Габриела Балева – Дръпнах си от твоята цигара

***
Дръпнах си от твоята цигара.
Дълбоко и пронизващо.
А ти взе много повече от мен.
Без да оставяш и следа,
че си ме имал.

 

***
Под мекото одеяло.
Се крие.
Моето щастие.

Завих те.
Не се буди.
За да не се изгубиш.
Из деня ми.

 

***
Листата на розата окапват бавно.
Едно по едно.
Побързай.
Ще си останеш звяр завинаги.
Ако не ме целунеш.

 

***
Гледам през прозореца.
Времето е простряло
новите моменти.
Ще изсъхнат.
Ще ги сложим на гърба си.
И ти ще бъдеш някъде там
под копринената риза,
с която бях на последната ни среща.

 

***
Самотата е учител.
Преподава ни уроци.
Дори и да не сме сами.
Възприемаме ги по-трудно.
Точно тогава.
Защото ставаме повече ученици.

 

***
Иска ми се да те познавах толкова добре,
колкото бих могла да те познавам.
Ако познатите неща не ги познавахме,
а ти познаваше мен.

 

***
Ненавиждам дните, в които сме скарани.
Не си говорим с часове.
Губим време от нашето бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Сирма Данова – Боян Магесника в историята на настоящето

 

В съчинението си за Асеневци Раковски се е опитал да изнамери образ на езическата картина на свят, въплъщаващ атавизмите на изгубената българска древност. Спрял се е на багренородния син на цар Симеон – княз Борис Венеамин, идентифициран по традиция с легендарната фигура на Боян Магесника. Той е бил известен с умението си да превръща хора в диви животни и себе си във вълк.[1] Що се отнася до превращенията, интересен детайл към образа привнесъл историографът Йохан Кристиан фон Енгел, отдавайки свръхестествените му умения на „изкуството на Цирцея“ (Енгел 2009: 145). Като изоморфен на богинята Кирка, Боян Мага споделял както нейната хтонична, така и соларната ѝ характеристика[2]. Той бил едновременно тайновед и вещер, а съюзът между знание и тайна обусловил мистичната му природа. Способността за превращение представлява всъщност една особена дарба за въплъщение в звяр и природа, чиято най-важна последица е напускането на човешкия ред и вероятността за прераждане. Другата черта в инварианта на образа четем в първия български учебник по химия от 1871 г. на Д. Енчев, където Боян Мага бил представен като химик и астроном[3]. Но той е преди всичко фигура на съпротивата или, както отбелязва най-вещият съвременен изследовател на образа Светлана Стойчева,  „духът на българското отрицание“ (Стойчева 2009: 77).

Трудно е обаче да се надгради съществено историзиращият пробив на Васил Пундев от едноименната му студия, публикувана самостоятелно през 1923 г. Именно Пундев пръв си е представил, че опитът на Боян Магесника с трансцендентното, който днес изглежда немислим, незаписан и изгубен, може да се окаже възпроизводим в отдалечена историческа точка.[4] Подобно действо на изличената памет, мислимо според езическия светоглед като превращение, а според християнския – като въплъщение, е възможно единствено посредством творческото съзнание. От съществена важност е, че именно автор като Раковски е допринесъл най-силно за оформянето на културния профил на фигурата на Боян Магесника.[5] И не е случайно, че точно в книгата за Асеневци четем и народна песен за цар Симеон и сина му Боян, отиващи на сражение[6]. Знаково е, че песента е мистификация[7]. Това обяснява една напълно нова характеристика във фактурата на образа на Боян Мага от романа на Александър Велтман „Райна, блъгарска царкиня“ (1843) до есето на Найден Шейтанов „Хилядогодишнината на Боян Магесника“ (1923) – неговата боеспособност. В песента Боян, заедно с войските на баща си Семо (звателна форма на Симеон), стига до Златната порта на Цариград, съпътстван от орле. Подобно вторично изпълване на образа с воинско достойнство отговаря на възжеланото в „Горски пътник“ „ново пъприще“ или хитро измислено опълчение.

