Виолета Воева – Отворен финал

Първи урок

Вземи едно листо
Второто – дай на вятъра
Каза Учителят (ми)

 

Прашинка

Нямам друго за тъгата,
освен двата облака в очите ти
преди да станат дъжд.

 

Химически връзки

В молекулата на тъгата
атомите плачат на глас

Без да се срамуват

 

Целувката

Предаваш огън
Или (ме) предаваш

 

Перо

От върха на писеца
капе небе

 

Думи за зимата

Букви
на срички

Врабче на снега

 

Безсмъртие

Тъгата
според времето
сменя мястото си

 

И винаги тъгата има цвят
нощта сега е тъмносиня.
Дори снегът е друг –
излиза под индиго.

 

Отворен финал

Черна котка пресече
последния ред на листа

Краят остава отворен

 

Възпитание на чувствата

Да укротиш снеговете –
все едно да опитомяваш любовта

 

Светлини и сенки

Ниско слънце
И прашинката има сянка

 

Прегръдка

Да построиш дом
С двете си ръце

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ванеса Димитрова – Еконт

***
когато ми кажеш
че мразиш болката
която ми причиняваш
намразвам себе си
защото има част от мен
която не обичаш

 

***
ако ще ме обичаш
нека любовта ти бъде
чиста
като кучето покрито с кал
то може винаги да се измие
но любовта му
никога

 

Татус

татуира си
окото ми
на ръката
за да не ме забравиш никога
а аз теб в сърцето си
и усещам всяка твоя болка
а ти не усети ли
как видях предателството
с окото на ръката ти

 

***
показваш любовта си
по интернет
мрежата е единствения начин
да ми пратиш сърцето си

 

***
обзема ме
ужасяваща грозна и разтърсваща тревога
когато изскочи мисълта
че мога да загубя хората
които обичам
като дете
на което са отнели
плюшеното мече

 

Пушач за кратко

когато ме запали
по теб
изгорях толкова бързо
а аз бях първата ти
и последна
цигара

 

***
не късам възела
който преплетохме
двама
но тежестта която теглим
оказва влияние

 

***
децата
са моделин
родителят може
да го смачка
или
да извае крила
на скулптурата си

 

***
грешките
в живота ми
са най-правилното нещо
за което съжалявам

 

***
нищо не е по ценно
от това да си себе си
дори когато не си

 

***
дядо
моля те
върни времето назад
нека отидем отново
заедно
до кварталния магазин
за сладолед
и се върнем вкъщи
където ще ми разказваш
приказки за смели воини
които винаги побеждават
злото и смъртта

 

Еконт

усещам любовта ти
прилежно прибрана
опакована
в лъскава куха кутия
с надпис „чупливо“
и чакам да дойде
часа на доставката

 

***
цигарата
олицетворява живота
никотинът е пристрастяващ
прегръдките ти също
тъкмо я запалиш
живота ти е изречение
след което идва точката
която не може да се преправи
на запетая
и вече е останал само фас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Елеонора Максимова – Обичаш или убиваш

изоставям го

като непрочетена книга,
като клечка кибрит паднала в мокрото,
като купчина вехтории от детството
(никой не се нуждае вече от тях)

захвърлих писмата му,
подарих му сърцето си
(и то не ми е нужно вече)
целунах устните му за сбогом

и си отидох

като последния дъх на лятото,
като август,
като тъгата в очите на птица с
ранено крило

не мога да следвам вятъра,
не мога и да остана

 

***
за да не сме
една непрестанна тавтология
на любовта
ще издишам
всичкия цигарен дим
от дробовете си
заради теб
вече не ми се умира
и това е
най-любовният стих
на който съм способна

 

***
страхувам се
за сянката ти в мен
пазя я,
гася цигарите на ада си
в поезията
издишвам те
на бавни обороти
под упойка сме,
любовта ти е на системи
силен си, всички го знаят
без теб не съм себе си,
но нека си остане между нас

 

***
ловим тишина
вместо светулки
няма нищо
ехото на смеха ти
е по-силно от всяка
тъмнина

 

***
накарай виковете ми
да шепнат
полей ме с бензин,
после драсни клечката на
„любовта“ си
запали дробовете ми,
нека не мога да дишам
нищо не наранява,
както лъжите ти
и ти много добре знаеш това
давай, счупи и
последните ми минути
не са ли те учили
да играеш игрите си докрай?
в случай, че си забравил,
правилата са следните:
обичаш или убиваш

 

***
днес ме попитаха
какво е самотата
изследвах сърдечния ритъм
на залеза
разплаках
косите на утрото
и казах твоето име
в просъница
чух котката
да събаря няколко чинии
в кухнята
но не отворих очи,
за да продължа
да те виждам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ая Бсесо – Game over

***

„Намери това, което обичаш, и го остави да те убие.“
Чарлз Буковски

няма нужда
да оставям на някого
да ме убие
правя го безупречно
и сама

 

