Започнах читателската си година с едно явление в новата българска литература: „Известна също като Розата на рая“ на Владимир Сабоурин, един от съоснователите на Нова социална поезия и съавтор на Манифеста на Нова социална поезия.
И понеже авторът сам по себе си с гордост е извънсистемен, тази книга няма как да бъде друго, освен успешен опит за разбиване на системата. Борба с комерса и скуката в полето на словото и със силата на думите, това е Розата, която покълва и разцъфтява сред неблагодатната почва на изнасилената словесност на съвремието. А бодлите й са оръжия, с които авторът се бори да каже и казва „истината в поезията“, истината за разцъфването като възкресение отвъд смъртта:
„…как сал разцъффа
Розата на Рая
От ануса на Ада“
И още:
„Думата означава
Разкриването на цвета
В мига на разцъфването.“
Книга за възкресението на Човека отвъд мирния преход, Розата е крясъкът на авангардността в езика на родната литература. Животът като полов акт, смъртта като възкресение, ужаса на реалността като истина, мисълта като идея, трудът като смисъл, любовта като вяра, вярата като спасение, семейството като святост, реалността като абсурд, дългът като робство, консуматорството като проклятие, трудът като отдаване под наем на свободата, поезията като сделка, приемането на различността като мъдрост, смисълът като противопоставяне, личността като аза и масите …всичко това го има сред листенцата на Розата на рая.
Сред тях открих моя стих – ето този:
„…най-важната жизнена лъжа е любовта
Пази я еднакво силна със смъртта приеми и двете като неизбежност“.
Поезията на Сабоурин се чете трудно и те оставя в пространството на мислите задълго. Ако трябва да конкретизирам с какво е уникална, то струва ми се това е не само скандалната актуалност на темите, но и изключително витруозното разместване и съчетаване на времевите и исторически пластове при засегнатите теми, така щото представата за време и пространство бива пренаписана, за да осмислиш себе си тук и сега. Друга характерна черта на това апокалиптично слово е придържането към белия, напълно свободен стих, както и графичното оформление на мисълта, прескачаща от ред в ред и напомняща за идеята за потока на съзнанието.
Тази книга всъщност проповядва, пишещият е пророкът, религията си ти, Бог е един и още:
„Бог е бунт разцъфнали поля бодлива тел и репеи…“
За да разбереш смисъла на разцъфването на Розата, трябва да имаш сериозни научно-исторически (и не само) познания, т.е. аз самата не съм напълно сигурна, че съм я разбрала. Но поне се опитах. И видях красотата на цвета й.
Сабоурин разказва за бунта, вдъхновяващ се от абсурдността в най-новата световна и българска история:
„Където няма нещо свещено бунтът е невъзможен“
Той е апокалиптик, възпяващ справедливостта, анархията и истината, абсурдът на мирния преход, социалното във всичките му проявления, работника, човека. Лично аз откривам в тази поезия съвременно продължение на Смирненски и Гео Милев с идеята за справедливост, за любовта като вяра, че бъдещето принадлежи на
„децата обиждани сега…
нашите смугли момичета…“.
И в същото време творецът не е поет:
„аз не съм поет
тва си го знаете селянчета
аз съм теолог, пишещ
връзващ сти’ове“
А това го прави абсолютно свободен и в състояние да погледне и да ни разкаже за нещата отвъд възкресението и спасението. Защото смъртта не е краят, а само началото. Защото любовта е вяра и обратното. И защото е сигурно, че след апокалипсиса следваме ние. И Розата разцъфва като бунт, като предвестник на идващото време, в което душите ще са всичко ценно, което притежаваме. Време, към което „Продължаваме напред“, борейки се за истина в поезията, която в крайна сметка е хазарт:
„Поезията е хазарт
Със залог свободата ни.“
В заключение ще кажа – не, тази книга не е за всеки. Не е класика, ежедневно четиво, нито бестселър. Но в нея разцъфва истината. Прочетете я!
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017
