил гони комари. Знаеше как да се справя с хлебарките, а именно – с препарат за колорадски бръмбари, поръсен обилно в ъглите. Гадините го ненавиждат и емиргират по другите апартаменти. Ако се чудиш дали свареното яйце е готово, завърти го, но гледай да не се опариш. Суровото яйце не се върти. Проверих.
Тонито нямаше кой знае с какво да се похвали, освен с децата си и едно трето място в градски крос за ученици. Нямаше завършено средно, но ме увери, че си е „взела” осми клас. С подобен бекграунд в най-добрия случай можеше да стане метачка или санитарка в някое инфекциозно отделение. Но тя нямаше и този късмет. Освен това нямаше и мечти. Мечтите са нещо, което осъществяваш с другия до теб. А у нас другите са провалени и оцеляващи самотници.
Попита ме как върви работата ми, обаче се преструваше, защото работата ми изобщо не я интересуваше. Когато й отговорих, аз също се преструвах. Интересуваше ме само едно и тя го знаеше. Бях го заявил със самото си идване тук.
За разнообразие подхванах монолог за гладуващия писател, който бива оценен чак в гроба. Но на света нямаше думи, с които да впечатля Тонито. Сякаш каквото й да кажех, не беше от значение.

– За какво пишеш?
– Понякога за себе си, понякога за други хора.
– Изкарват ли се пари?
– Само когато пиша за другите.
– Как така?
– Ами много просто. Вестниците плащат, но кой ти чете вестници? Книгите аз си ги плащам, но пък кой печели от книги? Сложно е за обясняване. В моя случай един незначителен журналист издържа един непризнат писател.
– Някой ден ще напишеш ли книга за мен?
– Изключено. Няма да мога да намеря точните думи.

Отвлечените теми не я вълнуваха. Мен също и обърнах нещата на секс. Беше се преоблякла с дрехи за вкъщи, „домашни парцали”, както ги нарече: мрежеста жилетка и потресаващо впит клин с леопардова шарка. Седях на грохналия диван и я гледах, докато приготвяше вечерята. Седях и предъвквах намеренията си. Беше раждала два пъти, но фигурата й бе успяла да съхрани непокътната си момичешка изумителност. Вярно, около бедрата й вече се трупаше лек намек за предстоящото им разширение, но това беше страничен ефект, който не само не обременяваше твърдия разкош на задника й, а напротив, придаваше му една по-балансирана грация.
Всъщност, вече бях малко пиян. Не пиян в истинския смисъл на думата, но достатъчно, за да не се церемоня. Просто си дойдох на думата, без каквито и да било предисловия. Станах, отидох до мивката, обвих ръце около кръста й и я целунах. Получи се онова неприятно чукване на зъби в зъби преди целувката. Тя разтвори устни, но без особена страст, със сластна студенина, с лакомо безразличие. Остави се покорно да я притисна, полуизвърната към мен, докато сръчните ми ръце опипваха бедрата й все по-нагоре, все по-нагоре. „Тук недей!”, прошепна в ухото ми и леко се отстрани от мен, като посочи с очи отворената врата. От дълбините на апартамента се носеше весела детска глъчка.
Реших да не й противореча. Върнах се на дивана, какво бих могъл да й кажа? Може би по-нататък ще е по-добре, помислих си отчаян. Тя не е лоша, никак не е лоша, но проблемът е в теб. Проблемът е, че не знаеш как да се държиш с такива като нея. Те не обичат да се отнасят с тях като с нормални човешки същества. Ако си твърде мил, те прегазват.

– Не започвай пак…
– Не започвам. Продължавам.
– Тогава не продължавай. Избързваш.
– Приятните неща не трябва да се отлагат.
– Напротив. Приятните неща трябва да се удължават.
– А на теб какво ти е приятно?
– Ами да си говорим.
– Само да си говорим?

Тико ръмжи от кошарката си като животинче в клетка и надава весел вик, когато някой минава по коридора. Забавлява се като изхвърля разни неща отвътре и учтиво мучи да му ги подадеш, за да ги изхвърли отново. Кико се е самообслужил с бисквитка и гледа телевизия опасно близо. Застанал е отстрани на телевизора и наднича в него като през открехната врата. Направо е залепил носле в екрана. Карам му се, а той се дави в къдрав детски кикот и ме гушва, мачкайки с пръстчета мекичкото на ухото ми. Предлага ми олигавената си бисквитка и шепне превзето „Светльо”, което от неговата уста звучи като „Фетльо”. Отвръщам на прегръдката и лекичко го потупвам по гръбчето. Бисквитката отказвам.

– Ама така не е честно!
– Честно е. Може да се гъделичка.
– Ама ти не се смееш.
– Защото ти не знаеш как да гъделичкаш, Кико. Ти не гъделичкаш, а щипеш.
– Точно затова не е честно.
– Честно е. Ти щипеш.

Бутам го на леглото и както се превива от смях, започваме да се боричкаме. Борбата не е кой знае какво. Отначало го мушкам в ребрата, за да продължи да се смее и да не може да си поеме дъх, за да се защити. Известно време пухтим, вкопчени един в друг, докато го поизтощя, после му позволявам да ме повали на леглото. Но не го оставям да ме надвие без усилие. Ако го сторя, ще разбере, че е победил само защото аз съм му позволил, понеже е още малък.

– Фетльо, може ли да си поиграя с телефона ти? Какви игри имаш?
– Не може.
– Защо?
– Защото телефонът ми не е играчка.
– Тогава защо има игри?

