Когато падна правителството в Италия, това се отрази на еврото.
Когато това се случи в България, отражение намери само в популистките страхове.
Ако сме преминали в пост-историята, вече няма събития, има само кредитни рейтинги.
Няма и войни, или те се водят относно самото понятие за война.
Няма и империи или те спорят относно самото понятие за империя.
Нискотарифната събитийност на българското не е от днес – раната не е толкова прясна.
Априлско въстание, Руско-турска война, Девети септември – всичко е подложено на ревизия, по-скоро на тролски нихилизъм.
Събитието е на присвояване-отсвояване, то върви заедно със своето анулиране, събитието изчезва преди собствената си поява, събитието се дублира в номинацията и оказаната постсъбитийна вярност към него – или както сбито се е изразил Бадиу: няма доказателство за събитието, нито пък събитието е доказателство.
Една изначална липса, която свръхдетерминира ситуацията, бива запълвана с живописни фетиши, конспиративни фантазии и посредствен нихилизъм.
И разбира се, наваксва се с прекомерността на един имперски екстериор като предлог да се обясни всичко, тоест нищо.
Биополитическата машина на държавата, затормозена от дифузираната власт на глобалния капитал, се старае да отсее суверенните си колебания. Самоопределение и самоутвърждаване на нацията-държава – това сякаш касае всички ни, които носим името българи.
Но да говориш за самоопределение и самоутвърждаване губи смисъл в една среда на универсална стокова еквивалентност. Днес суверенното се обвързва с кредитния рейтинг и ние сме въвлечен в нискобюджетен филм на постоянно преиграване и симулация.
Сведени до безформена популация, ние позволяваме държавата да се обзавежда с класовите характеристики, които сме си отказали.
Държавата винаги е свързана с репрезентативен излишък, тя винаги е по-силна, както казва народът, но тук се създава по-скоро обратното впечатление, че държавата липсва, че е в разпад, опасност, фалит.
Пред тази игра на недостиг-излишък социалните логики са безсилни, макар че в основата стои един прост феномен – парите, които създават реалността, перипетиите на маниашкия капитал. Парите като една от формите на стойност, някога длъжнишки пари, които сега морфират във виртуални пари на глобална финансиализация. Целта е да се облекчи и преразпредели кредитното бреме, да се демократизират кредитите, но всъщност се произвеждат нови зависимости.
А самата стойност (value), бивайки определяна преди като кристализация на сила (Ницше) или на работно време (Маркс), днес е просто симулация.
Последствията все още са неясни. Както при фючърсните търговии – едни ги виждат като новото бъдеще, други – като опит на капитализма да експандира терена. При фючърсите в новото им разбиране липсват парите и референциите, едни цени просто се плащат с други цени, без изобщо да има някакви материални неща или стоки като обект на търговия. Или това е една търговия с нищото.
Различието между спекулация и симулация е изтрито. Но това се прехвърля и във всички останали сфери.
В политиките е същото – някакви сътресения и бедствия сякаш поразяват всичко, като оставят абсолютно всичко незасегнато.
Ако светът се е оплел в безкрайна дългова спирала, това означава, че парите не са нищо друго освен знак за асиметрия на власт, на асиметрични силови отношения, които предписват и налагат бъдеща експлоатация, доминация и подчинение.
Имперският профил на асиметрично господство е колкото разпознаваем, толкова и неясен. Както и българската сигнатура, която се апликира към този профил в неизменния си провал.
Днес ние не знаем кои са господарите на света, но разпознаваме влиятелните им слуги, както забележително се е изразил Иван Методиев, в безкрайното им заместване и заменяемост. Което означава, че теорията на Дерида за субституцията-supplement остава влиятелна.
Произходът е субституция. Демокрацията е безкрайно вертиго на субституции. Дълговата спирала – също.
