Стефан Кисьов – Лов на диви прасета

Ния Пушкарова, on road mountains, acryl 50×70 cm

 

– Не знаете ли? – учуди се Нели Рангелова. Певицата. – В събота сме на рожден ден на Георги Христов!
Казах, че не знам. Наскоро ме бяха изритали от един вестник с обвинението, че свалям главната редакторка. Така че в момента се подвизавах като журналист на свободна практика и опитвах да докопам някоя сензация. Но и това – рожден ден на поп-звезда – не беше за изхвърляне. Затова се обадих на Георги Христов.
– Купонът ще бъде в Ямбол – обясни ми певецът. – В една бивша резиденция на Тодор Живков. „Бакаджиците“.
– Може ли да дойда?
– Няма да има журналисти. Мразя да ме снимат. Пък и вие после си измисляте какво ли не!
– Няма да има такива работи! И ще снимам, когато ми разрешите! – заувещавах го аз.
– Ще дойда с влак… Само ми дайте адреса!
Така се озовах в „Бакаджиците“. С влак, а после с едно раздрънкано такси от времето на Дванадесетия конгрес на БКП, което ме закара пред входа на резиденцията. Сив бетонен куб с прозорци и балкончета, кацнал на върха на гол и заснежен баир над Ямбол. Около таксито наскачаха няколко охранени немски овчарки, които залаяха кръвожадно. За малко да сгризят бронята на таксито. Платих, но не посмях да мръдна от мястото си. Жив щяха да ме изядат По едно време отвътре излязоха някакви типове, които ги разкараха. Измъкнах се от таксито и влязох в резиденцията.
– Вие за рождения ден ли сте? – изръмжа единият от типовете, които бяха махнали глутницата. Имаха вид на главорези.
– Да – отвърнах. – Аз съм журналист.
– Журналист ли? – подскочи той.
Едва не ме метна обратно на кучетата.
– Чакайте! – викнах. – Георги Христов ми разреши.
– Да не ме будалкаш?
– Само го питайте! – проплаках аз.
Оня вдигна рамене.
– Ако лъжеш, лошо ти се пише! Нищо, че си журналист!
Виж, в това не се и съмнявах. Двамата спряха да ми обръщат внимание. Тоя с който се бях поговорил си извади пищова. Взе да го разглобява и сглобява, и да щрака с него.
– Чу ли, бе? Гръмнали Боата! – рече му другият.
– Да, бе! Аз му викам да не се вре в работите на Виетнамеца, ама не слуша!
– Аз знам кой направи постановката.
– Кой?
– Кой!… Кой!… Кой! – горилата щракна три пъти с пистолета. – Мен да ми дойдат! Само да ми дойдат!
Той щракна още два пъти затвора на патлака като се целеше в някаква въображаема цел.
После се обърна към мен.
– Значи – журналистче, а? – ухили се той.
– Ъхъ.
– Като оня, Евгени Минчев?
– Не – засегнах се.
– Той хубаво пише! – замечта се горилата. – Тъй да се научиш! Като него!
Пред входа на резиденцията спряха две лъскави, черни лимузини. Кучетата пак наскачаха и залаяха, а мутрите отидоха да ги усмиряват. От колите в резиденцията се изсипаха накуп доста хора. Все изтупани баровци от двата пола начело с Георги Христов.
– Жоре, тоя бил журналист! – посочи ме една от мутрите.
Погледите на новодошлите се насочиха към мен. За миг във фоайето стана тихо. Певецът ме изгледа вниметелно. Станах от фотьойла и му се усмихнах колкото можех по-сърдечно. Искрено. Приятелски.
– Сега нямам време – сведе очи той и изчезна в коридора.
Пак седнах във фотойла, а мутрите край мен заобсъждаха проблемите си. Все едно ме нямаше. Откарахме така двайсетина минути. Накрая единият пак се присети за мен.
– Ей! Ти да внимаваш какво пишеш! Няма къде да се скриеш!
– Само хубави неща – уверих го аз.
Из фоаето се мяркаха познати физиономии. Светската птица Миодраг Иванов, певицата Нели Рангелова, журналиста Петър Андонов от „Плюс-минус“, засуканите танцьорки от балет „Веда“. Бизнесмени. Разни други приятели на Георги Христов. До мен изскочи един наперен мъж с мустаци.
– Ти ли си журналистът?
Признах си.
– Внимавай какво пишеш после! – закани се мустакатият. – И ти забранявам да снимаш без мое съгласие! Особено мен! Забранявам ти да ме снимаш с Нела! Чуваш ли?
Казах, че да. Слязохме в една празнично украсена зала на долния етаж, където щеше да бъде купонът. Отидох при Петър Андонов и се разбъбрихме. Чувствах го някак близък. Събрат по перо.
– Кой е тоя с мустаците? – попитах боязливо.
– Христо Порточанов.
Някакъв футболен шеф.
Нощта беше дълга и незабравима. Георги Христов – кажи речи през цялото време – пя, а танцьорките на „Веда“ се кълчиха като обезумели край него. Разголени като Ева в Райската градина. Но не чак с толкова невинни изражения като нея. Яденето и пиенето бяха на корем. Щурите танци не спряха до сутринта. Поднесоха и грамадна торта със запалени свещички. Сигурно 30 на брой. На толкова години ставаше певецът, който ги издуха до една. Все пак не съм сигурен. Не ги броих. Вместо това си хапвах и пийвах. От всичко по малко. Изкарах си чудесно. Бях доволен, че съм дошъл. Запознах се с всички. Правех им снимки. Преди това ходех до Христо Порточанов да искам разрешение. В повечето случаи той даваше. Изщраках целия филм. Към седем сутринта повечето гости си легнаха. Аз, Георги Христов и мутрите, които ме бяха посрещнали, се озовахме нагъсто насядали един до друг около масичка, отрупана с бутилки, чинийки и чаши. Певецът, който по време на нощта беше сменил десетина официални тоалета, сега – вече по анцуг, се обърна към мен и ми рече: „Наздраве“.
Попита ме и откога работя като журналист.
Най-после ме беше забелязъл.
Аз му отвърнах малко смутено, че съм отскоро такъв. А и всъщност само временно. Колкото да натрупам опит в занаята. А всъщност съм писател, автор на разкази и романи. А освен това съм писал и стихове. Той не попита дали имам някакви издадени книги. Слава богу. Защото нямах.
– Трябва да ми дадеш твоите стихове да ги прочета – каза той. – Аз обичам да чета стихове на неизвестни автори. Ако ми хареса някое твое стихотворение, ще направя по текста му песен.
Казах, че съм съгласен. След това се изкашлях.
– Е, аз трябва да тръгвам – промърморих след това към Георги Христов. Мислех си, че ако имам късмет щях да се добера до вечерта в София.
– Не – рече неочаквано той. – Оставаш. Ще се наспим и отиваме на лов за диви прасета!
– Не мога – рекох. – Въпреки, че ми звучи страхотно. Да отидем на лов и прочие. Аз трябва да тръгвам…
– Оставаш! – настоя той. – Никъде няма да ходиш!
– Не мога, Жоре – поклатих глава. – Трябва да се прибирам. Да си напиша репортажа за рождения ден. Но с теб ще се видим. Ще ти дам мои стихотворения и…
– Не вярвам – отсече гневно той. – Довиждане.
Излязох съпроводен от пиянските погледи на мутрите. Слава богу, навън кучетата никакви ги нямаше. Явно бяха заспали. Но беше навалял десетина сантиметра нов сняг. И продължаваше да вали.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Видове класи в порнографията