***
на нас съдбата
ни е отредила друго време
в друг живот
където се имаме
и това е всичко
от което се нуждаем
Бел епок на цялото ни съществуване

там ти картографираш кожата ми
с целувки
искаш да обозначиш най-любимите си места
но няма нещо, което да не ти е любимо
аз пък изплитам съня си
от синьото на очите ти
и нощите ми стават меки и топли

там ти прекосяваш
всичките ми кръгове на Ада
и ме преоткриваш всеки ден
( и ме спасяваш всеки ден)
защото аз съм и винаги ще бъда
твоята Беатриче

там аз съм вълчица
и по всяко пълнолуние
се превръщам в друго отражение на себе си
и вия
и хапя
и наранявям колкото теб
толкова и мен самата
но ти винаги повтаряш
че тогава ме обичаш най-много

там аз съм разсъблечена
до най-прикритата си уязвимост
а ти си този
който не се възползва от голотата ми

и за първи път
реалността ми изглежда
по-красива от илюзиите

по друго време
в друг живот

защо не може в този ?

 

Терапия

искам някого
с когото да се свържем
в синостоза
да срастнем като
двете половини
на една и съща кост
да си паснем като
две срички на една дума
да се допълваме така
че да не личи къде завършвам аз
и къде започва той

искам някого
с когото да укротяваме взаимно демоните си
да се браним един друг от страховете си
да се борим да подчиним другия
но никой от нас да не подлежи на подчиняване

искам някого
с когото влюбването да е първосигнално
като внезапен токов удар
в сърцето
като дефибрилатор
който да го съживи
и излекува

 

Preditor

ако бях мъж
вече щях да съм те поканила на моята маса
щях да съм ти предложила питие
да съм запалила огънчето на цигарата ти
да съм запалила и теб с поглед
и да съм те съблякла с него
щях да съм прошепнала нещо в ухото ти
което да те разсмее неудържимо
ръката ми щеше да е ситуирана на кръста ти
устните ми щяха да са вече върху твоите
щяхме да сме сплели жадно езици
и да сме попили един от друг вкуса на джин с тоник
защото така е по-сладко
отколкото да пием от чашите
щеше да си се озовал в спалнята ми –
същински храм на сластта –
трескав
изгарящ от желание
нетърпелив
щеше да си предложил вече тялото си
а аз щях да съм потулила душата си
и да съм ти дала само отрязъци от себе си
фрагменти
каквото можеш да смелеш
ако бях мъж
вече щях да съм те уловила
и да съм употребила улова си

но аз съм жена
ние първо дебнем
и когато настъпи моментът
атакуваме

 

Game over

в тази игра
съм най-добра
(дълго съм се упражнявала)

първи рунд
поглеждам те
няма нужда
да се усмихвам
да те събличам
да те предизвиквам
да използвам
думи
устни
език
погледът ми казва всичко
и ти забравяш очите си в моите
губиш опора в зениците ми –
две адски бездни –
и оставяш огънят да те погълне

изгаряш.

втори рунд
мой си

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Теодора Лалова – Понте де Лима

* * *
То е толкова просто – като неделя през май,
като сняг над сковано море, като
полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън,
когато целуваш:

високите ни сенки ще попиват праха от площадите,
ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще
изостават в посоките на триста тишини
и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти
по покривите на разтрогнати следобеди,
ще спим, обърнали си гръб по котешки,
обувките си ще забравяме във пясъка,
ще плуваме с луните на годините,
в които имената ни са се прескачали.

Точно толкова просто е,
точно толкова тържествено бавно; преброяване
на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им
отражения.

Едно пропускане да вдигнеме главите си –
избързваме във утрото, в което сме се нямали.

 

* * *

„Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.“
(из „Град в безсъница“, Федерико Гарсия Лорка)

Между комините една луна,
бяла и лоша, замесена от страховете ни,
мята мрежа върху града. Залюлява прозорците,
сглобява лятото напук на нас,
обира чак от дъното му уличните лампи,
първите трамваи, небето в пет, което просветлява
като за сбогуване.

Под ритъма на други градове,
под ритъма на езиците, които не научихме,
невъзможни в тънките си дрехи, забравили си дишането
между днес и вчера,
тръгваме да търсим изход.

Отваряме очи в средата на лунната пътека
(наместо по море, вървели сме по жълтото
на светофарите). Мрежата е вече натежала,
поглеждаме към себе си отгоре.
Не успяваме да разберем дали ни има,
и луната не успяваме да дръпнем долу.

Посядаме между комините.
Издишаме.

 

Понте де Лима

Въздухът е може би измама, дъждът не ти ли се привижда.
А бряг е, няма никаква заблуда, оттатък са градините.
Пред теб е мостът, опитваш се да видиш между камъните –
къде е точката на тежест, под която реката някога се е огънала,
къде е геният на онзи римлянин, пречупил в път земята.

