Яна Копчева – Липсата като цунами

липсата като цунами

без земетресения
не е имало разклащания на подземните кори
нито на сърцето, нито на ума
животът е спокойни води, от които изневиделица се издига планина
изригва вулкан, сгромолясва се небе
и залива като цунами
липсата
липсата от човек, от разговори, от мълчания
липсата от изгубеното
липсата на миналото, на което е било и никога не е било
и никога няма да бъде
просто спомен
но липса
липсата като цунами.

 

някъде другаде

някъде другаде
някога другаде

вятърът тихо развява чаршафи
облаци се движат по небето
ръката ти в моята в твоята
ръката ти
ръката

някъде има къща
прозорци без завеси
стаи без стени
камина без огън

боси стъпваме по дървени подове
преминавам през липсващи врати
събирам светулки
нося ги в шепата си
нося те в шепите си
нося те
в сърцето си
нося те някъде
другаде
някога
другаде

 

1.8

има тълпи, в които всички мълчат на еднаква честота.
в които очите блестят на еднаква чистота.
като свързваща нишка между точки.

 

стран:н:ици

шия.
татуировка на птица.
всяко туптене
разтваря крилата.

пръсти.
татуировки на букви.
всяко здрависване
създава нови думи

метро.
незнанието на хората
как пиша
поезия по тях.

 

някои хора са котви

някои хора трябва да са котви
да те връщат назад, но не като да те дърпат
да те дърпат назад, но не като да те връщат
завинаги обратното точките всъщност
са малки кръговрати
завихряне на вселени
орбити, релси на влакове-планети
и планети-влакове
вечно повтарящ се тон без да помниш цялата песен
като сплитане на пръсти
като зеници като потъване
и после вдишване.
някои хора са котви
стига да си ги измислиш

 

вече

забивам кости вместо фиби в косата си.

нощите крият безкрайности.
далекогледи душите ни
взират се в онова, дето е най-вътре в нас.

не търся завръщане.

летните дни са глутница
затворена натясно.

 

***
не са важни сълзите,
а дали има ръце, които да те хванат,
когато пропадаш навътре.

 

или може би обратното.

камъни на очите.
семена в сърцето.
или може би обратното.
затварям светлината в косите ти, в миглите ти, в дъното на това, в което се гмуркам.
пръстите ми стискат омачканата хартия на която някога съм изписвала името ти.
хиляда начина. моето име. твоето име. моето име.
колко пъти съм подстригвала косата си докато те чаках.
колко пъти съм измивала лицето си. съм прехапвала устните си.
кръвта е сладка. кръвта е солена.
или може би обратното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Райна Вакова – От дъното

auto reverse

Аз ли да ти кажа
или сам ще се сетиш,
че фасовете,
които тъпчеш
в асансьора,
са от постоянното
сваляне и издигане
на пушека
между нас?

 

***
По първи петли още бълнуваш името й.
После изпираш в росата
шала й.
Преглъщаш слънцето от очите й.
Държиш сянката й за ръката.
Въртиш си музиката на токчетата й.
Виното е за онова време,
в което тя си отива
без да е идвала
и когато си готов да я дорисуваш
думите на боите не стигат.

 

***
Само твоят Бог плаче с мен докато не броиш стъпките,
с които се отдалечавам.
Олеква му – едно сърце по-малко.
Един издъхнал рай на суетата

 

***
мерим си гравитацията
между да и не
имаме навика
да се отказваме по средата
отрицанията не се доказват

 

***
Гледаш ме право в очите,
а аз хипнотизирам свободата.
Мъчиш се да искаш всичко или нищо,
но с половин уста
и моето всичко
се превръща в твоето нищо.
Не забравяй да ми благодариш,
че ти давам мъдрост
вместо милост.

 

***
Дали ще започнеш от долното копче или горното копче,
разминаването е винаги
от разминаване.

 

***
Влакът на търпенията ми е
под планината на егото ти.
Не влизай в тунела на моите мълчания!
Там две безсъзнания не могат
да се разминат.

 

***
В съновника няма тълкуване
на чувството,
с което те сънувах.

 

***
Нарисувах си въпросителни вежди, а заваля нежност
от очевидното
и сме точно толкова истински,
колкото са се договорили
еднооките нощи.

 

***
Преди да си свием цигара,
да измием ръцете си.

 

***
Сърцето ми е строго охранявано
от страхове за утре
защото вчера
парната ютия на безразличието
опита да изглади
кардиограмата
му.

 

***
Ловите вещици в убежищата на своята ярост,
а е времето за избор
дали да вдигнете щорите,
дали да позволите на зърната
от градушки
пиърсинг върху прозорците на душите ви.
Заради прилепите ви – мишки
слънцето не пробива.
Дупка в ухото, зараснала
от липсата на обеци,
които да
спомнят бой на петли в кървави обещания.
Колко е предвидимо да осолите мравките
и да не им давате да ви газят.
Все сте големи на думи и на агония…
особено по избори,
докато вещиците управляват яростта ви.

 

alea iacta es

Отвъд реката,
водеща до Рим
и хуморът е неуместен.

 

***
Всичко е наред докато гледаме цветята отгоре.
Отгоре, а не от високо!
Защото цяла вечност
ще дишаме корените им,
а те все така ще гледат слънцето.

 

***
Сърби ме ахилесовата пета,
когато се катеря
по върхове и облаци,
пред погледа на всички тъжни птици.

 

От дъното

Черната кутия на самолета
потъва с тайната, че не отказах цигарите заради теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Габриела Маринова – Като стара история

***
А
Ако някой ден
се сетиш
че имаш
да ми връщаш
едно сърце
Не идвай

Дръж го
това сърце
да те топли
когато
няма ръце
да те завиват
А знам
студеното
ще е
до костите

 

***
Някъде
едни счупени
седалки
в един прашен
театър
тъгуват
за нас
без нас
и една проститутка
продава маски
без връзки
да си видим
лицата
Нали сме
актьори
и само
на тъмно
сме нас
И се обичаме
и си стискаме ръцете
да влезе прах
под ноктите
За помен

 

***
Има болки
в които
Никой
Не може
да влезе
Като изоставени
селски улици
на които
никой не празнува
Нова година
и пролетта
само задушница
Тая болка
дойде ли
времето спира
няма Нова година
няма пролет
няма лалета
Чемшир

 

***
Като кутия
от бисквити
а
вътре копчета
Така и аз.

 

***
Като стара история
позната песен
мръсен виц
чорапогащник с бримка
скъсана рокля
на кокичета
изсъхнал зюмбюл
пожълтяла снимка
ламаринен куфар
ръждив ключ
изветрял алкохол
мъртъв език
книга без заглавие
вестникъ с ъ
стар котарак
мокро дърво
си скрит
някъде
а аз искам
да имам хиляди ръце
да дълбая дълбая
и дълбая

 

***
Кой е виновен
че е пролет
а няма
лалета
че е пролет
и теб те няма
Че ми се спи
Толкова много
ми се спи
искам да заспя
да те сънувам
в градина
с лалета
И когато
се събудя
да плача
и да чакам
смирена
да ми се доспи
пак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Николай Фенерски – Сана – бана

Сана – бана

Туристическа поема

– Два билета до Калофер за ранния влак, моля – хрисимо и раболепно изрекох, приведен в древното лоясало тъмнокафяво гише. Миришеше на гъби.

И тук настъпва пауза, още в началото на моя дързък разказ. Дръзновен исках да кажа. Увяхналата изкуственорусолява леличка дори с трепване на една мигличка не зарегистрира присъствието ми и не отрази думите ми. Може би трябваше вече да вадя стария люгер и да го насочвам към празната й главица. Телефонният й разговор продължаваше от поне два часа. Знаех, че никой не може да й плати толкова малко, колкото тя работи, затова продължих да се усмихвам към нея с всичкото ми търпение, което може да се натовари в три вагона. След минута повторих молбата си все така кротко. Защото без упорство, търпение и смирение върхове не се изкачват. Ако не ми вярвате, питайте оня писач на софтуер, моя приятел Краси. Той замина за Холандия. Чехия исках да кажа.