Освен това в бележките към „Горски пътник“ Боян е определен като „чутен български стихотворец“ (Раковски 1983: 319). В модификацията на Раковски Боян Мага прилича на античен свръхчовек. Не е трудно да се предположи, че тук имаме особен случай на идентификация с археобраза. Още повече че самият Раковски посочва в собственото си Житие (1866), че е родом от Раково, родното място на Боян Мага: „Тойзи град Раково е бил отъчество храбраго Бояна, кой предвождал цар Симеоновое войнство под цариградските стени и е насилил цариградската стена откъм Златния врата крепости.“ (Раковски 1983: 90) Подобен жест означава родство по избор. Откъсът от автобиографичния текст възпроизвежда редовете за Боян в съчинената от Раковски народна песен. По-нататък Житието настоява изключително на воинската му принадлежност.

Магьосник в речника на Найден Геров означава и „друмник“ (Геров 1977: 3)[8].  Асоциацията с „Горски пътник“ е неизбежна. Раковски се отнася към фигурата на Боян Магесника много по-сложно от всеки друг автор, посегнал към образа, но не за да запълни липси в миналото, а за да го включи в критическата история на настоящето. От една страна, Боян Мага утаява седиментите на българското езическо минало. От друга, той е въобразен от автора на „Горски пътник“ и като надвремеви идентификационен символ, отворен да поеме нови функции, насъщни за настоящето. Воеводството е такава роля, въдворена в образа на Боян Мага след Кримската война или след „новата безизходица“, както би казал Ани Илков. Обсесията на Раковски с българската старина има своята отправна линия в едно подлежащо на историзиране „сега“.

Но Боян Магесника е и профетическа фигура. Стоян Михайловски в своята баладна интерпретация акцентира, че именно Боян Мага е предсказал падането на Първото българско царство.[9] За да тълкуваме подобно поетическо решение, ни е нужен контекстът на религиозните размишления на Михайловски, където четем за грешката на Борис Михаил, описан като „смес от мистик и деспот“ (Михайловски 1941: 111). За Михайловски християнизацията се осъществила под диктата на политическа принуда и насилие, в резултат на които българинът не могъл да се раздели докрай с езическия духовен фундамент. Тази вина е историзирана от Раковски и Ботев по два твърде различни начина, но при категорична обвързаност с културата на настоящето. Не е чудно, че Боян Мага е бил безспорен авторитет за все по-дистанциращото се от властта народно тяло[10]. А и декадентската версия за християнизацията в диалога Ботев – Раковски ще бъде подхваната през 20-те и 30-те години на ХХ век преди всичко в ракурса на едно добре организирано оценностяване на родното, точно когато се отбелязва хилядогодишнината на Боян Магесника. В тези години Боян Мага е преимуществено шаман, чиито екстатични напеви са белязани от помирението на агнето с лъва, от укротените зверове на историята.[11]

 

 

Библиография:

Велкова-Гайдарджиева 2001: За магическите одеяния на Боян Магьосника („Боян Магьосникът“ на В. Пундев и „Хилядогодишнината на Боян Магесника“ на Н. Шейтанов) В: LiterNet № 4 (17) от 09. 04. 2001: http://liternet.bg/publish2/avelkova/magiosnika.htm

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език. Фототипно издание. Част трета. София: Български писател.

Енгел 2009: Енгел, Й. История на българите в Мизия. Прев. Н. Андреева. Велико Търново: Пик.

Илков 1998: Илков, А. Възрожденската утопия. В: Български месечник. 6-7(1). 253–259.

Илков 2014: Илков, А. Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика. София: УИ „Св. Кл. Охридски“.

Калфина 2008: Калфина, В. Разказът за Кирка в „Одисея“ В: LiterNet № 11 (108), 30.11. 2008: http://liternet.bg/publish23/v_kalfina/razkazyt.htm

К [Кирил Василев] 2017: К. Ани Илков на 60 В: Култура, № 1, 2017.