Четеш по къщите резките от удавници,
повдигаш се на пръсти – не, няма да ги стигнеш. Сърбят те пръстите от влагата,
от сплетените на кълчища завои на минутите. Тук няма ред в сезоните.
Тук няма ред във думите и в твойте стари вѐри.

Тук радиото е дало отказ да представя друго,
освен лилавото на тънките глицинии. Качваш се в колата,
моторът се оказва кашлящ тиня. Паркингът през март го жертват в дъно.
Главата те боли от толкова налягане. Косите ти полилавяват
в измамата за въздух.

 

* * *
къде са ти бунтовете малко момиче
момиче малко къде е викът ти
къде са очите ти
устните устните
те къде са

няма да гледаме
обещаваме
няма да гледаме повече
(на рейдиохед песен захапваш)
под зъбите ти късат се акорди
морето сменя цвета си
(но няма разтапяне няма да има разтапяне вълни няма
няма те няма те)

къде са ти бунтовете малко момиче
малко момиче къде е викът ти
нямо момиче
няма те няма те
къде е езикът ти
къде са косите ти
пръстите защо пръстите

казват някой е бил тук
бил е тук някой
песни е ял
морето му е пластмасово
морето му замръзнало е в розово
(какъв ужас о какъв ужас
след цялото ваше старание морето да е розово)
в кръг хоризонта разрешение няма

къде си ти малко момиче
момиче малко защо изпи морето
защо изяде думите
малко момиче
къде си
къде си

ще скачаш ли

 

* * *

„Исках да станем по-близки,
толкова, колкото няма начин.“

(„Победителят“, Георги Рупчев)

така избирам да ни сложа в скоби:

на онзи бряг с разсипало се лято
на онзи пуст неназовим незнаен бряг
който е и север който е и юг
където залезът избухваше във ято чайки
(и вместо миди го събирахме в ръцете си)

в далечината дето окъснелите хипари
наздраве казваха
наздраве за септември и за неговия край
наздраве и за рибата за огъня за навеса
наздраве че ни има че ни имаше за всички нощи слънце
пак наздраве

на онзи бряг където слушахме морето
и бяхме ние слушани от вятъра
и искахме се много твърде много
(а бяхме търпеливи както никога)

така избирам да ни сложа в скоби.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Теодора Тотева – Когато всички думи вече са казани

„Via Dolorosa“
(Път на спасението)

Намирам на всяка крачка
сергия
и забравям,
че по този път
има и храмове.

 

Когато всички думи
вече са казани
и в ехото заглъхват,
и в ехото заглъхват…

тогава езикът
е просто орган,
душата е
обезвредено оръжие.

И остава вярата.
остава вярата.
Само вярата
Остава

в човека
и той не е човек,
а молитва.

 

Намираме се в стаята на ехото
Душите ни крещят от самота:
“Има ли някой тук?“
А ехото им отговаря:
“Тук.Тук.Тук.“

Думите са празнота

Тишината
отговаря
вместо нас.

 

Междустишие

тишината
между две стихотворения
е
пауза
за целувката, в която
думите
не могат да докоснат
себе си.

 

Post scriptum

езиците ни са завързани за егото
смееш ли да се оплезиш
със душа?!

когато пишеш
изнасилваш думата…
във словото не влагаш сетива

ако си играем на поети
къде ще свърши нашата игра?!

не можем да говорим истината
заменяме я с тиха суета.

и после
след написаното
след живяното
ще дойде неизбежното
-смъртта

тогава
в най-истинския стих
ще напишем
единствената
вярна дума

– тишина.

 

зародиш

правиш любов вътре и извън себе си
с теб или с други
с любовта или с болката,
със съзерцанието или със слепотата
правиш любов в малкото тяло на душата си
правиш любов без любов
правиш духа на нещата
затваряш ги в бутилка
и разбираш, че правиш себе си.

 

|минималистично|

не настоявам да съм повече от дума,
черен косъм върху бяла блуза
или муха на лист хартия.
не настоявам и да вярват в мен.
да си призная искам единствено
да съм печатна грешка
върху мустака на литературата
и когато се целувам с г-жа и г-н читателя
да засядам като семка между зъбите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Роуз Траян – Улица без изход

***
За днес трябва
да разбъркам душата ти
да спя с фантазиите ти
да разбия сърцето ти
да изгоря миналото ти
да унищожа бъдещето
да изплувам в сълзите ти
да нарежа от спомените
да ти сготвя отрова
да те зарежа
да те напия
да те обичам
с изгорено минало
и без никакво бъдеще

за днес трябва
да спася само момента
преди бутилката в сърцето
ти да изплува празна

 

***
Тя ми каза, че съм чудовище,
а аз – колко я обичам.
Зашлевих й шамар
и й дадох да пие отрова.

Никой не разбира любовта ми.