А ние с тринайсетгодишния ми наследник Дима си бяхме отбелязали в календара точно тая октомврийска събота като ден за тръгване и нищо не можеше да предотврати изкачването на тоя чудесен връх. Тоя гаден и долен връх. Обикнахме го този връх и го намразихме едновременно. Но повече беше любовта като че ли. Така че изрусените застарели гарови служителки не представляха дори елементарен дразнител за насъбралото се в мен благородство. Мен ме чакаха върховете, а нея я чакаха собствените й душевни низини. Ние ще си стоим във високото, ще се смеем и ще тържествуваме, а тя ще лази по корем долу в ниското, ще се пропива и ще псува на майка.

Бяхме си решили със сина да бъдем кротки по време на пътешествието, да не дърпаме внезапната спирачка, да не плюем през прозорците на купето, да не подпалваме гората, но уви, нищо от тия обещания не успяхме да спазим.

Продавачката ме погледна някак странно след още десет минути телефонно бърборене, съжали усмивката ми и овчия блясък в зениците ми, затова с кимване на главата си посочи да премина на съседното гише, където успях въпреки всичко да си закупя двата билета от нейната мустаката и твърде недоволна от живота си колежка. Железниците са вълшебни, но иди го обясни на тия двете женски – ще те застрелят. За толкова години са се научили да стрелят и убиват с поглед. Представих си за миг как аз и те сме в Дивия Запад и ще се стреляме, те двете отсреща, аз сам, под палещите лъчи, върху прашната улица. Съспенсът се сгъстява от музиката на Енио Мориконе, кадърът се забавя, пръстите ми леко помръдват с предчуствие за дръжката на люгера, но още преди да съм успял да докосна пистолета, техните жепейски и обидени от съдбата си очи са ме надупчили като решето.

– Благодаря – усмихнах се за последно на мустакатата лелка, но тя презрително изръмжа и се обърна да си върши друга някаква си нейна работа. Ще благодариш на майка си, ще благодариш, че те е родила, нещастник скапан, ако имаше пари, нямаше да пътуваш с тоя миризлив влак… Аз обаче се направих, че не съм прочел мислите й и въодушевено яхнах велосипеда, който ме чакаше пред входа на гарата.

– Сине – рекох на момчето ми – легни си рано, щото ще те събудя в четири и половина!

А после стегнах двете раници, натъпках ги с дрехи, сандвичи, вода и други подобни принадлежности като възторг, нетърпение и гъделичкащо усещане за път.

– Татко, това ли е глупавият влак? – попита ме с усмивка момчето ми след няколко часа, докато крачехме по тъмния перон.

– Да, татко. Това е гадината. И трябва да се качим дори. – Отвърнах уверено.

Въпреки недоспиването, не усещахме умора в тия първи секунди. Та-даф-та-даф, затракаха релсите, ще-разбереш-ще-разбереш, продължиха малко по-късно пак тия железни колелета, ммм-ммм, приглушено ни омагьосваше мракът, люш-люш се носеше вагонът, троп-троп потропваха първите слънчеви лъчи по клепачите ни след няколко десетки километра, но ние никак не бързахме да се събуждаме, защото целият свят беше наш и всички върхове ни очакваха и защото няма по-велико нещо във Вселената от един нов ден, в който си тръгнал към някакъв си връх и в който тоя връх се радва, че хей такива две човечета ще се заскитат там някъде из дантелите на полите му, дордето не пристигнат при самия него да му кажат „здрасти“. Ааа, и зельонъй папугай…

Може ли някой да остане равнодушен пред подобна всепроникваща радост? Исках да го разцелувам тоя влак, исках да прегърна всички спътници от купето, а след това да прегърна и кондукторите, и изобщо всички, които се носеха с нас по релсите, но вместо това отворих прозореца и надвесихме главите си отвън да ги повее вятърът. След това плюхме с вдъхновение през джамовете, а после дръпнахме внезапната спирачка и влакът спря насред галактиката Млечен път. Но ние се скрихме и не успяха да разберат кого да глобят, после с Дима успяхме да сдържим останалите си пориви и пожалихме хората и имуществото. Никого не обидихме и нищо не строшихме, а така ни влечеше да разбием влака и да се изпокараме с който и да било. Затова само седяхме и се усмихвахме и чакахме да дойде Калофер. Той при нас, не ние при него. Ние си стоим на едно място в купето, а земята се върти под краката ни и Калофер ни наближава.

Влакът на свой ред ни изплю облекчено на малката гара и, олекнал от присъствието ни, побърза да отпраши нататък, накъдето го теглеха влаковите му инстинкти. Заедно с нас бяха слезли и други туристи, с раници и усмивки. Попитахме ги и те ли накъм върха, ами да, рекоха, и ние накъм тоя връх. Тръгнахме в посока север, Калофер е далече от гарата си, марширувахме, изпълнени със сили. Заедно с останалите ни взе на стоп някакъв грохнал микробус. Заразпитвах ги туристите, заговорихме си, кой откъде е, закъде е, бяха симпатични момчета и момичета, вечерта дори спахме в едно общо помещение. Но никого не запомних и в никого не се вгледах отблизо, защото другите са си други, а ние сме си ние. Лицата, косите и сърцата на другите са изградени от други клетки, не от нашите. И ние с техните клетки нямаме за какво да си говорим. За всеки отделен индивид са важни единствено клетките на своите хора. Така хората се разделят на свои и несвои. А от несвои могат да станат свои, но изключително трудно, когато се сприятелиш или когато се влюбиш. И тогава клетките на своите хора започват да си говорят и да се разбират чудесно.

В градчето влязохме в първия отворен магазин, допълних провизиите, без малко да купя и кутия цигари, но бях обещал на сина си да ги спра и се отказах. А той попита:

– Тати, може ли да ми вземеш един кибрит?

– Разбира се, синко – отговорих му. Знаех, че ще иска да подпалим това-онова по пътя и не можех да му откажа. И поехме нагоре. Вървяхме дълго и упорито, мълчахме или говорехме.

– Тати, знаеш ли накъде отиваме? – попита ме той по едно време.

– Не.

– А знаеш ли откъде идваме? – продължи с вечните въпроси.

– Не.

Имаше всякакви неща около нас. Забелязвахме ги. Приемахме ги в живота си. Съгласявахме се с вида им и с намеренията им спрямо нас. Няколко ореха ни бяха хвърлили от плодовете си край асфалта. Насъбрахме колкото можем в джобовете си, разчупихме и изядохме два-три, поседяхме в сянката им и продължихме. Когато някой се потруди, за да се изкачи на по-високо място, когато върви по пътеки, скали, между пропасти и зеленина, той без да иска се отделя от старата си кожа, без да го е очаквал, хвърля от гърба си всички ония ежедневни тухли, които мъкне наоколо и в кръг постоянно. На всеки пет метра денивелация изхвърля по една тухла от сърцето си. След първите петстотин метра нагоре облекчението води до пеене на песни и смях, след вторите петстотин метра по вертикала лекотата започва сама да измисля нови мелодии и стихове на несъществуващи езици. След третите петстотин метра денивелация тялото спира да съществува или просто мутира до тяло на птица и из въздуха със свистене и ромолене се носят чисти мисли и радости.

– Татко, рече момчето ми, хайде да подпалим гората!

Подпалихме я, разбира се. Какво друго ни оставаше. На тринайсет си служи с кибрита удивително умело, да не кажа виртуозно. Гордея се с него. Отдалечавахме се от пожара по посока на върха и често спирахме и се обръщахме назад, за да му се любуваме. Тук вече нямахме скрупули да не нараним някого или да не повредим нещо, бяхме спрели да се измъчваме и се бяхме успокоили. Той е добро момче. Винаги съм знаел, че ще се разбираме и ще ми помага. Седяхме и зяпахме красивите пламъци на километър от нас. Подплашени от огъня, по отсрещния хълм из гората се изстрелваха в див бяг мечки, лъвове, тигри, слонове, зебри и най-обикновени пингвини.

– Татко, рече Дима, какви са тия екзотични животни в Стара планина? – въпреки леката тревога в гласа му не забелязах да е изплашен. Дори сякаш се отегчаваше вече от цялата тая дандания.

– Не се притеснявай, момче. – Отговорих му. – Нищо чак толкова лошо не е станало. Просто в тоя свят вече нищо не е сигурно. И по-странни неща ще видиш. Но ти не бива да се притесняваш. И винаги ще можеш да разчиташ на мен.