Милев 1921: Милев, Г. Боян Магесника В: Везни. 7 (3).143–144.

Михайловски 1884: Михайловски, Ст. Нашите деди (Боян Магесникът, Поп Богумил) В: Периодическо списание на БКД, № 10 (3). 103–107.

Михайловски 1941: Михайловски, Ст. Неиздадени съчинения. Т. 2. Религиозни и философски съчинения. Ред. Ив. Богданов. София: Хемус.

Пундев 2001: Пундев, В. Боян Магьосникът В: Пундев, В. Избрани творби. 15-51. София: СУ „Св. Климент Охридски“.

Раковски 1857: Понятие о българскому язику В: Дунавски лебед. Новий сад. 1–8.

Раковски 1983: Раковски, Г. Съчинения. Т. 1. Ред. К. Топалов. София: Български писател.

Раковски 1984: Раковски, Г. Съчинения. Т. 3. Ред. В. Трайков. София: Български писател.

Стойчева 2009: Стойчева, Св. Боян Магесникът – скритата фигура на българския дух. В: Стоян Михайловски, Пенчо Славейков – ракурси на модерното. 53–79. София: Изд. център Боян Пенев.

Garland 2014: Garland, D. What is ‘‘the history of the present’’? On Foucault’s genealogies and their critical preconditions In: Punishment & Society 2014, 16(4). 365–384.

 

 

[1] За тези му способности свидетелства средновековния летописец Луитпранд още през 10 в., ср. Пундев 2001: 18.

[2] Ср. характеристиките на богинята в литературата и античната иконографията в статията на Вяра Калфина „Разказът за Кирка в „Одисея“, виж: Калфина 2008.

[3] Ср. Пундев 2001: 40; Стойчева 2009: 63; Велкова-Гайдарджиева 2001.

[4] Ср. мотото на Chiasmus – Илков 2014: 6.

[5] Вж изследванията на Пундев 2001, Стойчева 2009, Велкова-Гайдарджиева 2001.

[6] Изключително важен е контекстът на първата публикация на песента в пилотния брой на в. „Дунавски лебед“ от 1857 г. Текстът на песента е публикуван като приложение към изпълващата целия брой статия на Раковски „Понятие о българскому язику“ (Раковски 1857: 1-8). В този материал авторът известява, че ще предлага на читателя „стари песни и проповедки, коя са се съхранили правилно у говоримий днес в България език, и ако негде погрешим нещо, то свободно могат да ни са отговорят наши учени, кое мъй на драго сърдце, и с голяма признателност щем възприемна“ (Раковски 1857: 7). Мистификацията в случая е истинска провокация, насочена не към сигурното й развенчаване в бъдещето, а още към текущото настояще.

[7] Ср. Пундев 2001: 38.

[8] На това значение на думата обръща внимание и Антония Велкова-Гайдарджиева: Гайдарджиева 2001.

[9] Вж анализа на наративната структура на баладата, направен от Св. Стойчева: Стойчева 2009: 53-79.

[10] Г. Милев набляга на този момент в негативната си рецензия за драматизацията на Кирил-Христовата историческа трагедия „Боян Магьосникът“ (1914) в Народния театър, виж: Милев 1923: 144.

[11] Ср. К 2017: 1.

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Ива Спиридонова – Във всяка рана разцъфтява пролетта

***
Ръка си
върху снежната ми
кожа.

Във всяка рана
разцъфтява пролетта.

 

***

мълчанието
на инстинкта
непреодолимо
ни разделя
когато телата
насила умират
погребани са
в мъртва тишина
от липса
на докосване

 

18+

и езикът ми може
да пише поезия
бавно слиза
по твоето тяло
да постави
с присъствие
точката

ти със пръсти
разкъсваш
до вени
и ме пишеш
с отсъстваща
кожа

твоят ритъм
е стих
аз съм вечност
достигнала
края си

 

Дъждовни сбогувания

 

1
Прегръщаш на тръгване.
Оставам мокра следа
по ръцете ти.