 

***
Само три точки стигат
на думите, за да отекнат
като разбити празноти.
Юлски мрак, би могло
и така да се каже.
Само три точки не стигат
между мен и теб с
някакви си пясъчни
липси. Не се научих
да слагам запетаи.
От малка ми приличат
на камшици.
Само три точки стигат
и още толкова – не.

 

***
Преди време ни деляха
няколко километра,
две рапсодии разстояние,
сега си пълна със музика,
очите ти преливат
от Вагнер… И от мен.
Говорихме си за вечност
и кибритени клечки,
8 за безкрайност
и 3 опита за щастие.
Сега разстоянието се умножи
по всичките изгорели клечки,
помниш ли, кибритите,
всичките изхабени, за да
запалим една мечта,
ничия, както сега си и ти.
Дълго стана,
трудно се върви
по току загаснал пожар,
забравих да смятам
откакто драсна последната клечка.
Боли глава да смяташ на тъмно,
а теб да те смятам е вече безразсъдно.

Две рапсодии разстояние,
а мислехме, че е цяла пропаст.
Между Валкирия и Зигфрид.
Колко остава?
Колкото и ни дели.

 

***
Ти писа поезия върху салфетки,
аз я писах върху теб.
Екологична поезия
за еко любoff.
Ще те превърна в молитва
за атеистите,
рециклирана вяра,
другото се изгаря с джин.

 

***
Вече е зима, казваш,
облечи се. А студът
е вътре в мен. И няма
печка, нито одеяло,
което да топли повече
от буца лед.

 

***
Докато падах,
заседнах
в гърлото ти
в леглото ти,
в безсънието,
заседнах на безименния
ти пръст,
в стрелките на гърдите ти,
в междуребрието отляво
и там заседнах,
заседнах във времето,
а някой каза, че не спирало,
а само как е спряло

В лявата ти камера заседнах-
Улица без изход.
Вече не падам.


списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Висенте Уидобро – Поезията е небесен атентат

 

OSRAM

Дай ми запалените си огърлици
Под симетричната синева
В инверсното дърво
където се раждат дъждовете
Славеят във възглавничката си от пера
Толкова удряше с крила
че докара сняг
И белите борове там над езерата
Бяха разцъфтели мачти
Корабни въжа под гъста мъгла
Корабни въжа насред пяната
В захабените вълни
Струни на претърпели корабокрушение арфи

ОСВЕТЯВА СЕВЕРНИЯТ ФАР

Виж островите танцуващи над морето
Никога не си била толкова красива
Край пътя хвърляш звезда
ХАЙДЕ
Тръбата ми зове към арктическите морета
И зеницата ти е отворена за всички корабокрушенци

 

Въздух на зора

Душата ми е над морето и подсвирва съновидение
Кажете на овчарите че вятърът натъкмява коня си
И поздравява на тръгване в горделивостта на детството си
Аз обичам жена изтъкана от горделивост и сън
Слизаща от дъното си тиха
Знайте овчари че трябва да ме пазите
И да пазите сънищата и песните й
И празника на вълните
Като радост на горделивостта и красотата й

О небе синьо за царицата на вятъра
О стадо кози и бели коси
Устни на възхвали и руси коси
Животни залутани в очите й
Говорете на скелета който взе решение
В страната на дъното до края на вековете

Туника и скиптър
Разширяване на спомените
Шум на насекоми и пътища
Говорете на местността как океана бяга
О вятърът
Вятърът спира за царицата която излиза от небесата си

 

Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ

Жена светът е мебелиран от очите ти
По-високо става небето в твое присъствие
Земята се простира от роза до роза
И въздухът от гълъб до гълъб

Като си тръгваш оставяш на мястото си звезда
Разпръсваш светлините си като преминаващ кораб
Докато те следва омагьосаната ми песен
Като предана и меланхолична змия
И ти обръщащ глава зад някое небесно светило

Що за битка се разиграва в пространството?
Тези копия светлина между планети
Отражение на безпощадни брони
Що за кръвожадна звезда не иска да ти направи път?
Къде си скръбен сомнамбул
Дарителка на безкрай
Преминаваща в гора от сънища

Ето ме тук изгубен сред пустинни морета
Сам като перо което пада от птица в нощта
Ето ме тук в кула от студ
Подслонен от спомена за морските ти устни
От спомена за милостта и косите ти
Сияйна и развихрена като планинска река
Нима си сляпа за тези ръце които Бог ти е дал?
Питам те пак

Лъкът на веждите ти опънат от всеоръжието на очите ти
В крилато настъпление сигурна победителка с горделивост на цвете
Говорят ти от мое име запокитените камъни
Говорят ти от мое име вълните от птици без небе
Говори ти от мое име цветът на пейзажите без вятър
Говори ти от мое име стадото мълчаливи овце
Заспало в паметта ти
Говори ти от мое име откритият поток
Оцелялата трева прикована към приключението
Приключение на светлина и кръв на хоризонт
Без друг подслон освен угасващо цвете
Щом повее вятър