Не знам дали той усети колко силни бяха тия думи, но това нямаше значение. Продължихме напред и нагоре. Носехме се из въздуха. Някъде пред нас се дочу тропот на копита. Наближи ни и мина покрай нас керван коне със самари, пригодени да качват дървени трупи. Върху последния кон седеше и човешкото същество, което направляваше кервана, брадясал млад мъж със сърдит поглед. Той беше първият от човешките същества, с които се разминахме по пътя нагоре, който не ни поздрави с „добър ден“ или „здравейте“ и тоя факт ме зарадва допълнително. Толкова доволен се почувствах, когато все пак се намери един, който да не ни поздрави. Всички останали десетки мъже и жени, млади и стари, с които се разминавахме или които ни надминаваха, задължително отваряха устите си и изричаха поздрави, усмихнати или просто приветливи, но ние не отвърнахме на нито един поздрав и дори се изкуших да погледна някои от тях въпросително – защо ме поздравявате? И ето че сега срещнахме първия, който също не ни поздрави. За жалост беше и последен за тези три дни скитосване.

* * *

Добър ден. Здравейте. Добър ден… Здравейте! Ужасни сте. Отвратителни. Буенас диас, венсеремос, хайлхитлер и на вас, винаги готови, здраве желаем. Хубав ден и всичко добро. Искрено ваш. Пихме вода от една планинска чешмичка. Минаха поредните туристи покрай нас. Здравейте, рекоха. Не ви ли е срам, попитахме ги ние. Едва тогава те сведоха глави и продължиха смирено по пътя си. Планината ни посреща с вода, сянка, пътеки, радва ни се, когато гъделичкаме вековния й гръб с дебелите си подметки, но това изобщо не означава, че човек не се е родил сам и няма да умре сам. Затова тоя същият самотен човек няма нужда от някакви такива залъгващи словосъчетания, думички и звуци. Затова отивайте на майната си.

– Татко – заговори ме момчето, докато бяхме легнали на поредната полянка за кратък отдих – хората тук се поздравяват, защото са от един биологичен вид и са нарядко, в непривична и екстремна обстановка. Толкова е приятно това усещане.

– Да, момчето ми, прав си. Нарича се солидарност. Наистина е противна човешка черта. Хайде, още малко остана. Някакви си два часа и зад ей оня хълм трябва да е хижата.

Но преди да стигнем до хижата на име „Рай“, минахме през ада, така се нарича онази местност от планината, Джендема, което в превод от ескимоски език означава ад. И мъките ни бяха адови, защото трябваше да изпишем върху едни вековни букове своите имена, издялкахме ги с ножа, в близост до други човешки имена и до друга една, изрязана в кората година на присъствие в този ад – 1956. Ние изрязахме с пот на челата своята година, а Дима ме попита не е ли несправедливо тези дървета да са на възраст няколкостотин години и други хора след много време да четат написаното от нас. Отговорих му, че хартията се произвежда от дървесина и някои писатели пишат върху хартия, а други като нас предпочитат да го сторят направо върху протоносителя на информацията, върху изначалния материал, върху живото дърво и че съвсем скоро ще поправим тая несправедливост, за която ми споменава, а именно, че ние ще се разхождаме наоколо съвсем кратко време в сравнение с периода, в който този огромен бук ще стои на едно място посред адския рай. Ще я поправим. Докато се издигахме, съзряхме върху горската пътека наскоро изпаднала поизтъркана конска подкова. През умовете ни мина мисълта да настигнем кервана и да си върнем животинската подметка на чистосърдечния керванджия, но после решихме да я добавим към орехите, които си носехме с нас още от равнината.

А пред хижа „Рай“ срещнахме всички ония, дето ни задминаваха по пътя. Октомври беше топъл, годината суха, затова и водопадът над хижата тъгуваше пресъхнал, а никой от възрастните планинари не си спомняше някога този водопад да е пресъхвал, но хората още не знаеха какво ги очаква и само цъкаха с език. А нас ни изпълваше радост, че водопадът е пресъхнал, защото нищо не е вечно освен нас самите и всичко е преходно освен нашите души и тела. На всички хора, имам предвид. Затова момчето ми отиде да си почива, а аз изпих четири големи ракии и шест бири с някакви случайни типове, с които от приказка на приказка открихме общи приятели, пихме за тези приятели, дрънкахме банални изречения и колкото по-банални бяха, толкова по-малко ги доизричахме и толкова повече ги съкращавахме, от някои изречения оставаше само първата дума, а от някои дори оставаше само първият звук. „А…“, казваше Лъчезар и всички ние се съгласявахме с него, защото знаехме предварително цялото пребанално изречение. „Е…“, изричаше Иван и ние му правехме знак да спре, защото всичко ни е известно. Накрая се разотидохме. В спалното помещение проверих дали Дима е добре завит, той спеше на втория етаж на двуетажното легло, аз легнах под него, като изобщо не предполагах, че тая нощ хич няма намерение да свършва, но това го разбрах чак по-късно.

* * *

Това, братлета, го усетих на собствената си кожа с всичките му там украшения – когато се събудих от светлината под клепачите ми и от напрежението в сърцето ми. Не беше физическа болка, а само едно усещане за безкрайност и непреходност, сякаш напрежението е съществувало винаги в тая голяма вселена и сякаш аз единствен бях принуден да изтърпя неговата тежест, без да му се вижда краят. Очите ми сами се отвориха. Излязох на пръсти от хижата, за да не будя никого, наоколо из стаите покорно и безотговорно сумтяха в дълбок сън около стотина човешки души. Прекрачих прага и отвън ме посрещнаха онези коне, чиято подкова бях намерил, те си стояха спейки или спяха стоейки, не попитаха за подковата, един беше полегнал на полянката, пърдяха и пръхтяха, не ми обърнаха внимание. И в първия момент не разбрах защо ги виждам толкова ясно тия конски черти, сякаш няма нощ и никога повече няма да има нощ, но за част от секундата прозрях голата и безмилостна истина, когато обърнах глава надясно, там горе се беше очеплезила и ме зяпаше нахално една ужасно изкуствена, кръгла и бяла луна.

Ах, мамка ти мръсна, изрекох в първия миг. И ми се догади. Стомахът ме присви. Започнах да се разхождам по тъмните пътеки около хижата, да се опитвам да мисля за отсрещните черни хълмове, покрити с гори, но всеки път опитите ми завършваха при нея. Копелдачка мизерна, рекох й, какво искаш от мене? Нямаш ли си друга работа? Луната продължи да ми се смее нагло. Хвърлих камък по нея, разсмя се още повече. Хиленето й не ме разгневи, присъствието й в този вид в моя живот си беше достатъчно потискащ факт и нищо допълнително не можеше да го утежни. Ходих още известно време нанякъде, връщах се, нямах думи, които да кажа нито на конете, нито на зверовете в гората, нито на пресъхналия водопад.

Тогава седнах на тревата и делово се втренчих в кръглата месечина. Знаех, че след тази среща и след тоя разговор вече няма да има милост. Край! Това беше всичко! По пътя насам все още се колебаех, но сега вече добих увереност и нищо не можеше да ме разубеди. Затова й рекох:

– И кво ще правим с тебе, моето момиче?

Като че ли долових симпатия в това привлекателно небесно тяло. Като че ли вече беше склонна да преговаряме.

– Искаш ли да се бием? – рекох й. И й разказах как някога се биехме момчетата, един срещу един, без оръжия, с голи ръце. Участвал съм в четири такива схватки и от четирите излязох победител. – Така че не ми се отваряй много, а ела насам да инкасираш един юмрук!

Тя се съгласи снизходително и високомерно, но когато я повалих с едно дясно кроше, прие борбата по-сериозно и се почнахме.

– Давай, моето момиче, покажи ми тъмната си страна! – предизвиквах я, защото сега ми беше паднала. Толкова много злоба се изливаше от сърцето ми през юмруците ми право в нейната разкошна муцуна.

Когато се изтощихме и отново си седнахме по местата, напрежението като че ли понамаля. С кървящи ноздри и посинени очи ние с нея сякаш намерихме сили да се усмихнем. И тогава й предложих за финал да поиграем малко покер. Но с три карти. Както го играехме като малки. Сана – бана, така се наричаше играта, в превод от ескимоски означаваше „на тебе, на мене“, викахме й и сварка, картите се раздаваха по една на тебе и една на мене, докато всеки получи по три карти. И тогава залагахме. Първо заложих хижа „Рай“, след това заложих пресъхналия водопад, после дойде ред на един от орехите в джоба ми… Но подковата ми досвидя и нея не заложих. Спестих си съвсем малко неща, едно дете, един кибрит, няколко други създания и предмети, но целия останал свят го заложих и го изгубих, разбира се, а гадината беше доволна, че си ми го връща за отнесения бой.