Но вместо това ние говорим за нарцистична инерция, есхтатологическа парализа или форма на историцистка карантина, в която обитаваме, фрактуриран паноптикум, едно неавтентично битие в постоянна симулация с наложения му лимит – кошмарно е да останеш вътре при старите травми и зависимости, но импулсът да излезеш навън не е егалитарен, а принудителен.
В това се състои психическото здраве на този народ под формата на извратеност – един негативен Изход, негативен анабазис.
Расовият есенциализъм на българското като дълбока каузална структура сега казват, че се разпада, само че той винаги е бил изкуствен конструкт на властови доминации. И когато в началото на 90-те един известен писател възкликна – аз не познавам моя народ такъв – това означаваше, че българската идентичност винаги се е крепяла на това, което всячески е отхвърляла: едно постоянно неразпознаване и разминаване със самата себе си, за които официалната историография мълчи.
Грижата (die Sorge) все пак е основен екзистенциал в битийно-историческата аналитика, ние сме загрижени и ангажирани – но относно какво? – какво друго, освен загрижени за избягване на грижата, като постоянно я препращаме в чужди ръце, модифицирана във фигури на пасивен нихилизъм и фантазии за пасторална власт, или още по-неопределен популизъм и претенции за самородност. Но зад всичко това се крие цинична незагриженост – ние не можем да решим нищо, империите ще се погрижат за това.
Ние сме под имперски патронаж – това е тайната на местните клиентелистки елити, аrcana dominationis, докато са заети да разиграват нарцисизма на малките различия в политическите си аспирации.
Имперският момент е сляпото петно в дискурса, както се казва. Реалното на историческо дестиниране, към което се пришиваме в неправдоподобни апликации.
Разбира се, понякога неяснотата улеснява комуникацията и притчата на Кафка „Великата китайска стена” е показателна в това отношение – какво е имперски градеж и умишлено оставените пукнатини в него, неспецифицираните врагове и непристигащите навсякъде имперски послания, как истините се обвързват с властта в контролирани манипулации, страхът на империята пред собственото й либидо, маскирано с фалшиви желания, и клонираният страх на фрагментираното сърце пред незавършения му фрагментиран проект.
Тук може да се прибави и модерният феномен на секюритизация, експлоатиран от неолиберализма като приоритет, фактически на деполитизиране и лишеност от основни човешки права пред безлицевите опасности за новия имперски ред, както и за оправдание на експанзията на милитаристката машина на капитала.
Мистерията на беззаконието в самата същност на империята се проектира абстрактно върху анонимните й врагове. Вече няма ясни визии и исторически материализми. Глобализира се случайното, контингентното, като единствено неслучайното нещо, а заедно с това расте хипертрофията на насилието. Колкото по-случаен свят, толкова по-уязвим, взаимосвързан и зависим. Един свят като не-свят в безкрайна серия от субституции. Дори бедствието вече не е същото, то, както казва Бланшо, поразява всичко, оставяйки всичко непокътнато.
Империята не е глобализация или свръх-национални организации – по-скоро трябва да се говори за имперски момент или профилиране, спектрално присъствие на едно отсъствие, липсваща причина със съответните актуални въплъщавания
Имперската свръхструктура никога не е завършена, да станеш част от нея означава да се разделиш с автономното мислене и политики.
Да колаборираш с актуалната за деня империя не е политика, а клиентелизъм. Българските политици изглеждат като защитени клиенти и те наистина са такива.
По време на Втората световна война българската ситуация е учудващо близка до режима на Петен във Франция
Първо, капитулация и сервилност
Второ, оцеляване на нацията в съмнителен неутралитет.
Трето, непреодолими външни сили са наложили включването ни в колаборационистката схема.
Решенията за политически избор се разглеждат в контекста на чуждо давление и принуда. Тоест това са решения относно една нерешителност.
Това са все същите оправдания с невъзможността да се справим с някакъв имперски свръх-властови излишък, независимо как ще го именуваме – тоест ние сме независими само в именуването на външни зависимости – което поражда дизориентация и политическа импотентност под маската на национално самоопределение и самоутвърждаване.