 

2
Ръката на стъклото
докосва дъжда.
А мисълта ми жадна
тебе.

 

3
Без да искаш
изпускаш погледа си.
Очите ти догонват
мене.

 

4
По пътя към дома
правя обратен
в насрещното.
Катастрофирам
сред дъжда
умирайки
до следващата
среща.

 

***
1
Само сънят разбира
езика на сълзите.
Уморени очи,
оцветени в зелено.

 

2
Най-страшната
прегръдка
е безръка.
Ръцете са
за някой друг.

 

3
Трудно се съмва,
когато откриеш,
че изгрева у теб
е само чуждо
отражение.

 

Снимка

От кадъра
изрязвам си
сърцето ти.
Или света.
Кое, кажи ми,
предпочиташ?

 

Езикът на Бога

Мълчанието
ми превежда тишината
на думите, които всъщност
сме.

 

***
Всеки ад
е обещание
за рая
след потопа
излят от очите ти.

 

***
Най-добрият наръчник за бъдеще
се изписва с духовни убийства,
във които престъпник и жертва
носят кръста със твоето име
по посока пръстта
върху гроба ти.

 

***
Ще береш плодовете
на нашето щастие,
ако корени пуснеш
във мене.
Трябва смелост
надолу да слезеш
под земята,
погребала
тайните.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Стоянка Боянова – Новолуние

*
котка на покрив
под извития й гръб
новолуние

 

*
На ръката ми –
пеперуда. По-голяма
от облак над града.

 

*
Песъчинките
прегърнати изграждат
върхове, била.

 

*
Качваме се по
стъпала от стихове.
Чак до смисъла.

 

*
Светулка в нощта
на прозореца свети.
Поздрав от мама.

 

*
нова година
мама ми подарява
първо кокиче

 

*
невидими петли
разбуждат хоризонта
година на петела

 

*

На рози и крин
долината ухае.
Бог благославя

 

*
пиша ти писма
по листенца от вишня
вятър ги носи

 

*
Търся пулса на
сърцето на Земята.
И чувам моя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Минко Танев – Пустинни треви

*
пустинни треви
в озарения поглед
на туарега

 

*
светкавица бях
лъчезарна прегръдка
автограф на Бог

 

*
девствени земи
влюбени корморани
отлитнал айсберг

 

*
най-дългият ден
приласка с дъх на билки
най-късата нощ

 

*
пролетни мисли
бадеми и праскови
в пъстра целувка

 

*
водни кончета
въздушни колесници
шеметно звънтят

 

*
метеорити
митични послания
от Атлантида

 

*
пеперуден миг
над синята планета
слънчеви криле

 

*
аеролити
алхимически опус
на светлината

 

*
мост от светлина
сбъднати видения
между два свята

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Иван Такев – Поредна нощ

***
поредна
нощ
очите ти
се отразяват
в кристалите
на бялото
Марин е
архитект
и майка
която
подава
гърдата си
за да засмучем
горчилката
на живота

мога
да понеса
съществуването
на 5 човека
извън тях
всичко е
розов
локум
тогава
когато
имаме
нужда
от чукане

животните
се раждат
с инстинкти

 

нямам
нужда
да имам
нужда
от любов
която
няма
нужда
да има
нужда
от устните
на наранената ми
същност

оглеждам се
в теб
и всичко е
синьо
също
като
птицата
свила
дом
в гърдите ти

ако разбитите
илюзии
се слеят
в прегръдка
Господ
ще избърше
сълзите Си
и ще протегне
ръка
за да ни помилва

 