Равнините се губят под крехката ти прелест
Губи се светът под видимите ти стъпки
Защото всичко е изкусност щом ти се появиш
С опасната си светлина
Невинна хармония без умора и забрава
Стихия на сълзите нахлуваща навътре
Съставена от високомерна боязън и тишина

Караш времето да се съмнява
И небето с инстинкт за безкрай
Далече от теб всичко е смъртно
Захвърляш агонията в праха на земята унизена от нощи
Само мислещото в теб има вкус на вечност
Ето я звездата ти която минава
С диханието ти на далечни умори
С жестовете ти и походката ти
С намагнетизираното пространство което те поздравява
Което ни отделя с левги нощ

Въпреки това искам да ти обърна внимание че сме пришити
Към една и съща звезда
Прикрепени сме от същата музика разпростряла се
От един до друг
От същата гигантска сянка разклатена като дърво
Нека бъдем това парче небе
Този отломък в който се случва загадъчното приключение
Приключението на планетата взривяваща се на венчелистчета сън
Напразно ще пробваш да избегнеш гласа ми
И да прескочиш стените на моите възхвали
Съшити сме от същата звезда
Прикована си към славея на луните
С един свещен ритуал в гърлото му

Какво ме е грижа за знаците на нощта
И техния погребален корен и ехо в гръдта ми
Какво ме е грижа за сияйната тайна
Емблемите които осветяват случайността
И тези острови без посока пътуващи през хаоса към очите ми
Какво ме е грижа за този страх на цвете в празното
Какво ме е грижа за името на нищото
Името на безкрайната пустиня
Или на волята или случайността които те представляват
И ако в тази пустиня всяка звезда е желание за оазис
Или флагове на предзнаменование и смърт

В дъха ти притежавам собствена атмосфера
Чудодейната сигурност на погледа ти със съкровени съзвездия
Със собствен език на семка
Сияйното ти чело като пръстен на Бог
По-крепко от всичко в небесната флора
Без вихрушки на вселена изправяща се на задните си крака
Като коси – от въздушната си сянка

Пак те питам
Ще подминеш ли с мълчание че Бог ти даде тези очи?
Гласът ти е защита от всичко за мен
Този глас който избликва от теб с пулсациите на сърцето
Този глас в който пада вечността
И се разбива на парчета от фосфоресциращи сфери
Какво щеше да стане с живота ако не бе се родила?
Комета без наметало умираща от студ

Открих те като сълза в забравена книга
С усет за името ти от край време в гърдите ми
Твоето име направено от шум на политащи гълъби
Носиш в себе си спомена на други по-високи съществувания
На един Бог намерен някъде
И на дъното на самата себе си спомняш си че беше ти
Някогашната птица в ключа на поета

Сън потопен в сън
Прибирането на косите сътворява деня
Косите при пробуждане сътворяват нощта
Животът се съзерцава в забравата
Само очите ти живеят в света
Единствената неуморна планетарна система
Ведра кожа закотвена във висините
Чужда на всяка мрежа и стратагема
Със силата си на вглъбена в себе си светлина
Зад теб животът се бои
Защото си глъбината на всяко нещо
Светът се явява величествен когато минаваш
Чуват се капките на небесните сълзи
И изтриваш в унесената душа
Горчивината да си жив
Светът олеква на плещите

Радостта ми е да чувам шума на вятъра в косите ти
(Разпознавам този шум отдалече)
Когато лодките потъват и реката влачи стволове
Ти си лампа от плът в бурята
С коси по вятъра
Косите ти където слънцето търси най-хубавите си сънища
Радостта ми е да те гледам самотна на дивана на света
Като ръката на сънлива принцеса
С очите ти които извикват в сетивата пиано от аромати
Питие от пароксизми
Цвете което спира да излъчва аромат
Очите ти хипнотизират самотата
Като колелото което продължава да се върти след катастрофата

Радостта ми е да те гледам когато се вслушваш
В този лъч светлина поел към дъното на водата
И дълго оставаш недвижна
Толкова звезди прокарани през ситото на морето
Нищо тогава няма такива изживявания
Нито мачта молеща за вятър
Нито сляп ареоплан опипващ безкрая
Нито мършавият гълъб заспал върху оплакване
Нито небесната дъга със запечатани криле
По-красива от параболата на стих
Параболата простряна от душа до душа като нощен мост

Родена на всички места където спират очите ми
С изправена глава
И цялата коса по вятъра
По-красива си от цвиленето на кон в планината
От сирената на кораб изпускащ цялата си душа
От фар в мъглата търсещ кого да спаси
По-красива си от лястовицата пронизана от вятъра
Ти си шумът на морето през лятото
Ти си шумът на изпълнена с възхищение многолюдна улица

Моят рай е в твоите очи
Облечен във великолепието на очите ти и на вътрешния им блясък
Приседнал съм в най-чувствителното ъгълче на твоя поглед
Под екстатичната тишина на замрели мигли
От дъното на очите ти изхожда предзнаменование
И океански вятър полюшва твоите зеници