Време е за вечеря. Отивам да си измия ръцете. Питам има ли сапун. Няма, отбелязва Тонито, обаче има топла вода. Децата се хранят първи, със стара манджа. Ние ще се ядем после. Тико получава нещо като грис халва, Кико – боб с наденица. Прави много измъчена гримаса, все едно трябва да глътне дълъг косъм. Майка им е сготвила кавърма, спагети и пържени картофи. Децата няма да опитат нищо от това, докато първо не си изядат сипаното в чиниите. Правилата тук са прости: храна не се изхвърля, оставяш след себе си чисто.
Но аз бях гладен и когато Тонито ми сервира, направо се нахвърлих върху месото и спагетите. Кико ме гледаше почти със завист и не можех да не си помисля, че такива ястия те си позволяват рядко. „Искаш ли да опиташ?” Предложих му от чинията си, но той отказа. Навих колкото можах спагети около вилицата си и ги пъгнах в устата си. До края на вечерята Кико не хапна почти нищо, седеше с разкривени, нацупени устни, които сякаш бяха готови да крещят, че са били измъчвани. Майка му, може би срамувайки се, че детето ми брои хапките, му се скара и го прати да си ляга, гладен и разплакан. Предпочетох да си замълча. Не беше моя работа да оспорвам възпитателните й принципи.
Като приключих с яденето, се изтегнах на дивана, с клечка за зъби в уста. Тонито изми чиниите и прибра останките от вечерята в хладилника. Вътре нямаше много място и купата със спагетите се озова обратно на печката. Просто я заряза там, непокрита дори с вестник. Напрежението помежду ни къкреше през цялото време, така че внимавах да не я докача с някоя лекомислена забележка. От алкохола и погълната храна нещо се бях размекнал. Беше ме обзела някаква ленива увереност, че от мен би излязъл нелош баща на нейните деца. Човек постепенно свиква. Нали цял живот това правим? Свикваме с неудобните мисли. Както с мисълта, че остаряваме. Лошото беше, че не можех да се припозная в ролята на изпълнителен мухльо, който кърпи чехлите на жена си или води синовете й на свои разноски в Несебър. Много по-лесно ми беше да си представя как си крещим всяка вечер и те винаги застават на нейна страна. Елементарен, блудкав, банален, изпълнен със скандали живот. Ето това ми навяваше тая жена. Усещане за провал и житейски неуспех. Преди да заспим, ме предупреди:
– Сутрин съм отвратителна, така че не ме барай! Аз сама ще се събудя. Иначе мога да убия човек, ако не съм пила кафе с цигара.
– Ами нормално е.
– Кое?
– Да си отвратителна, щом не закусваш.
Веднага след това (сякаш се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от прегръдките ми и седна на ръба на леглото. Синята светлина от немия телевизор примигваше като оксижен, светлината зъзнеше в чаршафите, опипваше гънките на мрака.
– Кико, ела тук! – извика.
В отговор долетя крехкия тропот на бягащи, боязливи стъпки.
– Кико, чуваш ли какво ти казах?! Знам, че си в кухнята. Ела тук веднага!
В рамката на врата се появи дребничък силует.
– Светни лампата!
Силуетът се обърна, протегна ръка към ключа на стената. Чу се звук като от щракване на пръсти, стаята мигом свлече черната си мантия и ето ти фокус: Кико – бос, по пижама.
– Ела тук!
Той се приближи с наведена глава, засмукал пръст, както правят децата, когато са виновни.
– Извади си ръката от устата! Какво търсиш в кухнята?
– Пих вода.
– Защо ме лъжеш, Кико?! Нали сме се разбрали да не лъжеш!?!
Той ми отправи изтормозен поглед и пак наведе глава.
– Мамо, гладен съм… – изхлипа.
– Защо ме излъга? Какво яде там?
– Малко от спагетите… – хлъцна, пое си дъх и тихо се разплака.
Нещо ухапа гърлото ми, проби си дупка и се сви там на кълбо. Усъмних се в действителността на случващото се, почти ми прилоша. Докато ставах, стаята се завъртя. Може би не аз съм свидетел на това, може би някой ми го разказва, а аз въпреки че си представям всичко, не мога да го повярвам. Как да ви кажа, скапах се. Този момент като че ли обобщи всичките ми неприятни емоции от деня.
– Заминавай! – изпъди го майка му. – Заминавай да си лягаш, че ей сега ще ти ошаря задника!
Точно така го каза. Със същите груби думи.
– Стига! – извиках й аз. – Защо му крещиш?
– Не крещя.
– Крещиш. Не се ли чуваш?
Скочих от леглото, грабнах за ръка Кико и го отведох в кухнята. Тя ни последва. Сложих детето на един стол, избърсах му сълзите със салфетка и му наредих да си издуха носа. Той се подчини, хлипайки. Сипах му спагети и сервирах чинията на масата. Разбих малко мляко, направих айран. Детето се поуспокои, като пак изхълцваше от време на време. Хвана с две ръце чашата и дишайки в нея, я изпи на няколко шумни глътки.
Бедният Кико. Сълзите бяха оставили лъкатушни, лъскави бразди по зачервените му бузи. Изпитах срамното, ужасяващо опасение, че ако протегна ръка, за да го погаля по косата, той ще се отдръпне назад несъзнателно, сякаш от страх, че мога да го ударя. Докато опитваше спагетите с връхчето на вилицата, Кико плахо поглеждаше майка си. Тя го наблюдаваше с едно особено котешко излъчване – като на рис, преди да скочи. Зениците й се бяха свили до главичката на топлийка. Стискаше зъби, дишаше ситно и мълчеше – така силно мълчеше, че чак се чуваше леко сумтене.
Всичко това забелязах между другото. Един ден ще напиша тази история, мислех си, но как? Мога да я поукрася тук-там, да й спестя всички малки пръски кал, които мърсят живота. Писателите често нагърбват човека с непосилна добродетел. Но ако натовариш някого дори с чувал скъпоценности, пак ще му бъде тежко. Кико хапна още малко и каза, че повече не е гладен. Майка му го прегърна и го отнесе в леглото. Когато се върна, тя почна да ми се обяснява:
– Аз, такова… съжалявам, че се развиках. Обаче има стара манджа в хладилника. Трябва и тя да се изяде, иначе ще се развали. Да я изхвърля ли, какво? Да не се учат те така!
Премълчах. Осъзнавах, че каквото и да кажа или направя, философията на ежедневието е по-силна. Върнахме се в спалнята, без разменим и дума, сякаш имахме уговорка за това още от София. Нямаше нито приказки, нито целувки, нито опипвания – обичайният любовен конформизъм, на който се отдават хората, преди да се обичат, когато се обичат. Тонито се оказа равнодушна като проститутка, която безропотно се подчинява на клиента си и желае само всичко да свърши по-бързо.
Хлъзгав финал, после угасих с клепачи телевизора.