Търси се бедствено събитие – от Ньой до тоталитаризма – което заграждаме с нови популистки претенции и неубедителни аспирации за друго начало, възобновяване и консолидация.
Сега това събитие е тъмната катастрофа на комунизма в исторически обусловената си реализация, пищно заклеймявана, но оставаща неосмислена.
Един много странен реваншизъм, в който децата на комунистите се подиграват с Маркс и комунизма и препикават руското оръжие, а днешна Русия е обявена за актуалния враг.
Това е петенисткият момент, който се премълчава по разбираеми причини.
Държава с половинчат манипулиран суверенитет, която криминализира своето революционно минало до степен на пълно отрицание, и действа по същия нагаждачески начин със сегашните си приоритети в едно лимитирано бесовство.
Още за Ницше модерността е пълна каша, където никой интериор не пасва на никой екстериор и обратно. Особено сега, когато капиталът е дифузирана форма на власт, и вариращият труд на един катастрофичен капитализъм резултира в хаотични дислокации, мигрантски потоци и свирепа конкуренция, когато все повече се говори за дигитална суверенност и имперските сигнатури умишлено се деформират в хибридни войни и хибридни пропаганди, когато под биополитически натиск популациите губят класовите си характеристики и с тези характеристики се обзавеждат олигархични кръгове и клиентелистки антуражи – въпреки всичко това имперският екстериор се задържа като атрактор, основен трансцендентал за локалните политики на живописни деформации.
Имперските транспаранти се късат и отново провисват, Рим вече не е в Рим, но ситуацията на имперски несъизмерим излишък, който свръх-детерминира всичко останало, си остава непроменена.
Това диктува и хода на посредствените геополитически интерпретации, деактивиращи със своята литературност – нещо, което е заслужило презрението още на консерватори като Жозеф дьо Местр.
След нацизма на свой ред комунизмът е изкаран виновен, двете неща се смесват умишлено, както при доктор Желев – и това е повод травматичното наслаждение да се изражда в ориенталски джумбиш.
Тук никога не е имало фашисти, ама май и комунисти не е имало, за да стигнем по обратния път до друг доктор, Кръстев, който още през 1895 г. заявява – у нас няма нищо.
Това сиромашко нищо не е метафизичното нищо като повод за спекулации. Това дори не е клонираното нищо на имперски тенденции.
За разлика от Запада българската държавност и суверенност не са обвързани с религиозни войни, което означава, че никога не са се водили сериозно войни относно понятия и идеи. В такава интелектуална оскъдица модерните проекти и до днес не стоят уместно, непопулярни и лесно компрометирани.
С идеи или без тях събитието на българската държавност хиазмично се оплита в безсъбитийност, както популизмът в анти-популизъм, комунизмът в анти-комунизъм и т. н.
Това са диалектическите врътки в една фалшива тоталност, носеща българска сигнатура.
Петенизмът въплъщава национализъм без нация, държава, която криминализира своето революционно минало.
Петенизмът е популизъм откъм върховете – популизъм без народ и без политическа добродетел (цит. по М. Константину).
Петенизмът на гражданска и обществена основа е компрадорната биовласт на империята – една интернализирана компрадорска агентура.
Гражданският петенизъм на анонимни корпорации, фондации и неправителствени организации въплъщава компрадорската биовласт на империята, на която и да е империя.
Отново тук си въобразяват, че са избрали правилната империя, което предопределя правилното поведение и говорене, тъй като моделите на морални корекции винаги са били извличани от имперския апарат на биополитики.
Чуждите компрадорски агенти и местните координатори са осъществили своеобразно разделение на труда в политически план, като резултатът е подсигуреният комфорт на една клиентелистка прослойка с привидно враждуващи ориентации – прекрасно схванато от цар Борис Трети, единственият чужденец-българин, който се е чувствал некомфортно.