***
завесата
се спуска
посинелите
пръсти
на кукловода
танцуват
степ

ще вдъхнеш ли
живот
на живота ми

сцената
е голяма
куклите
умират
от клаустрофобия

сърцето ми
гледа
с отворени
очи
и се плюнчи
като
новородено
вкусило
плодово
пюре
за пръв
път

кръвта
не достига
артериите
остава
в главата
и носът
прокървява
за да
запечата
името ти
върху
бялата
риза
която
облякох

паник
бутона
на мислите ми
е активиран

не вярвам
в кратки
разговори
и спазени
обещания
за малко
теб
и много
мен

защото
любовта е
старица
в инвалиден
стол
която
очаква
да види
внуците си
преди
да изпълни
дробовете си
с кислород

за последно

 

нежността ти
към мен
е срамни
въшки
по гениталиите
на четиридесет
годишна
монахиня

 

***
душата ми
е скитник
в сърцето ти

мислите ти
събарят
дома му
от картон

 

***
сърцето ти е
суфле
с център
от течен
шоколад
децата
на любовта ни
се родиха
диабетици

 

Грозота

накриво
залепени
татуси
от дъвки
по лицата
на сърцата ви

 

***
Отче
съгреших

допуснах я
в сърцето си

от днес
ще бъда
стаята
на девица
починала
от левкемия
преди
да почувства
любовта
на мъж
удавен
в Темза
на нейната
непоквареност

 

***
в този
сапунен
мехур
нямам
право
на щастие

тогава
нека
водката
и наркотиците
ме отведат
до тучните
поля
където
понита
целуват
плюшени
мечета
по нослетата

надали
ще ми липсва
общество
което
ме осъжда
на шизофрения
до живот

 

думите ми

строят
домове
върху
гробищата
на мълчанието ти

кипарисите
в очите ти
са вечно
зелени

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Петя Шалева – Мълчанието

***
Искам да емигрирам.
В себе си.
С теб.

 

***
Тази вечер няма да говорим.
Тази вечер ще мълчим.
Двама – за едно и също нещо.

 

***
Когато отговорите са узрели
и истините –
отдавна намерени,
ела
и изяж една ябълка с мен.

 

***
В онзи странен миг
на яснота,
прозрял до болка
истината,
ти вече знаеш –
от красота
боли.

 

***
„Затвори очите си
и ме виж…“ –
каза тя.
И го събуди.

 

***
На таралеж
ще се превърна,
да не ме докосваш
и с поглед.

 

***
Кактус си.
В безводието на този ден
ще понесеш ли
сушата
да ме няма?

 

Според възможностите

Някои жени пърхат с мигли,
други – с криле.

 

***
Най-много
си тук,
когато ми липсваш.
Парадоксите са естествени.

 

***
Знаеш ли какво е фантомна болка –
да ти липсва нещо твое,
което вече нямаш.

Боля ли те?

 

***
Дали бисерът знае
как го създава
мидата…
И боли ли го
от това познание…

 

***
Хайде да помълчим още малко.
Вкусът на мълчанията ни
е различен
сутрин – когато се обичаме,
денем – далече във всичко,
и в нощите –
когато тишините ни
се намират,
и излишните думи умират,
обесени на въжето от смисъл.

Хайде още малко да помълчим.
И да сме близки. Наистина.

 

Признание

Когато ти казах, че ми липсваш,
те излъгах.
Няма ме
без теб.

Липсвам си.

 

***
Ще си ме носиш навсякъде –
като белег
от накриво зараснала рана.
На лявата длан.
Точно там, където
линиите на живота и на сърцето
се пресичат.