II.

Събудих се сам в леглото и дълго гледах тавана. Около вехтия абажур със сиви като мръсен лед стъкълца кръжеше муха и кацаше все на същото място. Сякаш в апартамента витаеше някакво проклятие, наследено от предишните му обитатели. Изглеждаше пропит от нещастия, всмукал в стените и мебелите си само пиянски викове, тряскане на врати и чупене на чинии. Кико и Тико си играеха нещо в стаята, чувах ги оттук, Тонито приготвяше кафе в кухнята. Строгата му миризма изпълваше цялата къща. Бях прекарал по-малко от денонощие тук, а все едно бе минал повече от месец. Усещах, че настъпващият ден ще протече глупаво, придружен от цялото неудобно присъствие на децата. Нямаше да има целувки, прегръдки, нито какво толкова да си кажем. Отчуждението помежду ни растеше.
Когато чу, че съм станал, тя пристигна с две чаши кафе, седна на един стол до масата, измъкна дистанционното изпод възглавничките на леглото и започна да се разхожда по каналите. Спря на някакъв индийски сериал и с щипка за вежди започна да скубе трънче по трънче наболия кактус на единия си глезен. Подвитият между гърдите й крак напомняше шията на лебед, чиято глава завършваше с клюна на червен чорап. Отвращаваше ме. Подобни мисли трябва да се се въртели и в нейната глава, защото забелязах, че в погледа й проблязва враждебна острота. Имах чувството, че всичко това се е случвало вече, че става нещо, което се повтаря както в кошмарните сънища. Нещо, което вече съм изживял, а сега трябва отново да изживея. Не си говорехеме. Само седяхме там и се ненавиждахме.
От нямане какво да правя отворих лаптопа си, проверих си пощата, прегледах новините. Трябваше да изляза поне за малко навън, иначе щях да се побъркам. Попитах я иска ли нещо от магазина – цигари, шоколад? Тя ме погледна сериозно, много сериозно. С характерния за нея невъзмутим и равнодушен маниер поиска да използва компютъра ми, докато отсъствам, за да си довърши някаква игра във Фейсбук, за която телефонът й не бил достатъчно удобен. Напомни ми и онези четиринайсет лева за учебната тетрадка на Кико, която бе споменала снощи. Последният срок да плати бил понеделник. Имах у себе си две двайсетачки, извадих едната и й я подадох. „А-а-а, нямаше нужда!”, увери ме и взе банкнотата, без да ми благодари. „Е, не се притеснявай!”, отвърнах и тя не се притесни. Чувствах се като похотливо старче, което й дава двайсет кинта, за да поседи в скута му. Калкулацията на разходите до момента сочеше, че една проститутка в София щеше да ми излезе по-евтино.
Облякох си якето, взех асансьора и се измъкнах навън. Завих по някаква странична уличка, украсена с кофи за боклук. Кварталът беше пуст, замръзнал, вцепенен. Полумъртви котки кръстосваха едва-едва. Отгоре бе надвиснало непроницаемо бяло небе, февруари кичеше дърветата с маникюр от ледени висулки. Голите черни клони приличаха на светкавици в негатив, преобърнат наопаки. Нито едно ярко петно наоколо, всичко бе избедняло, излиняло, само три пластмасови контейнера – жълт, зелен и син. Излязох на главното шосе, намерих цигари в една будка на спирката и тръгнах обратно. Тук-там се мяркаше по някой прегазен от живота човечец. Нарочно се заглеждах в лицата на хората, които срещах на връщане, бяха печални и мрачни. Потръпвах при мисълта, че бих могъл да живея като тях и този живот ми се виждаше безсмислен, в него имаше само скука, примирение и отчаяние. Аз не бих изтраял – ден-два както и да е, но по-дълго – не. Тук, на това място, нещата бяха преопределени.
Когато се върнах, апартаментът миришеше на гладено пране – тази толкова мила, домашна миризма. Антония сгъваше детските дрешки като носни кърпичики, редеше ги на Айфелови кули и ги пренасяше в гардероба. Предположих, че в този момент майка ми вкъщи също глади. Навярно мисли за мен. Усмихнах се. Казанлък изглеждаше на цяла вечност разстояние.
Минах като сянка по коридора, не мисля, че Антония ме забеляза. Влязох в спалнята, лаптопът ми дремеше с помръкнал екран, както го беше зарязала на леглото. Размърдах мишката: беше забравила да излезе от профила си и имаше непрочетено съобщение. Оказа се отворения финал на интимен чат, лишен от пунктуация, реплики между двама полуграмотни, нищо особено.