– Не ми се надувай, момиче. Не знаеш какво те чака. – Тихо й се заканих и я изпратих да си ляга зад оня черен хълм. – Хайде, занеси дебелия си бял задник накъм своите покои и внимавай отсега нататък!

* * *

Подремах още час в леглото си до развиделяване. Събудих момчето и слязохме да закусим. Хапнах малко месо и изпих една бира, докато настръхвах от утринния хлад. Не разказах на сина си за драматичните събития. Не че нямаше да ме разбере, но понякога е по-добре да спестиш най-съкровените си срещи и преживявания.

Стегнахме обувките, допълнихме вода в раниците, метнахме ги на гръб и бавничко отправихме взор накъм посоката, в която трябваше да поемем. Стъпка по стъпка с добрите си стари туристически обувки. Далечината ни обнадежди. Предположихме колко много още има отвъд скалите. И надеждата ни растеше. Тогава отнякъде се дочу злокобен глас:

– Нагоре е стръмно. Доста. Наклонът на места е деветдесет градуса. Внимавайте. Не бързайте. – Гласът принадлежеше на небрежния хижар, който наблюдаваше приготовленията ни. Какво си мисли, че като живее тук, е всемогъщ ли?!

Явно обаче младият мъж, който по някакво невъобразимо съвпадение на времето и пространството се падаше и мой син, се впечатли от тези думи. Дори през ума му мина да ми предложи друг маршрут или да се откажем изобщо от върха. Страшно се влияе от чуждите мнения. Аз бях същият като малък. Все още не съм пораснал. И сега да ми кажеш хайде ела защитавай моята кауза, ставам и тръгвам без много убеждаване и въпроси. Много съм зле с каузите и съм съгласен да помагам на всеки един фанатик или маниак. Добре, че моят авторитет въпреки всичко е недостижим.

– Ние всъщност няма да се изкачваме – обясних на човека. – Ние всъщност ще слизаме. Само отстрани на хората им се струва, че се изкачват, но всъщност много често се получава, че те се спускат надолу, докато си мислят, че се изкачват и обратно, докато се спускат надолу, те в действителност може би се изкачват. Паденията и възлизанията са привидни категории, а вътре в сърцата ни е реалността. Нищо не е толкова просто, че да подхождаме лекомислено. Всяка привидност трябва да бъде добре обмислена. Първо разглобяваш, после едно по едно сглобяваш. Видимостта е толкова видима, че сама себе си се подлага на съмнение. Поради това, приятелю, ти благодарим за съвета.

Хижарят равнодушно обърна гръб в отговор на думите ми. Не разбра думичката „всъщност“. А ние поехме по пътя. Потеглихме накъм своята мъка, като търкаляхме нагоре огромните си камъни. Защото раят и адът са едни неща, а отвъд тях са съвсем други. Раят и адът са от тази страна на планината. Изтъркулиш ли обаче камъка си до върха, после нататък те очаква само щастие. Отвъд рая и ада сам Господ Бог решава дали планинските пътеки ще се пресичат, дали хората ще се разбират, дали ще имат милост едни към други, какъв вид гъби ще растат в горичките, колко ореха ще паднат на земята през този октомврийски ден и колко пълнолуния ще унищожават надеждите на лунатиците за една година. С две думи – Бог ни е създал един видим свят, за да си живеем в него. Предназначението на тая цялата видимост е да я виждаме ние, не някой друг. Планетата, спътниците, звездите, горите, върховете, всичко е част от това стопанство, сътворено единствено да ни радва и да ни създава удобства. И точно това трябваше да докажем сега. Да го докажем на всички, защото мнозина се чудят защо и как, а още повече други нищо не се чудят. И вчера все още се колебаех дали ще имам смелостта да го сторя, обаче днес, след тоя титаничен сблъсък през нощта, вече съм убеден. Само да стигнем върха. Само веднъж да го стигнем. Дима не знаеше за плана ми, но бях сигурен, че ще се включи на драго сърце. Попипах с ръка люгера в джоба на раницата.

Мислех си всичко това, докато крачех. Слънцето вече напичаше – есента на две и дванайсета, малко след осем сутринта. Наближихме стадо планински коне без стопанин, сигурно си живееха тук, на около триста метра под върха и на около две хиляди метра над равнината. Извадих една бира за себе си и парче шоколад за Дима. Захвърлихме раниците и опънахме крака върху скалистата пътека. Отзад се виждаха пропасти и върхове, в далечината се различаваха селца и шосета, пред нас като стена стоеше върхът, по небето не се мяркаше и едно облаче. Виж какви спокойни коне, казах на Дима, след като отпих от бирата. Да, ужасно коварни, подли, свирепи и кръвожадни коне, татко, отговори ми той съвсем сериозно, докато дъвчеше парче шоколад. Разказах му как някога моята баба, негова прабаба, си имаше конче, как го впрягахме и двамата с нея ходехме по полето за сено или царевица. Но това сякаш не го разубеди, че конете са подли твари, защото спря и не искаше да помръдне, докато не прогоня една черна като катран кобила от пътеката. Хайде, кобило, махай се, казах й. Чернушка само ме погледна с насмешка и продължи да си стои. Дур, мамка ти конска, изчезвай, креснах и замахнах с ръка. Тя се подплаши и се пръждоса.

– Конете са благородни създания, сине.

– Да бе да! А случайно да забеляза с каква омраза те наблюдаваха? Изобщо не ми ги хвали. Конете са най-злобните животни на планетата. Коварството им няма граници.

По-нататък събитията се развиха главоломно и съвсем според очакванията. Със сетни сили се добрахме до върха. Виждаше се надалече и на север, и на юг. Някъде там съзряхме река Дунав, Румъния, Карпатите и северните брегове на Финландия, от другата страна имаше ясен изглед към гръцките острови и екватора, чак до нос Добра Надежда… Двете кули и другите кръгли, гигантски съоръжения ни посрещнаха хладнокръвно. Вътре в тях един човек отговаряше за транслирането на телевизионния сигнал в цялата ни страна. Ето, значи, кой носеше цялата отговорност за рекламите в телевизора! При него имаше чай. Струваше петдесет стотинки. Ние първо не издадохме с нищо намеренията си. Взехме си от чая. Погледахме планините и висините… Какво ли да им гледаш, все едно има смисъл някакъв, ти гледаш, а те не те гледат, все им е едно и на планините, че дори и на висините за твоето съществуване. Но много скоро ще ги научим ние тях. Ааа, здравствуйте горы вот такой висины! Аааа, здравствуйте реки вот такой ширины! Попяхме малко с Дима, за да се надъхаме. Да кажеш здравей на върховете и реките не е като да поздравиш ония лекомислени и натрапливи туристи.

* * *

А ако се страхуваш, ако си боязлив, стой си вкъщи, не ходи никъде, пази си краченцата и ръчичките. Така се пее в песничката. Ние я изпяхме докрай, спогледахме се и знаехме, че е настъпил мигът. Бръкнах в раницата, извадих пистолета, тежеше като парче студено желязо, каквото си беше, и видът му ме успокои. Казах на момчето ми да отвори вратата, където онзи добродушен тип се грижеше за телевизорите на хората. Насочих оръжието. Чичкото извърна глава и в очите му затанцува ужас.

– Знаеш ли, – започнах тихо, почти неуверено – не е нужно да правим сложни неща. Всичко, което ни трябва, е достъп до ретланслаторите и до червеното копче.

– Но господине, това е невъзможно. Копчето е защитено.

– Чакай малко. Ти за някакви кашкавалени туристи ли ни взимаш? Ние може да сме леко старомодни, но в никакъв случай не сме аматьори от кашкавалените. Виж сега, ние в раниците си дори носим пчелен мед за мечките, в случай, че някоя ни поиска малко. Така че не допускай мисълта, че не знаем какво правим. Копчето може да е защитено, но ние знаем как да го натиснем и как да насочим ракетите. Ти само прави, каквото ти казва моето момче и няма да сгрешиш. Това не е обир. Не е и терористичен акт в общия смисъл на думата. Виж, може би точно така ще го окачествят телевизорите, но ние не сме от тях. Ние само като за начало ще влезем в тях. Отвори ни сега студиото най-напред. Такааа. Къде е студиото?