С променлив успех и Живков искаше да се докара до същото амбивалентно състояние в комична конкуренция с несъществуващото дисидентство и закъснелия антикомунизъм на слугинския си антураж.
Петенизмът е истинската катастрофа на българското.
Днес може да ни изглежда, че това се реализира в едни по-меки софистицирани връзки, един постмодерен петенизъм, който обаче не е по-малко уродлив.
Империята, която и да е империя, го прави по-добре отколкото нас – всичко е на нейна страна: управленски опит, по-висок морал, финансова стабилност.
Ние се нуждаем от чуждестранни господари – нали дори в съдебната власт искахме да внесем чужди магистрати, чужди митничари и т. н.
Това историцистко déjà vu не само прозира в днешното състояние на българската държава, това е самото състояние на държавата, както би се изразил Граучо Маркс.
Един фашизъм без фашизъм, един комунизъм без комунизъм, и сега една демокрация без демокрация и политики без политики, и както по всичко личи, и една литература без литературност.
Както добре се вижда, изваждането-субтракция е основен модел.
Българите изглеждат като случайно попаднали в историята и пак случайно изритвани от нея. Обичайното им състояние е да се правят на ударени, на извадени от ситуацията, да извличат независимост от безкрайното меле на зависимости.
По тази логика самолюбието (amour propre, Eigenliebe) на малките държави под патронажа на Империята е клиентелистки популизъм „отгоре”, тоест без народ, локална идиосинкразия, докато плебсът отдолу и тролската маса практикуват безпринципно люспене на съмнителна фактология, профанен субтрактивен модел на мислене, за който дори не си дават сметка – субтракцията е изваждане – българското бива вадено от самото себе си, за да не остане накрая нищо. Не сме народ, а мърша – това е сякаш дълга традиция на самоизобличаване и самоизваждане.
Демагогските елити обаче не се забавят със слугинския си реванш – те ни пробутват институционалния си платен героизъм: ние правим всичко възможно, но как, след като сме обградени от хора на ресентимента и негативизма, от негоден матр’ял и т. н.
Негодници, който вменяват на другите собствените си гадости, с помощта на които са се издигнали, в един негативен трансфер.
Империя за българите означава Велики сили, но какво е империята извън географските имена? Имперски Dasein на търкалящо се по глобуса блуждаене на прекомерна излишествена свръх-властова норма.
Образно, един имперски ореол на пропукана китайска стена опасва земята, който се опитват да дистрибутират в научна история.
Но историята не съществува или най-малкото не се изповядва. Какво има пред нас – бъдещи империи. Какво има зад нас – рухнали империи.
Също както при Ангела на Бенямин – отпред нови обещания, зад него – спукани broken обещания. Как се вписваме в това ли? По-скоро трябва да проследим как се отписваме и изваждаме в безкрайно самоизваждане.
Но университетският дискурс ще погледне снизходително на това – той си има научна история на отработени експертни предразсъдъци, дори когато не са комунистически, а постмодерни.
Древните царства са мародерски, Империята е екстендиран ред, налаган върху локалните клиентелизми. Неолиберализмът сега е актуалната свръх нормо-патология без съизмеримост, която мачка всичко по пътя си.
Империята е големият деструктор на егалитарни политики.
За Антонио Негри и Майкъл Хард това е империя на множеството (multitude) или федерация (commonwealth) с повече или по-малко номадския делириум на свръхвластовата норма с нейния блуждаещ неизмерим обскурантизъм, в който е загърната имперската биовласт.
Негри може да бъде извинен за прославянето на този блуждаещ имперски излишък в дельозиански ключ (книгата му е написана в началото на новия милениум), но днес локалните политики на държави като нашата са удавени и неутрализирани в имперския излишък на неопределеност и затъмнение на фона на мигрантските потоци от Изток, както и на всички други предизвикателства.
Имперската нормо-патология е невъзможна за съотнасяне и трансфер.