Той: kade se gubi6 naposledak
Тя: naprotiv ti se izgubi
Той: lipsva6 mi koga 6te se vidim
Тя: i ti mi lipsva6
Той: v kraq na drygata sedmica sam svoboden
Тя: dobre no parvo trqbva da pratq na selo decata

И още, все от тоя калибър. Почувствах се зле, нещо ме прониза чак в корена на мозъка. Значи всичко беше измама! Зарязала елементарно приличие и предпазливост, тази безскрупулна двуличница ме мамеше с друг. Или обратното? А може би го правеше нарочно, и то от собствения ми лаптоп, за да демонстрира, че съм нежелан? Няколко пъти се улових да препрочитам написаното, като че се опитвах да открия между редовете още по-красноречиво доказателство, сякаш самата кореспонденция не беше достатъчна. Разгледах снимките на жалкия си съперник, на повечето позираше с тъмни очила, възседнал античен чешки мотоциклет. Предположих, че е семеен, на една от фотографиите делеше присъствие с измъчена, слаба жена, обкръжена от две грозни момичета, буквални копия на баща си. Стана ми неприятно, признавам, не очаквах да се занимава с такива типове. Имаше вид на квартален крадец на коли, един от ония бираджии по парковете, любител на футбола и самоделните бомбички.
Бях прекалено объркан, за да си тръгна, прекалено засрамен, за да стана и сложа край на всичко по най-безцеремонния начин. Нарочно оставих лаптопа си отворен и се забавих в тоалетната повече от необходимото, за да й дам възможност да си замете следите. Когато се върнах, беше заключила профила си. Предположенията ми се потвърждаваха. Застанах пред нея и привлякох погледа й. Беше погълната от телевизора и не ми обръщаше никакво внимание. Казах й, че съм прочел чата й и повече няма какво да се преструваме. Насилвах се да говоря спокойно. Тя ме изгледа, присвивайки клепачи, и отметна един кичур, който й падаше в очите. Последва заплетено обяснение, което дори не си направих труда да изслушам. Не бях отгатнал дори нищожна частица от истината, това бил братовчед й.
Първото, което ми дойде наум, бе да я зашлевя. За щастие не го сторих, дори не издадох, че се чувствам засегнат. Тя съвсем ясно осъзнаваше колко глупаво звучат тези думи и не знаеше как да ги каже. В отговор просто се изсмях – слушах я с половин ухо. Не следвах мисълта й, бях я изпреварил. Вече се скитах по улиците на София, приказвах с минувачите, отпивах питие пред „Гринуич” на „Витошка”. Бях сам, но ни най-малко самотен. Въздухът миришеше различно, хората изглеждаха различни. Дори дърветата и облаците бяха различни.
Разделихме се бързо и нескопосно. Като хора, които си обещават да се видят пак, по-скоро от приличие, защото са наясно, че никога няма да спазят обещанието си. На вратата спрях, почудих се дали да не се върна, за да се сбогувам с децата, да ги прегърна и целуна. Но почувствах, че ако го направя, ще излезе пресилено и като че ли по задължение – нишката, която ме свързваше с тях, някак изведнъж прогни и се скъса. Метнах раницата на гърба си и влязох в асансьора. Никой не го беше повикал след мен. Стоеше на етажа, все едно ме очакваше. Трябваше да се махна от този град, а до влака оставаха повече от два часа. Тръгнах по съхнещите от влагата улички, празнота се стелеше в душата ми. Неусетно се озовах на безименно шосе, придружавано от железопътна линия, логично беше да ме отведе до гарата. Подминах някакъв надлез, от който капеше вода, на една от колоните висяха дрипите на стар афиш. Навред цареше внимателна, почти плаха тишина, не се чуваше нито кучешки лай, нито се виждаха хора. Само редки автомобили профучаваха край мен с безумна скорост. Последва очертан от схлупени барачки път и посивели от времето складове с криви, напукани стени. Мъртвият социалистически свят все още се разпадаше, а на негово място никой не строеше друг. Докато вървях, отново ме обзе изкушението да напиша разказ. Как да го нарека? „Майка”? Не, това вече го има. „Портрет на една майка”? Превзето и сладникаво… „Осиновеният баща”? „Обащиняване”? – Сухо, с намек за философстване… Може би „Отсъствието на пастрока”? Или „Обезглавеното семейство”? Не е чак толкова лошо – трябва да помисля. Първо да го напиша, казах си на глас, после ще измисля заглавието.
И тогава отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие съвсем неочаквано някое случайно съвпадение на нещата в скъсан афиш или име на град върху табела на пътя. Отдавна хвърлен камък бе поставил ударението си на последната буква и сега ръждясалата рана превръщаше улученото „Н” в лъжливо „Л”. От радост плеснах табелата с длан и с тъпия, виещ от болка молив бързо и уверено написах в тефтерчето си думата „Плевел” – по-добро заглавие няма.
Скоро мъглата толкова се сгъсти, че от мен остана само отражението ми в локвите. Точно след един час бях на гарата. Купих си билет и седнах на една пейка отвън. Чувствах се измамен, разочарован, отвратен. Мисълта за Антония ме потискаше.
И какво? Какво като е курва? Божествен е грехът й – дала е живот и двойно е откупила правото си да съществува. Кой си ти, бездетният ерген, че да я съдиш? Бих искал да гладуваш, да имаш деца, които да гладуват, да мръзнеш, да мръзнат, да искаш да работиш и да не ти дават работа. А не да се разкарваш от град на град, защото в София ти е тъпо или не можеш да се уредиш с нещо за чукане. Тонито не е изоставила своите синове, нито ги е поверила на приемни семейства. И то във времена, когато майки изхвърлят новородените си в контейнера или се самозапалват пред президенството, защото няма да могат да ги отгледат. Тя по-скоро ще подпали държавата, ще я разруши със собствените си ръце, камък по камък, ако някой посегне да й ги отнеме. Никога, независимо колко непоносимо е положението, няма да се предаде, изкушавайки се да потърси някакъв по-значим смисъл на живота си. Храната и наемът, това е всичко, което има стойност, и тя е принудена да ги осигурява по най-женския начин. По-добра ли щеше да бъде, ако ровеше в кофите? Бедността я освобождава от обичайните стандарти на поведение, също както парите освобождават хората, които ги имат, да се съобразяват с тях. Да оцелява, това е нейния талант. Жизненият й ритъм блика от други извори, не като моите. Моите само църцорят, лигавят се. Тя е съвършено приспособена, пълна със суров живот жена, твърда като скала и не поддава нито на милиметър, в която и да е посока… Ето, това е величието на майката. Да живее и да се надява за своето малко бъдеще. Което всъщност е голямо колкото самия свят. Колкото целия свят.
Влакът триумфално обяви пристигането си, измуча, навлизайки в гарата, спирачките изцвилиха, лъскавият звук се изправи на задни крака и… хлъцна. Една млада жена без усилие и чужда помощ вдигна детето си на стълбите. Изчаках да се качат и ги последвах във вагона, вмъквайки се в същото купе. Свалих си якето и предпазливо седнах до вратата, на свободното място в срещуположния ъгъл. Градът потегли. Вътре имаше и други хора, но кои бяха и как изглеждаха, не съм запомнил. Отнякъде се надигна позната мелодия, изгуби се в грохота на влака, изплува и потъна пак. Опипах джоба си: не вибрираше. Пътниците се размърдаха, детето погледна майка си. Беше момченце на възрастта на Кико. Тя извади телефона си и плъзна пръст по дисплея, за да каже на някого, че вече пътуват и всичко е наред. Мъжът й? Не можах да разбера. Подобни ситуации се разрешават само по един начин. Безшумно станах, облякох си якето, сложих си шапката, взех си раницата и излязох, като тихо затворих вратата. Влакът изтрополя на един мост, който прекосяваше улица, и градът отмина.