Нищо не е сравнимо с легендата за семена оставена от присъствието ти
С този глас търсещ умряло небесно тяло което да съживи
Гласът ти създава империя в пространството
И тази ръка която в теб се повдига сякаш за да окачва във въздуха слънца
И този поглед който изписва светове в безкрая
И тази глава накланяща се за да чуе шумоленето на вечността
И този крак който е празненството на окованите пътища
И тези клепачи където идат да заседнат искрици на етера
И тази целувка заравяща в морето носа на кораба на устните ти
И тази усмивка като бойно знаме начело на живота ти
И тази тайна управляваща приливите и отливите на гръдта ти
Заспала в сянката на гърдите ти

Ако ти умреш
Звездите макар и със запалените си лампи
Ще изгубят пътя
Какво ще стане тогава с вселената?

 

Поезията е небесен атентат

Аз отсъствам но вдън това отсъствие
Има очакване на самия себе си
И това очакване е друг начин на присъствие
Очакването на заръщането ми
Аз съм в други предмети
На път съм давам малко от живота си
На някои дървета и някои камъни
Чакали ме много години

Умориха се да ме чакат и седнаха

Аз не съм и съм
Отсъстващ съм и съм присъстващ в състояние на очакване
Те биха искали езика ми за да се изкажат
Аз пък бих исках техния за да ги изкажа
Това е недоразумението лошата двусмисленост

Тревожен до плачевност
Навлизам в тези растения
Оставям една по една дрехите си
Месата ми постепенно опадат
И скелетът ми се облича в кора

Ставам дърво Колко пъти съм се превръщал в други неща…
Мъчително е и изпълнено с нежност

Бих могъл да изкрещя но това би сепнало транссубстанциацията
Трябва да се запази тишина Да се чака тихо

 

Братя

Човек на моя език и на всички езици
Човекът винаги нещастен
Който почита небето и обработва земята
Ляга си и става
Говори смее се и плаче
Опитомява коне и различни метали
Покрива тялото си с дрехи
Строи къщи и пътища
Изучава звездите
Основава нации и съзерцава идеи
Отива и се връща, връща се и отива
И не разбира нищо. Нищо не знае
Човек с винаги стеснено сърце.

Човекът от тези места и от всички други
Който хвърля семена
Който гледа животни за продан
Който свири на музикални инструменти
Който жадува популярност
Войнът който брои раните си
И повествува за кървави неща
Който пие силни вина и сънува прохладни устни
Който търси жени
И слуша чувствителните им думи
Който сяда да гледа дърветата
Или да слуша големите реки
Който обича да го опръска дъжда
Който иска да знае тайни и основания
Който иска да има много деца.

Който кръщава местности
И нещата влизащи в употреба
Който управлява волски впрягове в гъстата кал
Който под евкалипта прегръща любимата си
Който препуска на коня си с жива грива
Който запокитва пророчества от някоя скала
Който води стада
Който поглъща лакомо книги
Който слиза от блестяща кола и чука на вратата на двореца
Който пеейки се отдалечава
Отива и се връща. Успокоява се и се вълнува
Става, ляга си
Говори, плаче, смее се, плаче, говори
И не знае нищо
Нищо не знае
Ако за миг спре и погледне душата си
Дави се от самота, хлипа от нищета
Чувства се нещо от пустиня.

 

Паметник на морето

Мир над пеещото съзвездие на водите
Блъскащи се като раменете в навалица
Мир в морето на вълните с добра воля
Мир над надгробната плоча на корабокрушенията
Мир над барабаните на горделивостта и мъгливите зеници
И ако аз съм преводачът на вълните
Мир също над мен

Ето я формата осеяна с пукнатините на съдбата
Калъпът на мъстта
С гневливите си фрази отронващи се от побелели устни
Ето я формата изпълнена с прелест
Когато си благ и застинал там хипнотизиран от звездите

Ето я смъртта неизчерпаема от зачатъка на света
Защото един ден никой не ще се разхожда из времето
Никой по протежение на времето павирано с планети покойници

Това е морето
Морето със собствените си вълни
Със сетивата си само негови
Морето опитващо да счупи оковите си
Искащо да подражава на вечността
Искащо да е белият дроб или мъглицата на страдащи птици
Или градината на звездите тегнещи в небето
Над мрака който влачим
Или може би ни влачи
Щом изведнъж политнат всички лунни гълъби
И стане по-тъмно отколкото по кръстовищата на смъртта

Морето се качва в каляската на нощта
И поема към тайнството на дълбоките си обиталища
Дочува се само шумът от колелата
И крилото на звездите терзаещи се в небето
Това е морето
Поздравяващо нейде далече вечността
Поздравяващо забравените светила
И познатите звезди
Това е морето което се пробужда като хлипането на дете
Морето отварящо очи и търсещо слънцето с малките си треперещи ръце