– Ама какво студио? – чичкото беше пребледнял.

– Апаратната, откъдето командваш телевизорите, чичко. – Отговорих му. Той припряно задрънка с връзка ключове, отвори една масивна метална врата и влязохме в помещение с най-различни съоръжения. – А сега покажи това малко сладко копченце за двете балистични ракети, които стърчат отвън, ако не искаш да бъдем груби с теб. – Подканих го.

Добрият човек се подвоуми само за част от секундата. След което ни показа и как да отворим шкафа, да вземем командния пулт, да изключим защитите и да задействаме ядрените ракети. Благодарихме му любезно и го вързахме в съседната стая за стола. Той не се съпротивлява и на нас ни дожаля за него.

– Дима, сега е твой ред. Свържи камерата ни към ретланслаторите, синко. Кой ще говори пръв пред хората, ти или аз?

– Ще го направим заедно, татко. Не се безпокой. Виждам, че се вълнуваш, а трябва да останем спокойни.

– Прав си, момчето ми. Винаги съм знаел, че си умно момче.

Камерата, закрепена върху статива, беше подготвена и включена към ретланслаторите. Само след 10 секунди, отброени наобратно, всички телевизори в страната в един миг смениха картината си и ни показаха нас от импровизираното студио. С Дима седяхме един до друг, аз държах пулта за управление на ракетите, а той беше сключил ръце пред себе си в делови жест. Не се бяхме гримирали като за екраните, но мисля, че нямаше и нужда. Беше точно 15:15 часа.

– Добър ден, драги зрители. – Поздравих първо аз, а после и момчето ми. И зачакахме, за да се съберат повече хора, за да се разчуе и всички да си включат приемниците на режим приемане.

– Всичко приключва тук и сега. – Започна спокойно Дима. – Ние с моя баща държим в ръцете си съдбата на този свят. Не мислихме дълго. Взехме решението без колебания. Няма сила, която може в момента да ни спре. Само след няколко минути бутонът, с който двете балистични ракети с ядрени бойни глави, намиращи се на връх Ботев, откъдето излъчваме, ще бъде натиснат. Казваме ви го, за да се подготвите. Имате два до три дни на разположение, за да подредите нещата си, да се подготвите за края, да сложите чувствата си и мислите си на нужното място. В този срок ракетите ще поразят двете цели и оттам ще отвърнат на удара, ще взривят всичко навсякъде. Ние ви обичаме, затова ще го извършим. Искаме да знаете, че смъртта винаги е наблизо, че не бива да живеете повече с тази безочлива дързост. Всичко приключва във всеки един миг постоянно, а още не сме се подготвили.

– Драги зрители. – Почнах и аз. – Хората ходят по планините, за да се изгубят. Първо се губят, после се намират. Губят и намират. И колкото повече се губят, толкова повече се намират. И така се чувстват живи. А носят раници, за да им е леко, когато ги свалят. И като ги свалят, политат. А ги свалят по върховете. И политат. Това е. Не е сложно. Губят се, намират се, политат и кацат. Просто една игра. Щото пътечките криволичат и никой не може да запомни всички извивки и завъртулки на една пътечка. Това не са ти улици и квартали, по които да се ориентираш. На тези пътечки няма адреси. Примерно пътечка меча бърлога номер трийсет и две или пътечка изглед към скалите номер четири… не, тук такива адреси няма просто. И човешкото ходене е акт изначален, почти свещен, като дишането е. Затова ви съветвам да послушате моя син, той знае какво говори. Бъдете добри, но не прекалявайте. Това е от мен. Следва натискането на червения бутон.

Я да погледнем на компютърната симулация – къде, къде, малко наляво, сега нагоре, това е максималното… и май ще удари… ще удари точно… в центъра… на Ню Йорк… без да искам така стана, тя си е такава балистична копедлачката, излита и се приземява, където дойде. Втората ще се запъти към южния полюс, за да разтопи ледената шапка на планетата и всичко да бъде залято със сладка вода. От тая солената ми омръзна.

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, нула. Натиснахме го. Първо го натисна Дима, а после за всеки случай и аз. И изключихме камерата.

Слязохме от планината и отидохме на първата железопътна станция. Жената на гишето беше клонинг на онези от началото на поемата ни, дето седяха същите като нея, но в Бургас. Навсякъде седят еднакви жени. Тя ни съобщи, че влак няма да има. Да, по разписание трябва да има, но на практика би било много трудно това да се осъществи. Доплака ми се. Нашите железници умират, синко, казах съкрушен. Ще трябва да почакаме. Но когато все пак се качим на последния влак, който ще дойде, закичен с цветя, тържествено, с него ще минем набързо през Бургас, за да вземем и онези две момичета, които са си наши и ни липсват вече трети ден. Ще ги заберем по пътя накъм онази галактика, към която пътува последният извънреден и редовен влак, защото те са твоята майка и твоята сестра, моята жена и моята дъщеря. Дима кимна разбиращо в отговор.

По мегафоните на гарата обявиха, че извънредният редовен и последен влак пристига на първи коловоз, закичен с цветя, и че повече никакви влакове никога няма да пътуват заникъде, така че всички, които успеят, трябва да се качат в него. Ние се качихме, разбира се. И после стана точно така, както го бях предвидил. Взехме пътьом и момичетата.

– Там в другата галактика няма да има такава кръгла и нагла луна, сине. Не. Само затова ще ме е яд, сине. Но не много. Не много.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Рали Братанова – Суперсили

***
Нашата любов е
като светулка,
затворена в буркан.
Аз светя за теб,
а ти ме убиваш.

 

***
Говорехме
за суперсилите.
Казах му, че моята
е да обичам.
Попитах го
каква е неговата,
а той ми отговори:
„да изчезвам“ ..
и изчезна.
А аз не обикнах повече.

Някои суперсили са
по-силни от други.

 

Толкова, колкото

Никога не съм успявала
да си те спомням
толкова, колкото
когато се опитвам
да те забравя

 

Парадокс

Бяхме толкова влюбени,
че станахме едно цяло.
Аз станах теб.
Ти стана мен.
И когато вече няма нас,
и от мен и теб нищо не остана,
ако някой друг се влюби в мене,
ще бъде влюбен в тебе.

 

***
Любовта ни беше
пясъчен часовник.
Когато пясъкът свършеше,
когато нещо не беше наред,
просто го обръщахме обратно
и отново бяхме щастливи.
И минаха години,
докато един ден невнимателно
обърнахме часовника
и той се спука.
Любовта изтече между пръстите ни.
Времето ни свърши.
Останаха песъчинки,
които да напомнят, че я е имало,
но твърде тъжно, твърде жалко
не са достатъчни, за да работи пак.

 

***
Никога не бих
казала, че не мога
да живея без теб.
Просто не го искам.
Кой ще събира
парченцата от мен,
когато се счупя,
ако ме няма?

 

***
Проблемът е там,
че те изгоних от живота си,
защото не можех да понеса
обичта ти към мен.
А после те исках обратно.
Нямах право на това.
Живея, за да те наранявам.
Проблемът е там,
че те намразих,
защото не мога да понеса
обичта си към теб.

 

***
Уморих се да идваш
в сънищата ми
само за да
ми напомняш,
че в реалността
те няма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Лили Димитрова – Ако се събудиш

***

ако се събудиш рано сутринта
в неделя
и докато си правиш кафе
се усмихнеш глупаво
защото си се сетил за мен
обади ми се да ме събудиш

кафето и без захар
с теб е по-сладко

 

***

не си спомням нито точен момент
нито кога се е случило
знам само че стана изведнъж
като непредвидено бедствие
срещу което нямаше спасение

от тебе нямаше спасение

 

***

понякога
думите ни се изплъзват от устата
и да обичаш
става по-лесно от това да дишаш

с теб е друго
задушавам се
и не ми минава

 

***

сгъна душата ми като лист хартия
сложи я в левия си джоб
и продължи да крачи напред

оттогава го обичам

 

***

с теб ми беше любимо да мълча
и после нетърпеливо да ме целуваш
спорехме за всичко
но се обичахме през цялото време

днес е тихо
но никой не ме целува

 

***

когато докосваш парещият пясък
ще се сещаш как горях в ръцете ти
когато морето те плиска по тялото
в главата ти ще кънти смеха ми
много ще ме мислиш
но никога няма да си го признаеш

превърна ме в спомен
а така и не ме забрави

 