– Фетльо, ти имаш ли си баща?
– Да, разбира се.
– А той къде е?
– Вкъщи си е, къде да е?
– Това у вас ли е?
– У нас е, да. Обаче в Казанлък. Сега живея в София.
– Аз пък си нямам баща.
– Знаеш, че не е вярно. Всички имат бащи.
– Но и ти не живееш с баща си, нали? В нашето училище сигурно има милион деца, които са разведени, и никое от тях не живее с баща си.

Пътувам прав в коридора, на отворен прозорец. Въздухът е студен, кристално чист, почти хрускав, като замръзнал сняг. Полъхването на мразовития вятър удря лицето ми с ледени плесници и ме принуждава да се отдръпна и да затворя прозореца. Тук-там по отвесната стена на дефилето са покарали малки борчета. Сякаш гората отгоре ги е изтикала от себе си в пропастта, а те са пробили камъка и растат, вкопчили нокти в пукнатините.

– Мамо, ти кога ще умреш?
– Моля?! Какви ги говориш, Кико?
– Мамо, аз не искам ти да умираш.
– Няма да умра. Нещо страшно ли сънува? А, маме?
– Обещаваш ли? Не искам и аз да умирам.
– Никой няма да умира. Успокой се.
– Не искам да оставам самичък.
– Няма да останеш самичък. Никога няма да те оставя. Ще си бъдеш с мама.
– А когато умреш?
– Ще се опитам да не умра. Заради тебе.
– Никога ли?
– Никога.
– Но ще умреш. Нали?
– Да, предполагам. Някой ден… Но ти ще си вече голям и ще можеш да се оправяш без мене… А дотогава няма от какво да се притесняваш.
– Защо?
– Ами защото човек не може да се страхува постоянно от всички лоши неща, които ще му се случат.
– Аз мога.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Димитър Пенчев – Терминал 2

Терминал 2

зареден пистолет
обстрелва
световната карта
с млади зомбита
търсят гробище
последен пристан
в прегръдката на Бегемот
облечен като свещеник.

 

*
Съдът реши –
груповият секс е
работа в екип
за издигане
либидото
на колектива над
егоистичните
претенции
на изнасилени
дегенерати.

 

*
По етажите на сърцето ти
срещам еректирали индивиди
кимат ми с емпатия и разбиране
на колективната съпричастност
към индивидуалния нещастник.

 

*
Сърцето ти е
биологичен
феномен,
кръгла
паралия,
около нея
са насядали
всичките ми
баджанаци,
дочух, че ще
правят оркестър
с някакви свирки,
аз не съм поканен,
не съм меломан.

 

*
Превърна
сърцето ми
в камък с който
да точиш
ножа си
но само
Джак Изкормвача
би чул вибрато
в тази кохезия
и би издълбал
нейните ноти
върху тялото
на поредната
любима.

 

*
Говорим си
по телефона
винаги когато
мързелът е
заразил
любовта ни.

 

*
Разпилявам
ръцете си по теб
за да те извая
в оргазъм.

 

*
С постановление
в Държавен вестник
те припознах като
моя любима
надявам се да
не го прочете
жена ми.