Морето тласкащо вълните
Вълните си които разбъркват картите на съдбите
Надигни се и поздрави любовта на човеците

Чуй нашия смях и нашия плач също
Чуй стъпките на милиони същества в робство
Чуй неспирния протест
На тази мъка наречена човек
Чуй хилядолетната болка на гръдта от плът
И надеждата която се възражда всеки ден от пепелищата си

Ние също те чуваме
Как преживяш толкова звезди уловени в твоите мрежи
Как вечно преживяш вековете претърпели корабокрушение
Ние също те чуваме
Когато се мяташ в ложето си от болка
Когато гладиаторите ти връхлитат един върху друг

Когато гневът ти кара да избухнат меридианите
Или пък когато се полюшваш като голям пазар в празничен ден
Или пък когато проклинаш човеците
Или се правиш на заспало
Тръпнещо в огромната си паяжина в очакване на плячката

Плачеш без да знаеш защо плачеш
И ние плачем вярвайки че знаем защо плачем
Страдаш страдаш както страдат хората
Нека чуя да скърцат зъбите ти в нощта
И да се въртиш в ложето си
Безсъницата да не те оставя да успокоиш болките си
Децата да замерят с камъни прозорците ти
Да ти скубят косите
Бухай бухай разкъсай до кръв дробовете си
Да ръждясат пружините ти
И да се видиш тъпкан като надгробна морава

Но аз съм скитник и се боя да не ме чуеш
Страх ме е от твоята мъст
Забрави проклятията ми и нека пеем заедно тази нощ
Хайде стани човек както понякога аз ставам море
Забрави злокобните поличби
Забрави изригването на моите ливади
Протягам ти ръцете си като цветя
Хайде нека сключим мир
Ти си най-могъщият
Нека стисна ръцете ти в моите
И да бъде мир между нас

До сърцето си те усещам
Когато чуя стенанието на твоите цигулки
Когато си проснат пред мен като плача на дете
Когато потънеш в мисли лице в лице с небето
Когато се мъчиш забил глава във възглавниците
Когато усетя че плачеш зад стъклата на прозореца ми
Когато безпричинно плачем както плачеш ти

Ето го морето
Морето в което се разбива миризмата на градовете
Със скута си пълен с лодки риби и други радостни неща
Тези лодки дето хвърлят мрежи на брега на небето
Тези риби дето се вслушват във всеки лъч светлина
Тези водорасли със столетни съновидения
И тази вълна която пее по-хубаво от другите

Ето го морето
Морето което протяга членове и се вкопчва в бреговете си
Морето което обгръща звездите във вълните си
Морето с кожата си подлагана на мъчения
И внезапното пулсиране на вените си
Със своите дни на мир и нощи на истерия

И от другата страна какво има от другата страна
Какво криеш море от другата страна
Началото на живота дълго като змия
Или началото на смъртта по-дълбока от самото теб
И по-висока от всички планини
Издигащи се от другата страна
Хилядолетната воля за направа на форма и ритъм
Или вечната вихрушка от прекършени венчелистчета
Ето го там морето
Морето отворено широко
Ето го там морето изведнъж разломено
За да види око началото на света
Ето го там морето
От една вълна до друга времето на живота
От вълните му до очите ми отстоянието на смъртта

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Vicente Huidobro, Poesía y creación, Madrid: Fundación Banco Santander, 2012.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Илиян Шехада – Часът на риса. Феноменологическа бомба

 

И докато къде скрито, къде явно тече разговорът за номинацията на „Сляпата Вайша“. Онази, която няма поглед за настоящето и е под запрещение на минало и бъдеше, докато превес имат положителните интерпретации на номинацията, без да се дава сметка, че така или иначе соца е големият екран, от който се оттласкваме ту напред, ту назад, си мисля, дъното, в което слизаме, за да намерим терапевтични отскоци, за да видим опустошаваща се Европа, аз попаднах на смайващ филм.

Часът на риса разказва за невръстен убиец посред зловеща зима, оставил жертвите си да заварят глухо небе, след като разбива главите им.

Оттам насетне почва бавно, дори мудно, овъртолване в психопатологията на момчето. Психология и теология стисват ръце в безмилостната битка за мотивацията. По някое време ни позволяват да разберем софистицираното заглавие, което е и паролата на филма. Часът на риса е двайсет и петият час, онзи, който се крие зад двайсет и четирите, в който тишината е божествена арфа и сме щастливи. Феноменологическа бомба е този филм.

Ретроспекциите, надзъртащи в миналото на убиеца са като парчета, разказани от Борхес. Дядото на момчето, северът, рибената чорба са не просто реплики от бита, а жилки от часа на риса, микроистории за малкото време щастие.