RASSIM®, Golden Shower (Портрет на Саша Грей ), 2013. От серията Органични картини, урина върху хартия, 105 x 78 cm

 

Аз, младокът с интелигентна физиономия в „Т“- шърт с надпис „Леонардо“, костюмираният хубавец с вид на сутеньор, дилър на наркотици или нещо подобно и Мария, едрата брюнетка, с която се бях запознал снощи в „Блейза“, седнахме в луксозния кабинет на шестия етаж в една сграда на улица „Гурко“ в София. През прозореца се откриваше любимата ми гледка със софийските покриви.

Ето каква беше работата. Тая Мария ми беше казала, че „фирмата“, в която работела, търсела „писатели“ на еротични разкази и пиеси. Аз, разбира се, като постоянно търсеща личност бях проявил интерес. И ето ме тук. Най-напред ми дадоха думата на мен. Аз рекох, че се смятам за писател-професионалист и съм спечелил еди-колко си награди, че имам пет публикувани романа, над сто разказа, хиляди (е, тук малко преувеличих) статии в различни вестници и списания. Че се гордея, че съм вече истински професионалист и съм сигурен, че ще се справя с работата. Стига да не ми налагат цензура и да ми дават свобода на израза и въображението.

Мъжете любезно ме изслушаха и даже се усмихнаха един два пъти, но кой знае защо не изглеждаха особено впечатлени, както, да си призная, се бях надявал. По-скоро даже ми се сториха някак безразлични. Както и да е.

Костюмираният мъж с вид на дилър рече, че в общи линии „те“ имали нужда от хора, които да пишат различни „истории“ за импулсни телефони и ме попита дали аз мисля, че бих се справил с това. Аз пак започнах да обяснявам какъв голям професионалист съм. Щом свърших, те рекоха, че се радват, че съм такъв професионалист и че те лично нямат нищо против моите професионални успехи и ми пожелават такива и в бъдеще.