 

*
Напиши ми писмо
с любовна кардиограма
дълга колкото два удара
и един живот между тях.

 

*
Ръцете ни,
щастливи са
без да си говорят.

 

*
Чужди мъже
търсят присъствието ти
в моите разкази за теб.

 

*
Изневерих
на младостта си,
сега съм star.

 

*
Документи за самоличност
картографират живота му
между кориците на папка
е некрологът-визитка.

 

*
Признайте любовта за стаж
това е единственият начин
да има любов а не война.

 

*
„451 градуса по Фаренхайт”
и в „Крадецът на книги”
някъде пламват
камари от тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Илияна Стоянова – Балкан Ку

*
компот от череши
броя костилки
и капки дъжд

 

*
газя поляна
с нестинарска стъпка
ароматът на Странджа

 

*
филия с лютеница
и глътка ракия
пощальонът ме зяпа

 

*
балкански уестърн
погребална агенция
срещу болницата

 

*
див присад
жужат пчели и
спомени

 

*
смълчани чешми
над тях единствено
синева

 

*
безкрайни жита
как да заснема
песента на чучулигите?

*
мрачно утро
гарван отмерва
гръмотевиците

 

*
стар храм
колко стъпки
до спасението?

 

*
първи череши
червеите по-тлъсти
от миналогодишните

 

*
издут джоб
вместо семки и бонбонки
нов телефон

 

*
цаца и чайки
всяка песъчинка е
спомен за утре

 

*
диви макове
в росата
хиляди слънца

 

*
босонога
преследвам лятото
опарва ме коприва

 

*
в странство
търся друга мартеница
сред тълпата

 

*
кисели джанки
и спомени сладки
проскърцва ограда

 

*
топъл хляб и
ожулено коляно
ароматът на детството

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Звезделин Минков – Като на зарчето шестте страни

*
Любовта е
самонадеян
режисьор, който
ни зомбира.

 

*
Облакът
на моето минало
се движеше
бавно
и
безуспешно
те
търсеше
защото
джипиесът
още не
беше
създаден
и любовта ми
беше сама

 

*
Когато
слънцето ти
огря моята
поляна,
цветята
на вдъхновението ми
се събудиха
от
зимен
сън
и
зацъфтяха
във
вазата
ти

 

*
обичам
бръчиците
около
очите ти
защото
те са деца
на смеха
този смях
с който
дърпаме
юздите
на
уморения
ден

 

*
Сънувах те
гола
с
разплакани
сини
очи
тропаше
с юмруци
по
вратата
на
сърцето
ми
а
аз
стоях
отвътре
и
не
можех
да
ти
отворя
защото
бях
изгубил
ключа

 

*
Ураганът на
чувствата ми
успя да разбие
каютата
на
женското ти
спокойствие.
Корабът
на тишината ти
се взриви.
Котвата
на страха ти
се устреми
към дълбините.
И бързо зае
новото си
място.
На
последната
страница
в
албума
на
илюзиите
ти

 

*
Сънят ми
не
идва
някак си.
Събирам
и
изваждам
мисли.
И умножавам
страстта си.
Единствено
деля
постелята си
с тебе.
Деля
във
смисъл,
че сме
неразделни.
Като
на
зарчето
шестте
страни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Владимир Сабоурин – Две поеми

 

Кронщат. Виктор Борисович се спасява по леда

 

Всички победили революции си приличат,
всички разгромени са победени по своему.

Светлозар Игов

 

аз долуподписаният лев давидович автор
на октомврийския преврат и перманентната революция
отправих ултиматум към разбунтувалите се моряци на кронщат
преди да почне топенето на ледовете на финския залив което би направило
крепостта непревземаема виктор борисович литератор социалист-революционер се
спаси по леда аз бях убит в мексико от агент на енкаведе забил
в главата ми пикел ледокоп

байонетът ми счупен мириша на риба отказа
от принципа е продиктуван от самия принцип самодеятелността
самоопределението на работническата класа трябваше да бъде отложена
за по-добри времена които така и не настъпиха въоръженият победоносен пророк
на революцията отрича собственото си пророчество на кръстовището
добре познато на макиавели взимането на мерки когато хората
вече не вярват да може да бъдат накарани да вярват със сила
сега щикът ми е счупен мириша на риба правя поезия
правя история с пикел в кронщатския лед

декларирам че аз бях този който пръв систематично приложи
дълго преди работникът на германския другар по оръжие ернст юнгер
eдна подвижна армия от милитаристки метафори метонимии антропоморфизми
към труда нарком на войната поел в рамките на идеала на военния комунизъм
функциите на нарком на труда в името на духа на работника във войника
духа на войника в работника тези потенциални дезертьори чието
място е в дисципа трудовите лагери милитаризацията на труда
първият реализиран комунистически идеал сталин главен
комисар на украинската трудова армия жалък плагиатор
тривиализирал по-късно идеята ми мащабно
банално радикално зло в една отделно
взета страна в безкраен преход

нека кажа и аз лев давидович след края на ссср ме смесват с вас но няма
да се подписвам като литератор всичко написано от мен без друго носи воден
знак една от причините да избягвам да пиша анонимни писма твърдя в прав текст
че през февруари на паметната ни година изкарах ротата бронирани машини на улиците
на въстаналия петроград последната телеграма на николай ІІ обкръжени от шкловски
т.е. дойдоха броневиките прекъсваме връзка ала аз също изобретих пръв
сипването на захар в бензина на всеки добре функциниращ механизъм
езика държавата революцията самотен човек върви по леда направо
в мъглата мъглата се вдига вижда целта вижда следите си на леден
блок в дрейф лента на мьобиус килватера така преминах
по изтъняващия мартенски лед на финския залив