Естествено, че невръстният убиец се обесва на шала на жената, която го изповядва, която го изпраща да се крие зад двайсет и петия час.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Божо Колов – Тук сме

 

Рецепта

Извадете човека от утробата майка му
срежете пъпната му връв
и я вържете на възел,
измийте го обилно,
изплакнете го
и го подсушете, след което
го обвийте в пелени.
Изчакайте търпеливо
да узрее до петгодишна възраст
(като през това време редовно го ваксинирайте)
и го поставете в държавна или частна институция
от 08:00 до 18:00 часа, 5 дни в седмицата.
След 2 години първоначална социализация
го оборудвайте с голяма раница,
изработени от синтетични, леки
и непромокаеми материали,
облечете го нелепо, връчете му букет,
снимайте го от всички страни
и го оставете на стайна температура
за следващите 12 години
като внимавайте през този период
да не стане зависим, криминално проявен
или скоропостижен родител.
Ако всичко върви наред
в края на гореспоменатия период
му дайте пари да се облече нелепо,
да се наяде и да се напие по-така,
да се повози в скъп автомобил
и да отседне в хотел.
Снимайте го от всички страни.
След няколко месеца го поставете
във висша държавна или частна
образователна институция,
където да се научи или не
да прави нещо или не
и изчакайте да злоупотреби
в период от 1 до 4 години
със тялото, съзнанието и морала си,
да се сблъска с цинизъм, предателство
и посредственост като през това време
му осигурете намаление за
ползването на всякакви
публични и частни услуги.
След като се втвърди
оставете човека известно време
(на вкус)
на произвола на съдбата
и го наблюдавайте изкъсо как се лута,
докато следите да си внася редовно
здравните осигуровки.
Когато изтече този неуточнен период
го поставете в малка или голяма
държавна или частна институция,
където да извършва труд, който
да се заплаща, за да може човека
да се снабдява с храна,
да осигури подслона си,
да поддържа добро здраве
и най-вече да потребява.
Оставете човека да работи
и да потребява така,
на тих огън,
най-малко 38 години и 2 месеца.
Ако доживее тази възраст
му давайте няколко години
безвъзмездна финансова помощ,
за която той предварително
си е предплатил.
Ако вече човека е твърде немощен
го поставете в частна или държавна
здравна институция, където да
му се дават медикаменти,
които да отложат смъртта му
с няколко години.
Малко след прекратяване
на жизнените процеси на организма
и след щателна проверка
това да не в резултат от лекарска грешка
загрейте тялото на максимална температура,
докато стане на прах
и разпръснете праха му на красиво място.
Поднася се с черни дрехи и някоя сълза.

 

***

разсей ме за да не поникна
ще политна отвлечи ме
обгради ме за да не избягам
ще се разсъня унеси ме
и недей да ме събуждаш
а опаковай ме в съня ми
подвържи ме
надпиши ме
и изложи ме на витрина
и като ме купи някой
ми кажи че съм свободен

 

Тук сме

да затворим всичко в думи
и да се заключим в мозъците си
нека изговорим всичко важно и
да го заснемем до го завържем
в пиксели и в нули
единици да останат тайните ни
незаписани докосванията ни
несбъднати да се множат и
нека чужди да останем и да се
забравим припомняйки всеки
час че тук сме че иначе кои сме
ако другите не знаят

 

394 знака

и изтръгнах езика от Словото
и сега той господства над духа ми
облякох се в анализ и
разчлених се и се разложих
подчиних се на логика
за да се освободя от
инстинкта
издигнах олтар на
разума
и му се поклоних
а той ме заключи
в измеримото
във часовника
картата
и писмото
умножи ме по въпросителни знаци
и ме раздели на многоточия
събра ме с малки букви
и ме извади от пряката реч
и заживях в калкулатор

и там нямаше знак за
безкрайност

 

Занимание

и ето че пак ще ви занимавам със себе си
дами и господа
и ще разпилявам думи в ушите ви
отпийте си спокойно
облечете си умния поглед
огледайте добре около себе си
не сме тук да си губим времето

а сега ще чуете истината:
искам да ви шамаросам
искам да ви стъписам
искам да ви впечатля
да ви изненадам
да ви бръкна в душичките и
да ви пръсна мозъците

добре да ме запомните
било как да е
но да ме запомните
защото ми се живее
живее ми се живот вечен
но вечността не е валута
т.е. няма ценност човешка
за това най-добре ме забравете
дами и господа, хора, човеци
ала сетете се за мен когато станете богове,

че и без друго пак ще ви занимавам със себе си

 

Храната на бъдещето

храната на бъдещето са
електромагнитните вълни
на дигиталното щастие
нещастие: златни момичета
ще печелят бронзови фалоси
логоси професори ще търсят
в погледи умни облечени
обречени сме на възхищение
преображение:
ще гледаме милионери в киносалони
балони как ритат по гащи и
мургави деца да се кичат с
техните имена всичко си има цена
по дяволите ще прекося два океана
и стотици сървъри и ще те купя
ще те отдам под наем
заем ще взема и
ще те препродам
капан ще заложа и
ще ти се отдам само кажи ми
че това наш’то е специално
че щастливци сме и
другите са нещастници

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017