Аз рекох, че това е чудесно. А сега те да си кажат своите изисквания. Те пък рекоха, че нямали никакви изисквания. При тях клиентите определяли изискванията. Ако, да кажем, десетина секунди, след като „наберели номера“, затворели, значи „разказите“ явно не им харесват. И обратното. Освен това трябвало да знам, че хората, които звънели, били предимно мъже, даже тийнейджъри. Това били в общи линии критериите.

Аз рекох, че това са много обективни критерии. От което пък те останаха доволни. После ги попитах дали могат да ми кажат нещо за естеството на разказите и дали става дума за еротика или по-скоро за порнография. Мъжът с вид на дилър се усмихна някак свенливо, но си замълча, след което младокът  рече, че май по-скоро „нещата“ са, „тъй да се каже“, „нали разбирам“ ­ порнографски. Аз рекох, че съм малко изненадан, но че всъщност разликата между едното и другото е доста относителна, и нещата са донякъде философски и въпрос на гледна точка, а като за пример се позовах на няколко велики произведения от световната литература и завърших с това, че в крайна сметка висшата еротика може да бъде не по-малко литературна и интересна от най-висшата литература. Двамата мъже се съгласиха с мен и рекоха, че никой няма да ми пречи да пиша висша еротика и висша литература за импулсни телефони. След което ми казаха и какъв ще ми е хонорарът. Два лева на разказ. А аз им се сопнах, че с това трябвало да започнат, и побързах да се разкарам оттам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Кристо

Свилен Стефанов, Последно сбогуване с неконцептуализма, някъде в Мексико, м.б., пл., 80/200 см, 2016

 

 

Така стана. Оня ден написах в профила си тук, че трябва да почетем Кристо като велик българин. И върху мен се изляха цели кофи с помия. Бях обвинен едва ли не от всички. От всеки за нещо различно. Едни бяха ядосани, че съм допуснал, че трябва да го почетем. Защото той се бил отрекъл от България и не заслужавал. Други се ядосаха, че съм бил казал, че е велик. А той не бил. Трети бяха възмутени от първите две групи и ги нападнаха за това, че били селяци, цървули и т.н. Четвърти пък ме обвиниха в национализъм. Те казаха, че тъй като Кристо станал известен в чужбина, то затова той не бил български художник и България нямала право да се гордее с него. Още повече че той самият се представял по света като американски творец и било безумство и комплексарщина желанието ми да се отъркам в неговата световна слава. Дори ми се обади една приятелка от Ню Йорк /на която държа много/ за да се опита да ме извади от заблужденията ми. Тя ми каза, че няколко пъти срещала Кристо и имали много общи познати и елитът на Ню Йорк го приемал за американец, а не за българин. А и самият той така се самоопределял. В Америка било така. Всеки можел да се самоопредели както си иска. И точка. Всичко било въпрос на лично желание. Тя го срещала няколко пъти на пърформанси и го чувала да говори само на английски с брат си Анани, който живял известно време при него в Сохо. Май за тоя нюйоркски квартал ставаше дума.
– Наистина ли?
– Да. Или на френски – каза моята приятелка от Ню Йорк. – Но той така или иначе не го говореше много добре. Но никога не се представяше за българин. Винаги като американец. Той принадлежи на света – заключи тя. И ми даде за пример Робърт Де Ниро и Ал Пачино, които също имали италиански корени, но въпреки че в Италия искали да ги представят като италианци, те не се съгласявали.
Пета група мои читатели във Фейсбук пък ме обвиниха, че така или иначе, след като по света било признавано, че имал български произход, било излишно да го казваме и ние. Какъв смисъл имало да се гордеем сами, след като Ройтерс и 15 световни агенции били казали, че има български произход. Какво тогава съм искал аз? За какво изобщо ставало дума? Шеста група мои читатели пък казваха, че идеята ми е безумна, защото самият Кристо мразел България и това щяло да влезе в противоречие с неговите представи и права на самоопределение. Седми мои читатели пък казаха, че Кристо имал македонско самосъзнание. Довърши ме едно моя стара приятелка от Холандия. Тя пък направо ме обвини, че лъжа и че всъщност Кристо никога не бил отричал, че е българин, никога не бил мразил или сърдил се на България, напротив, навсякъде се представял като българин и така го представил днес и самият френски президент Макрон, а това, което съм правил аз било да внушавам лъжи. Тук аз вече бях започнал да съжалявам, че изобщо бях написал горния пост и че изобщо ми беше хрумнала идеята да споменавам Кристо. Повръщаше ми се от тази история. Чувствах се изцеден, победен, размазан, разобличен, уличен във всички възможни грехове и престъпления. Натиснах „делит“ и случая със смъртта на Кристо беше приключен.

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X