***

сети се
как днес по радиото пуснаха любимата ти песен
на която все още не знаеш текста
но ти се радваше през цялото време
или за шофьора който мина на червено
и ти го напсува с цяло гърло
или за онези 20 лева които намери на улицата
случват ни се неща
които нямаме търпение да разкажем на някого

аз се сетих за теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Росен Григоров – Стадион

***
искам да съм парата
родила се в кафето ти следобедно
и носа ти да ме всмуче
наведнъж
но не веднъж
този нос на статуя
леко счупен на върха
с частички от него затлачени
в умората на всички ери

пиша скришом това макар да съм сам
защото всеки може да нахлуе
да прерови организма ми за артефакти
ала няма в мен отпечатъци от микеланджело
не оцелях до ренесанса
не познавам санцио
не се записах в атинската му школа
за последно се здрависах със тома аквински

останах в средата неясна
между кoга и кого
твърде рано се ок(аз)(а з)(а з)ащо
препариран восък съм все още
разлял се под свещта на тъмните си часове
а как ми се искаше само
докато бях
мек
и топъл
и топящ се
и податлив на влияние
нещо твое да се беше гмурнало вътре
в този восък
в този мен
и кехлибарено да се втвърдим
да укрепваме във плен
да сме слепени
ден след ден след ден
но за ден

 

***
казват
гласът на човека не е какъвто си го чува той
истинският глас доловим е единствено от другите

излиза че разговарям със себе си
но не с гласа си
лъжливи монолози провеждам
с измамни тонове и тембър
с фалшиви меки думи
чувам се добър
на място
отговорен
проповядващ смисъл и любов

но аз ли съм това
отстраня ли се от себе си
същото ли ще чуя
ще мисля
ще правя
и как
след като никога няма да чуя гласа си
истинският
общественият

друг ли се налага да стана
за да чуя себе си
да разбера
да се разочаровам завинаги

всички пътища явно водят към другост
и по тях те води гласът ти
реалният
роденият за другите
анонимният за сърцето ти
чийто вълни обърнат ли се някога към теб
ще изчезнеш в себе си

 

***
както може и да се очаква
да слушаш blur не развиделява
ума ти нито употребата на уиски
здрачът и мъглата климати от прах
владеят намаляващите сили на
усмивката ти все по-трудно
разкъсваща един от друг
двата полюса на устните
а на ледената им покривка
неприбрано чуждо знаме вее се

 

***
по повод идващата есен
и дъждът й с който погледа си ще зареждам
мога нещичко да кажа:

бих обесил безразличието на любовта отминала
погребвайки го под листа от огън
бих пикал отгоре бих повръщал
за да се омесим пак
дослов (н) о

после ще заспя слушайки небето
как изцежда духа си след пералня
там високо няма центрофуга
и вътре в мене няма знаеш
стиснеш ли ме косата ти ще е във влага
от лилава самота и древни думи
но твоята коса е слънце
изпаряването ще е бързо
и ще вдишам себе си с погнуса

това е кръговратът на тъгата

аз тихо роня се, прекрасна
лесно забравим и невъзможен
облечен като космонавт из теб за да не цапам
ала впрочем стъпките
стоят си още на луната

 

стадион
огромна нула
пoгълнала у себе си вихри
със ясно начало и с неясен
ала неизбежен край
познато нали

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Росица Пиронска – Виелица

*
виелица
очите не виждат
но е толкова красиво

 

*
декември
стрехите капят
преди зимата

 

*
средата на януари
зимата започва
да става тъжна

 

*
забравям пълнолунието
сутрините са тежки
въздухът е различен

 

*
трифонци
зимата ще се
усмихне

 

*
предмартенско побеля
един тих разсеян
сняг

 

*
Бал в гардероба:
„Какво правиш там?“
„Нищо, танцувам с дрехите!“

 

*
миналото няма следи
само понякога иска да си спомняш
ако не си забравил какво значи това

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Петя Атанасова – Обсебване

обсебване

ще постя
дано се пречистя
от греховете си
филийка сол
и малко зехтин
ще са ми
достатъчни
не знам
обаче
дали бих
устояла
да не те
убия
срещна
ли те
случайно
с нея

 

14 февруари

ти търсиш
с кой да
поговориш
аз с кой
да помълча
преплитат се
обаче
езиците ни
щом падне
нощта

 

***
препъвам се
в камъче
преди
първата ни
среща
да се върна
или да
продължа
боса
към теб
кажи ми
че не вярваш
в поличби

 

***
пепитената
пеперуда
на мисълта ми
прави кръг
около теб
и нали е
пеперуда
пепитена
завива ѝ
се свят
тупва на
земята
а ти
вдигаш
крак

 

между аз

толкова дълго
крадях от себе си
че днес не мога
да затворя
проклетото мазе
на съзнанието си
в което пропукалата се
надежда безуспешно
търси къде да стъпи
за да ме изпрати
за пореден път
в мишият свят
на издутите котараци
и не толкова
дребните неща

 

мрежа

повтарям
движенията ти –
обувам твоите обувки
сядам на твоя стол
отмятам коси като теб
нищо не се променя
само наум казвам:
аз съм – ти
завъртам се
дърпам щепсела
за малко
аз
не съм
аз

 

***
февруарско слънце
задминава ме мургавелка
с маратонки на бос крак
крача по-бавно
на път към дома

 

пространства

нахлувам
неочаквано
в коридора
на мислите ти
разминаваме се
и там
всеки протегнал
напред ръце
като сомнамбули
напразно търсещи
легло на което
да си починат
временно
(а може би – не)
един от друг

 

***
някой
открадна
рекламните
вестници
от пощенските
кутии
и така
не успях
да свия
фунийки
с които
да ти
извадя
очите
затова
аз пък
свих
някакъв
плик
и написах –
Отивам си!

 

***
залязваш
в мен
все още
виждам
пламтящото
ти тяло
но не
усещам
топлината ти
при кой ли
ще спиш
тази нощ
о, слънце
о, слънце!?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Красимир Христакиев – Пътища в гласа: стилистическото потекло на Лок

 

Да казваш това, което трябва, може да означава да изгубиш всичко. Последното задължително ще се случи, ако не продължаваш да го правиш… Това е кредото на централния персонаж в британския филм „Locke” (2014) на режисьора Стивън Найт. Пред нас е мисловно-волевият свят на Айвън Лок, неочакванo дълбок, полемизиращ фино и от дистанция с капитални религиозно-философски традиции, без да бъде философичен, обратно – увлечен в поток от обикновени разговорно речеви повторения. В настоящия текст онази традиция, към която заглавието прозрачно препраща (Джон Лок, емблематичния мислител на английското Просвещение), няма да бъде превръщана в централна тема[1]. За нас истински значимият успех на филма се крие по-скоро в едно много конкретно изражение на тази полемизираща активност: стоико-рационалистическото темпериране на гласа.

Навичният перфекционизъм на Айвън (строителен работник, отговарящ за качеството и контрола при изливането на бетона[2]), твърдата, вероятно поради англо-пуританския й произход, убеденост, че всеки дефект може да бъде отстранен, всяка грешка – поправена, са свързани с убеждението, че съдбата не може да досегне реакцията на човека, непосредствено следващата му стъпка. „Ще направя каквото трябва и ако ме мразят, и ако ме обичат. Трябва да си устойчив („solid”), за да няма значение какво мислят те”. Мъж, за когото обичта е алтернирана като принцип от самото начало, счита за по-важно да създаде план, проект за действителност, който стриктно да изпълнява…

И най-сетне, всичко това е събрано по радикален начин почти единствено в гласа, в обемите и ехо-ефектите му, усещан все повече като самото място на действието. Не просто защото в този филм и спектакъл за един персонаж (великолепна роля на Том Харди) останалите присъстват винаги косвено, единствено чрез речта си. А по-скоро защото събитията в своя пълен състав, от първото до последното, се градят най-напред на чисто артикулационно, интонационно-акцентно ниво: бетонът на гласа, изливан в неутралния тон, почти религиозната вяра в неутралния тон – съвършената спойка – и след това непредвидимите пукнатини… По такъв начин традиционният тип сюжет, сведен сега до опит за децентриране на езика (преди всичко) на този основен герой, понася регулярна съпротива – той едва конотира думите му, среща граница в емотивното им оцветяване, размеква сричките само там, където стоическата сила на произношението се губи… Именно гласът, непосредствено зависим от страха, изненадата, гнева, но и от настинката (Айвън), упойката (Бетън), алкохола и нощното тичане (Донъл), гарантира непрекъснатата интенционална регулация на речта. Фабулата варира смисъла чрез говора, неминуемо значещ и сам по себе си, бидейки съреден на дишането… Чертае път през стоическия глас, път, който едно непрекъснато рационално усилие трябва да удържа в права линия: „and you push against it and you push against it until it’s upright”[3]