мащабно банално радикално зло в една отделно
взета страна в безкраен преход от социализъм към капитализъм
слушай сюда в превод глей са в безпредела всичко си тече легално
освен първия милион на първоначалното натрупване на капитала после идва
диктатурата на закона контролен изстрел в тила дами идва течност от финландия
НЕ знам как функционира кредитната карта изпълнен с комсомолски плам да уча
блаупункт стерео подарък от пичовете от фракция червена армия без едно кво ви
дължа ухилена снимка пред кадеве шопинг излет в западен берлин отскачане
до финландия за лафче без бръмбари нефт срещу херинга от исландия дето
НЕ пристига първото ченч бюро в питер на ръка разстояние в смолни
киришинефтехимекспорт депутат от ненецкия автономен окръг
радиоактивно отравяне погребение със салют до морячетата
от курск хозрасчет комсомолско езеро ленинградска област
дачный потребителски кооператив указ 56 техснабекспорт
прокурора получава документ на фински

глей са необясним обратен завой death from above
by mercedes балтийски ескорт фестивал бели нощи
сургутнефтегаз западни пенсионни фондове газообразно
росгосстрах трудоваци строят дачи в испания разрешите
доложить чувствам се като руска проститутка в цариград
виждам със собствените си очи прессъобщение за ареста си
с утрешна дата мъртвец осъден in absentia за укриване на данъци
национализиация на риска приватизация на печалбите милениумно
възстановяване на царските ордени седемнайсе мига от пролетта
ротеармеефракцион киришинефтехимекспорт роснефт газпром
балтийски ескорт мащабно банално радикално зло в една
отделно взета страна безпредела на прехода
финския залив гледка от първа линия

продължава лев давидович ето
за мен удари часа на кронщат бунта
на моряците от червения балтийски флот предвождан
от анархисти аз бях този който нареди безусловната капитулация
на бунтовниците пред лицето на грозящото начало на топенето на ледовете
с което се оправдавам приемайки парада на победителите наистина изчаках
до последния момент докато трае щурмът се приема почти без дебати новата
икономическа политика началото на безкрайния мирен преход
от социализъм към капитализъм изправен пред форсмажора
на мартенското топене на ледовете във виелица и огън
щурмувам другарите си по перманентна революция
с право се стоварва връз темето ми ледокопа

продължава виктор борисович
рибата тръгва да мята хайвер нагоре по реката
чиста форма въоръжено въстание плисък на пяна
бог загребва пясък от морското дъно късаме жиците
на телефоните от една точка насетне падат на правата няколко
перпендикуляра велик е бога на бягащите пиша но брега не се отдалечава
зад гърба ми телеграфни стълбове отрязани за огрев когато съдите
революцията не забравяйте да правите биография не история
всеки войник носи в раницата си своето поражение самотен
човек върви по леда в мъглата направо мъглата се вдига
вижда целта вижда следите си на леден блок в дрейф
лента на мьобиус килватера така преминах
по изтъняващия лед на финския залив.

 

 

Ethica, ordine geometrico demonstrata

 

Смутът е, ужасът е, обилието е
девствеността е, която почва да се губи

Вирхилио Пиньера

 

на една от лелите ми старата мома
нотариус дружаща с адвоката г-н Пуш
каталанеца, надушват се тия провансалци
дори насред вонята и благоуханията на тропиците

Добре дошъл в похотта им
бях на петнайсе беше по-яростна от смъртта
сладостта на разложението реалист съм
Искам невъзможното

Поет на съхранената
Земна действителност в отвъдното
В завършеността на неговия съд
И въздаяние

Райска музо Кралице победна

благоуханието на младежка гордост
на затворено-високомерно естество
на стройна грация или пък
хладното достойнство, напомнящо
за провансалците

копнежа по отнесеност и превращение

вече свикнах
с констативния протокол
на изреченията ти за нещата на тялото
(за разлика от нещата на духа)
с които посрещаш
догарящия в мрака на женствеността ти

протоколния изказ
най-строгата яснота даже
при заклеване състрадание гняв
страх или ужас

изреченията за нещата на тялото
за разлика от изреченията за нещата на духа

Теорема 7. Редът и свръзката на идеите е същата, както и редът и свръзката на нещата.

Ако се върнеш са назад в етиката
Не ми бегай, кучко

Теорема 1. Мисленето е атрибут на бога, или бог е мислещо нещо.
Теорема 2. Пространството е атрибут на бога, или бог е пространствено нещо.
Доказателство. Доказателството на тая теорема се извежда по същия начин, както това на предходната.

В есхатологичната сфера физиката и етиката вече не са разделени

Изреченията за нещата на тялото
за разлика от изреченията за нещата на духа
В есхатологичната сфера физиката и етиката вече не са разделени
Това определя и значението на Природата като ландшафт

Хибискус фуксия опунция
Райска музо Кралице победна

Идеална чувственост или
Духовност за която тялото
Самуна същностен
Необходим е, конкордантен

старата мома нотариус, боготворяща в зноя на декември
в Сантяго де Куба, най-горещия месец
в огнения декемврийски пъкъл на пристанището
родилното отделение на болницата
Los Angeles в огнения декемврийски пъкъл на пристанището
притиснато от Сиера Маестра
на някоя френска плантация за кафе
френският чифутин е мърсувал
в райския бриз на Февруари