Каква алтернатива можем да предпочетем – оттегляне в съмнителен петенистки морал и политики на субтрактиране-изваждане или някакъв съмнителен неутралитет като апотеоз на провалена субтракция?
Да запазим малкото, което е останало. Всъщност да загубим това, което никога не сме притежавали.
Защото единственото притежание е травмата, която ни предхожда и която въплъщаваме в травматично наслаждение, което няма нищо общо с ориенталския кеф.
Ние сме държани за заложници на една неопределима неасигнирана имперска власт, за която съдим по хибридните й ефекти и хибридни войни, фактически обскурантистки ефекти и обскурантистки войни.
За Бадиу политиката е прекъсване на това обскурантистко блуждаене.
Негова е хипотезата за имперския блуждаещ излишък като неизмерима свръх-властова норма – една подвижна имперска биовласт на спекулиращи пазари, глобално разделение на труда, разместване на масивни популации, неоколонизационни процеси, реакционни неолиберални новости, глобална тавтология на иновации, обмен на тъмни семио-ликвидности, кризи на свръх-достъпност и т. н.
В една епоха на неолиберален шок и анонимен имперски терор, на глобализиране на контингентното, какво могат да противопоставят българите, какви политики и какви съпротиви?
Моралът и политиките ни са строго съответни на имперското развращаване, корупция и софистика.
Под имперската сигнатура това, което можем да постигнем, е състояние на колективна криминалност и незагриженост, един еснафски комфорт и интелектуален конформизъм.
Казват, че никога не е имало такова падение като днешното – наистина ли?
Просто сме забравили това, което постоянно вършим – да изваждаме от (грехо)падението до откат. И да обитаваме в забвението на това забвение.
Зле разбран субтрактивен модел, който няма да доведе до ония субтрактивни политики като процедури на истината, насочени срещу държавната и имперска прекомерност, за които пише Бадиу, независимо доколко са осъществими.
Възможно ли е този имперски или държавен излишък, който свръхдетерминира ситуацията, да бъде елиминиран или преразпределен в егалитарни политики, е въпрос, на който никой не може да отговори.
Нали и затова се казва – няма алтернатива. В една епоха на симулация, където никой не иска да е империя, където милитаристката машина на капитала се представя за миротворческа, където изобретяването на врагове е първата работа на всяка политика до степен Карл Шмит да заяви – човешкият род не съществува, тъй като все още не е изнамерил своя враг, в епоха, където самоцелните влечения на капитала в аутистично самовалоризиране се налагат като условие за функционирането на обществената среда и обществено благо – в такава псевдо-епохална рамка всички опции са изнудвачески и всички стойности са симулация.
Господарите на света може и да са изчезнали, но не и господарските означаващи.
Господарското означавашо, което попълва пукнатините, като същевременно ги произвежда – не намираме ли точно това в притчата на Кафка „Великата китайска стена”?
Но какви нови предизвикателства се разбиват в гнилия парапет на Европа?
На какво е застъпник и въплъщение Европа, съюзена федеративна Европа – на имперски свръх-излишък или имперски свръх-дефицит?
Няма отговор или те са прекалено много.
Европа като постоянен процес на само-европеизация, Европа като изчезващ посредник (vanishing mediator) между вече не и не още, Европа като събитие на гръко-християнското разбиране за себе си с колониално-просвещенските си наследства, което само по себе си е оксиморон и т. н.
Империите винаги носят „легионерска” универсалност по подобие на Рим. Империите на капитала са немислими без милитаристкия апарат и военната машина, както добре е знаел още Дельоз.
Освен монументални фигури за деструкция на политическото, Империите винаги са били разширено възпроизводство на софистика и корупция – натам ли се е упътила Европа?
Пол Валери се е питал дали Европа ще се превърне в малък нос на азиатския континент или ще се задържи като мозък на цялото земно тяло.
Но на друго място той отбелязва – Европа се стреми да бъде управлявана от American Commission.
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016