Последният цитиран пример спомага да се усети нещо от особена важност. „Locke” успява в своите внушения – малко неочаквано – посредством многократни, повсеместни повторения на вече казаното (от героите в диалога), които го затвърждават или поправят, привеждат го към единен мисловен ред. От историко-стилистична гледна точка, формулирано бахтиниански, става дума за повторно появяване в рамките на много тесен словесен контекст на един и същ лексикален материал с променен акцент. И също за придаване на равномерна скорост на всяко увличащо темпо на речта, чуждо или свое, за неизменно прекъсване и охлаждане на словесния афект в тиха, премерена интонация, едно вярвано и търсено, винаги завръщащо се самообладание на гласа. „…What, on the phone?”, пита Донъл недоверчиво, с изумление, повишавайки значително интонацията на последната дума. „On the phone.” – изсушава я Лок, обезсилва предходното повишаване. „It’s like a pain I’ve never had right inside, all the way up to my chest”, казва Бетън: тук сякаш думата „pain” пряко изразява болката, която би трябвало единствено да обозначи, гласните в нея са не само ускорено-уплашено артикулирани, те самите представляват стон, болка вътре в думата „болка”, предхождана също от хлип. Обратно, в отговора на Лок откриваме едно осезателно забавено, снизено произношение: „Have you talked to anyone about the pain?”. За кратко повлиян от хлипа на бременната жена самият той бързо насища с емоция гласните – „I don’t know. For the pain.” – веднага след което обаче чуваме (необяснима по друг начин в този момент) полугневна, полуизвинителна вулгарност: „Because it’s fucking… ”. Допускането на вътрешния хаос на чувствата, провокиран от неизменния външен хаос на света, довежда до мигновено раздразнение. Но не повече – гласът трябва да търпи, да постъпва правилно и да чака. Лок прибягва до подобно вариране и в повторението на собствените си фрази. Понякога сам укротява експресията на своя глас: „Well, tell them. Tell them.”. Понякога обратното: „Is there a bell?”: равна интонация. „Well, is there a bell?”: слабо повишена, загрижена интонация. Или повишена в още по-голяма степен, уверено акцентираща, но отново чрез лексикална рекуренция: „They make 500 a day just shoveling shit, shoveling shit about like you.”. Повторенията може да целят самоубеждаване или овладяване на себе си: „I don’t have a choiceI have no choice”, както и овладяване напрежението на събеседника: ето две двойки повторения на един и същи израз, осъществени в рамките на 10 секунди: „- So it’s okay. It’s okay. – I never do this on the phone, Ivan. – It’s okay. It’s okay.”. Прибягва се и до механизъм за разреждане – вторично подчертаване – сугестивната сила на повторението: „You make one mistake, Donal, one little fucking mistake…” – специфична проява на тмезис, за която ще трябва да говорим още и по-нататък. Повторението може да се модифицира по-сложно като емотивно накъсване на фразата, най-сетне овладяно с трикратно усилие: „I haveI have somethingI have something to say.”. Може да има и повторение в повторението: „Oh, you’re a good man, Donal. You are, you’re a good man.”. Случва се дори, когато Айвън отказва да повтори дума или фраза, да заявяви самия отказ чрез повторение. Така се ражда една от най-двусмислените размени на реплики във филма: „- Can you not say it back, even once? – No, I can’t. Look… I can’t.”… На финала на нашата кратка класификация с частично пресичащи се полета, отбелязваме функционирането и на повторения-градации: „Tonight and tomorrow, I will stay on this and stay on this”… И също: „if it slips half an inch, cracks appear. Right? If cracks appear, then they will grow and grow, won’t they?”.

Овладяната в повторение[4] реч като полагане на здрави основи сред хаоса, възможност за открадване на парче от небето: „you do it for the piece of sky we are stealing… You do it for the air that will be displaced and most of all you do it for the fucking concrete. Because it is delicate as blood.”… И обратно, емотивните слабости на гласа като възвръщане на празното пространство, което ще расте. Езикът може и да се провали в своето гигантско усилие, съграденото може да рухне поради неизбежна сетивна грешка или съдбовна случайност, ала няма и не може да има път извън стоическото повторение на избора чрез гласа. Последната дума, която чуваме във филма[5] е заставена сякаш да прерасне в смислово-интонационен синтез на онова множество предишни думи, които е трябвало да бъдат казани и веднага след това повторени утвърдително: „- Ivan, will you come? – Yes”. „Да” – най-краткото, вече замлъкващо повторение на самото говорене…

Ала откъде идва във филма-моноспектакъл „Locke” тази стилистична традиция за естетическо оползотворяване на повторенията и съществуват ли ранни примери за нея конкретно в английската драматургия? Често, когато издирваме класически прецеденти, навично поглеждаме към Италия. Забелязващият всичко в пространството на текста Лео Шпитцер обръща специално внимание на вербалните повторения при средновековните писатели и Данте, например в известния надпис над вратата на ада в песен трета от „Божествена комедия” (I, 3): „Per me si va ne la città dolente, / per me si va ne l’etterno dolore, / per me si va tra la perduta gente.” („През мен се влиза в град скърбящ и вечен; / през мен се влиза там, где скръб цари; / през мен се влиза при народ обречен”)[6]. „Повторението само по себе си е мултивалентно, неговият специфичен нюанс е изразен в специфична ситуация чрез… едно „прилепване” на езика към психическото съдържание”[7]. Макар езикът на надписа да е пределно устойчив, вкаменен, той съвсем не е лишен от тон: неизбежно окончателен, запечатал завинаги волята на Бога. Езикът се покорява на тази воля, показвайки готовността си да я подема отново и отново по един и същи начин. Бицили – историк от века и от вида на Хьойзинха – привежда любопитни примери за подобен феномен в „Неистовия Орландо” на Ариосто: „Mia Donna e donna, ed ogni donna è molle.” („Жена ми е жена, а всяка жена е съпруга.”). Според него тук функцията на повторението е чисто естетическа: „до безкрайност да се разнообразяват строфите в ритмично и в звуково отношение”[8]. Във френската и в английската традиция петраркисткият сонет крие под видимите си форми значения, които препращат към дълбинната епистемологическа основа на Ренесанса: вярата в универсалната аналогия, в самата възможност за повторение. Ако все още много средновековният да Темпо решително постановява в своя трактат, посветен на жанра, че „добрият сонетист не бива да повтаря нито една дума”[9], то за Пиер дьо Ронсар сякаш е принцип обратното: „Qui voudra voir comme amour me surmonte, / comme il m’assaut, comme il se fait vainqueur, / comme il renflamme et renglace mon cœur, / comme il reçoit un honneur de ma honte; / Qui voudra voir une…” („Който иска да види как Амур ме обзема, / как ме напада, как побеждава / как разпалва и как вледенява сърцето ми, / как печели от поражението ми; / който иска да види…”, „Любовни стихове за Касандра”, сонет N 1). Идентичен феномен у Филип Сидни: „O tears, no tears but rain from beauty’s skies, / making those lilies and those roses grow / which aye most fair, now more than most fair show, / while graceful pity, beauty beautifies…” („О, сълзи, не сълзи, а дъжд от небесата на хубостта, / от който растат тези лилии и тези рози, / които са най-красиви, не по-красиви от най-красивите, / докато изящната жалост разкрасява красотата…”, „Астрофил и Стела”, сонет N 100). Принципът на подобието проницава текста както на семантично, така и на фонетично равнище – повтаряйки се, думите се оглеждат в себе си, отекват неколкократно. „За разлика от „готическия” Антонио да Тeмпо ренесансовият сонетист осъзнава и разчита на това”[10]. Относно британската традиция от същия период, примери от която тук са ни най-необходими, за да се върнем към „Locke”, ще бъде удачно да споменем още жанра на трагедията и да спрем вниманието си конкретно върху Шекспировия „Хамлет”, припомняйки на читателя едно ранно изследване по темата на Марко Минков.