Хибискус млечка коледна звезда папая
Араукария лантана твърдокрили антуриум
Змиярникови филодендрон папилионацея бобови
Мангрово мочурище хелиотроп подсунка златен дъжд
Лабурнум калатея орхидееви онцидиум върбинки пурпурната
Фуксия опунция обикновена фламбоян огнено дърво фуксия боливиана
Trachyderes succinctus катлея опунция стрикта кактусова смокиня смута
Ужаса обилието девствеността която си отива каймито фрута бомба
Musa paradisiaca Victoria regia

Като Април в Андалусия, казва
Колумб за октомври
Септември ще бъде май
Октомври ще бъде април

като май в Бордо, смуглите жени
ходещи за вода по стръмните пътеките на Хьолдерлин
френския чифутин е мърсувал
в райския бриз на февруари
Райска музо Кралице победна
с робиня старата мома нотариус, боготворяща
в нечовешката жега
на декември во стаичката
откъм ада на улицата на сиестата
любезно очакваща клиентите
като девиците със свещниците
Идването на жениха
боготворяща в нечовешката жега на декември
Етиката на Спиноза
Благословената, извеждащата ни

Мангров мочур фуксия боливиана
Райска музо Кралице победна

дали Спиноза е виновен, че леля ми
остана стара мома нима и без ordine geometrico
ебането или любовта не е
без друго силно проблематично
желание да желаеш да желаеш

свободен ли съм да те желая
желая ли да съм свободен за да те желая
свободен ли съм да желая да съм свободен
за да те желая

Хелиотроп жасмин ванилия
Райска музо Кралице победна

не писането е потребност
а искането да пишеш
по същия начин може би
потребност е не обичането
а искането да обичаш

Това е Етиката на Спиноза, казвам
Без предизвестие, без встъпление, изстрелвам го
във нищото ex nihilo съвършенство sive реалност
deus sive natura не знам защо материята да е недостойна
за божествената природа под реалност и съвършенство
разбирам едно и също нещо радостта е преход
към по-голямо съвършенство радостта на бога
от себе си тялото sub specie aeternitatis
без артилерийска подготовка на аудиторията
За трудната материя при второто ти гостуване
в стаята ми не ти е сефте все пак
вече закоравяла от патриотизъм
и усилията на духа

Пълна с перлите на цветовете еуфорбия
Млечка исусов венец отровно зелено и пурпурно
Стволове на кралски палми проблясващи сребристо в мрака
Зелената плът на филодендрон пулверизирана лава черен пясък
Хелиотроп сребристолилаво лабурнум коприненозлатно маранта
Индигово фуксия боливиана огненочервено ръждиво и златно

Това е Етиката на Спиноза, казвам
личен екземпляр на старата мома нотариус
която татко спаси от тропическата влага
за ледената библиотека на клемент готвалд
очарователна през лятото, татко
спомняш ли си тъгуваш ли за нея

Папая каймито фрута бомба
Райска музо Кралице победна

Тъй прохладна прорязана от косите лъчи
на слънцето от задния ни двор с гол
калкан отсреща без мазилка
като камъните на олтара
на чадата Израилеви
без хоросан спомняш ли си

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Поезията: Active Now

22:25:

всяка
нова
мелодия
изпята
от мен
наум
заради
теб
е причина
да не се
побирам
в кожата си
затова
я наричам
оргазъм

 

23:13:

всяка нота
по твоята
кожа
се превръща
в очакване
за допир
на мелодия
разказваща
за моите
оргазми
в тишина

 

23:20 :

в очите ми си ти,
когато някой друг
е в празното ми
тяло

 

23:30:

очите ми си ти,
когато никой
не разбира
че съм твое
тяло

 

23:35:

с висок диоптър
се оправдавам
откакто видях
че ти спря
да проследяваш
движенията ми
в пространството си…

 

23:57:

сърцето ти
страда
от късогледство
откакто моето
забравя
думите
в пространството
на сляпата ни
тишина

 

00:05:

всеки тласък
на пулса ми
неумолимо
приближава
пълното
изгаряне

 

00:13:

Всяко изгаряне
след приближаване
неумолимо
пулсира
за още един
тласък

 

00:32:

възбуждаш се
от мисълта
да татуираш
своите следи
в сърцето ми

 

00:45:

отдавна татуирах
образа на себе си
целувайки
горещите ти
ретини

 

01:05:

всеки мозъчен
оргазъм
диагноза –
още си
клинично
жив

 

01:32:

душата ми
се храни
с твоето
безсмъртие

 

01:48:

Оргазъм

кардиограма
на сърцето
опровергала
мнението
на душата
що е вечност

 

01:59:

Кардиограма
…………………

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Венелин Бараков – Дъждът е друг живот

някога ще напиша
нещо за нас
ще започна
от тази стая

 

все по-често
мисля за теб
не се свиква

 

по-далеч от представата за смисъл
по-близо до представата за нежност

 

колко жени си отидоха
колко деца не се родиха

 

къде се изгуби
щастието
преди малко
беше тук

 

престанах да купувам вестници
не гледам телевизия
мълча и чета
книги

 

пролетта идва

куцайки

 

голо е лятото

 

вкусът на живота

кафе
без захар

 

пролет

пеперудите в стомаха
се събуждат

 

април

вишната облича
бяла рокля

 

лято

щъркелът е тръгнал
бос

 

поезия

когато си тръгваш
да оставаш

 

навсякъде
е място
без теб

 

вяра

никой
не е сам
в светостта

 

хармония

в концерта на птиците
няма нищо
излишно

 

страх от работа
страх от грешка
страх от смъртта
страх от себе си

 

студът си отиде
само отвън

 

вечност

пръст и пепел
след гроба
мълчание

 

в душата на човека
стихиите водят
война

 

дъждът
е
друг
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017