„Повторението на думите в елизабетинската трагедия”[11] е създадено през 1944 г., първата му част, на която се спираме с повече детайли, е посветена на речевото своеобразие на датския принц. В нея професор Минков оспорва, подлага на проверка и прецизира тезата за индивидуализиращата функция на повторенията. Работата му е педантична, изхождаща от строга ръководна дефиниция на разглежданото изразно средство, както и класификация на видовете му, удържаща по този начин анализа в произтичащите от тях граници. Обработеният материал обаче явно заслужава доверие: „убедих се, че изучаването на повторенията е много полезен инструмент за изследване въобще, пробен камък, който често ще разкрива тенденции на стила…, първоначално не очевидни дори за един внимателен читател” (VR, 3). Две големи групи – назовани условно „синтактично самостоятелни” и „зависими”[12] – повторения обхващат всички 88 примера, 40 от които се падат на Хамлет. Измежду първите, „вокативната форма е рядка при него… Такова повторение се среща само във фразата” (VR, 9): „O God! О God! How weary, stale, flat and unprofitable seem to me all the uses of this world! Fie on’t! О fie!”, I, 2 („О, боже, боже! Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост! Пфу…”[13]), която завършва с ново, възклицателно повторение. Но като цяло „за Хамлет, самата същност на чието безпокойство е, че трябва да го носи сам, подобни апели са очевидно не на място” (VR, 9). По-често той „е тласкан главно от вълнението в собствената му душа” (VR, 9), което го води до афективни възклицателни употреби, понякога иронични: „Thrift, thrift, Horatio!”, I, 2 („Сметка, сметка, Хорацио!”) или крайно напрегнати: „My father, methinks I see my father.”, I, 2 („Баща ми! О, сякаш виждам го, баща ми”). Прочуто е станало също инвективното изреждане: „O villain, villain, smiling, damned villain!”, I, 5 („Подлец! Подлец! Усмихващ се, проклет подлец!”), което ще продължи във II-ро деиствие: „bloody, bawdy villain! Remorseless, treacherous, lecherous, kindless villain!”, II, 2 („кървав, мръсен, подлец! Безмилостен, коварен, развратен, безжалостен подлец!”). Нерядко обаче повторенията в речта на принца не се различават съществено от тези при другите персонажи, което кара Минков да се отнася сдържано към тезата за тяхната индивидуализираща, отграничаващо характеризираща функция. Например, „откриваме императивно повторение, използвано…, за да маркира възбуда или емоция” или „с по-риторична цел…, както в думите на призрака: „List, list, O, list!”, I, 5 („Чуй ме! Чуй! О, чувай”) или Лаертовите: „Fear it, Ophelia, fear it, my dear sister”, I, 3 („Бой се, Офелия, бой се, скъпа моя сестро”, (VR, 10). Тук „тмезисът, разчупващ повторението на две, служи… да придаде една по-тържествена атмосфера” (VR, 10). За реално значими в „извличането на характера” на датския принц Минков признава втора голяма група („емфатични”) примери. За него „то е резултат от задълбочаването в настроенията на героя и привеждането на различни трикове на речта, такива като повторението, в хармония с тези настроения” (VR, 17): „You are welcome, masters; welcome, all. I am glad to see thee well. Welcome, good friends!”, II, 2 („Добре дошли, добре дошли, драги мои! Радвам се, че изглеждаш добре, друже! Добре дошли, приятели!”). И наред с тази искрена проява на загриженост – чисти утроени повторения с противоположен смисъл: „- What do you read, my lord? – Words, words, words.”, II, 2 („- Какво четете, господарю? – Думи, думи, думи.”); „You cannot, sir, take from me any thing that I will more willingly part withal – except my life, except my life, except my life”, II, 2 („Вземете си го, моля ви! От нищо друго не бих се лишил тъй охотно. Освен от живота си, освен от живота си, освен от живота си.”). Огледало на меланхоличния темперамент на Хамлет, „тези отговори звучат общо взето изтощено и обезсърчено… Те маркират раздразнение или презрение към другите…” (VR, 17).

Нека прекъснем наи-сетне (на произволно място) сериите от примери и просто да се вслушаме в думите на Минков: презрение, самоизмъчване, умора, раздразнение, гняв – емоциите – това за нас е разделителната линия. Шекспир използва словесните повторения, за да придаде подчертан и пълнокръвен израз на вътрешните импулси на личността, понякога автогенни, понякога предизвикани от външни обстоятелства. „Лок” повтаря думите, за да потисне тъкмо тези импулси, да овладее силата на чувствения порив, да контролира неговите проявления и последици: тук всяко второ, макар да е формално същото като първото, е често по-бавно по скорост, по-малко по обем, по-ниско по тон. Нито обективните пречки и принуди, нито това кой как неизбежно ги изпитва трябва да има решаващо значение. Тук емоцията е развала, изтощаване и отпускане по невидимото течение на съдбата, начинът „да не бъдеш”. Вписани верятно в двата най-отдалечени края на една национална стилистична традиция, Хамлет повтаря, защото не може да се въздържа, Лок – за да може…

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бицили, Пьотр, Европейската култура и Ренесансът, 1994.

Лок, Джон, Опит върху човешкия разум, 1972.

Панчева, Евгения, Разбягване на подобията: опит върху ренесансовата култура, 2001.

Mincoff, Marco, Verbal Repetition in Elizabethan Tragedy, в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Историко-филологически факултет, Т. XLI, 1944/45.

Spitzer, Leo, Speech and Language in Inferno, XIII, в: Representative Essays, 1988.

 

 

[1] Тук традиционната просвещенска дидактика е само елемент в по-обхватна система от препращания: предстоящото изливане на бетона в основите на масивна сграда (първият кадър), празното пространство, което тя ще измести, не са просто алегория на опита, който предстои да изпише върху tabula rasa на човешкото съзнание първите слова. На края на пътя чака друга сграда, и не една, отдавна построена (последният кадър)…

[2] Може да се каже, че създателите на филма градят сюжетния смисъл около английския омоним „concrete”, едновременно означаващ прилагателното „конкретен, реален” и съществителното „бетон”. Тъкмо чрез първично осезателната, абсолютна конкретност на бетона, с която е постоянно свързан, Айвън ще успее да разбере защо животът му се преобръща.

[3] Позволяваме си от съображения за прегледност да не превеждаме подбраните от филма примери, които имат преобладаващо разговорен характер и често са съвсем кратки. Обратно, към всички примери от литературни произведения, към които препращаме в сравнителна перспектива, неизменно прилагаме превод.

[4] Самият Джон Лок се спира на специфичната функция и възможности на повторението: „Вниманието и повторението спомагат много за закрепяването на идеите в паметта. Но идеите, които естествено правят най-дълбоко и най-силно впечатление най-напред, са тия, които са придружени с удоволствие или страдание.”, вж. Опит върху човешкия разум, 1972, кн. II, гл. 10, стр. 184, превод Р. Русев.

[5] Тя несъмнено представлява отговор не само на репликата на питащата Бетън, но и на прозвучалия непосредствено преди това плач на новороденото дете. На още няколко места във филма се налага езикът на централния персонаж да удържа смислово еднозначни феномени от звуков, но не и езиков характер.

[6] по превода на Л. Любенов, И. Иванов, в: Алигиери, Данте, Божествена комедия, 1975, стр. 31,

[7] Spitzer, Leo, Speech and Language in Inferno, XIII (1942), в сборника Representative Essays, 1988, стр. 165.

[8] Бицили, Пьотр, Европейската култура и Ренесансът, 1994, стр. 118, 190 (първа публикация на руски, София, 1933).

[9] Панчева, Евгения, Разбягване на подобията: опит върху ренесансовата култура, 2001, стр. 187

[10] пак там, стр. 189; преводът на сонетните фрагменти – на Е. Панчева.

[11] Mincoff, Marco, Verbal Repetition in Elizabethan Tragedy, в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Историко-филологически факултет, Т. XLI, 1944/45. По-нататък цитирам с VR и съответната страница. За примерите от „Хамлет” следвам начина на изписване от М. Минков.

[12] С оглед задачата, която си поставяме в настоящия текст, разликата между тях за нас не е от решаващо значение, вж. повече във VR, 13, 20-21.

[13] Ползваме превода на Валери Петров в: Шекспир, Уилям, Събрани съчинения., т. 3, 1998. Само на отделни места с цел повече яснота си позволяваме незначителни намеси.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017