 

***
В красивите думи от вчера
не те намерих.
Там тебе те няма.
Днес
ще те търся в мълчанието.
За двама.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Петя Ташева – Два пръста над земята

***
никой
не е длъжен
да вярва
в себе си

 

***

прекалената красота
в думите
и богу
не е драга

 

***

там
където
някой не влага нищо
аз слагам
всичко

 

***
валя десет пъти
все едно някой плаче
за нещо
за едно и също
нещо

 

***
ако птица ви мине път
не спирайте

 

***
летене
два пръста над земята
сън
в който
бързах

 

***
само в мислите ти
летя
не ме оставяй там
завинаги
все пак трябва да поспра
и вода да пия
от стъпките на сърна
която някога е минала
през таз гора
и приказка

 

***
някога
е като никога
но прелива
от ш…н
оптимизъм

 

***
един ден ще направя
с живота си
каквото си поискам
и обстоятелствата
да ги духа
вятърът

 

***
средата
е на разстояние еднакво
от началото
и края
но аз
и всички видове изчисления
не сме
в добри отношения
от моето раждане
до моето заминаване
и затова
не зная
в средата ли съм
или в края

 

***
душата ми
е на рафта
за детски играчки
моля след съприкосновение
да бъде оставена
отново там

внимателно

 

когато тя си тръгна
нищо не спря да цъфти
никакви пътища
не се прекършиха
вени и реки
не се препълниха
влакове не спряха
очи не преляха
светът
си остана
осъмна
и издъхна
същия

 

***
към надеждата:
– Остави ме на мира!
или ми дай
каквото Там
е предвидено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Димитър Пенчев – Скачам върху изправената линия на сърцето си

***
Душата ми
е кълбо
от надежди,
остаряла
прежда
предлагаща
рай
за влюбени
молци.

 

***
Като
всеки път
на избори,
затваряме
вируса
в урна,
а комисия
го пуска
да порази
народа.

 

***
Огънят
с който
ме разпали
изгори
всички
мостове
зад мен.

 

***
Подарявам ти
сърцето си
като чаша
пълна с мен,
пукнеш ли я
ще изтека
към друга.

 

***
Винаги съм
във сянката
на мъжете,
които
обичаш,
как да не ми е студено?

 

***
Правя ти огърлица
от нощни сълзи
подарък за теб
и възможност за мен
да съм близо
до любовта ти,
която не съм аз.

 

***
Обединени
от мълчанието
на липсващия секс
търсим телата
във въображението си.

 

***
Душата
сгънат лист
по ръба
се къса лесно
половинките
не стават цели.

 

***
Скачам върху изправената
линия на сърцето си
за да я нагъна отново
в ритъма изгубен по теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Иван Маринов – Фрагменти върху „Ремисия“

 

„Ремисия“ на Ивайло Мерджанов е сумрачна пътека, преминала отвъд и преодоляла фалшивата красота на великия мит за щастливата любов. Разкъсаната, разпиляна и разпъната „върху надгробния кръст на живота ми“ черна птица на любовта получава (повторно) битие в дръзновението да не бъде забравена, заменена или погребана под отменящата всяка вярност и всеки спомен-за-обич утеха на (само)успокоението. „Ремисия“ е неистов и (себе)опустошителен бяг на (себе)сътворяващата фантазност: поезия, съградена и излязла из-от най-интимните, мрачни и усойни кътчета на една фина и усетлива – и поради това дълбоко песимистична – душевност.

В безмилостна надпревара със себе си Мерджанов ни отвежда в дебрите на едно опустошено от страдание, ала любящо сърце, което дири и спомня любовта си по кървавите друмища на разочарованието. Изправена пред изкушенията на сетивните наслади, гордостта и суетата, неугасващата вярност на раненото сърце преминава през зловещото изпитание на осъзнаването, за да намери под руините на своята истина (и на своя живот) най-сетне жестокия смисъл на любовта.

Плътността на образите дири своето основание в детайлните и винаги дълбоко смущаващи ескизи на разочарованието. Въплътената с дълбочина и художествена смелост картина на пронизващата всичко (целия свят/град?) съдба на нещастния е в много по-висока степен въпрос за смисъла, преграждащ пътя към самоочевидните отговори, отколкото наистина ремисия, прикрила под мантията си едно макар и временно избавление от иманентната (и колективна), едва прикриваща се лудост на съвременния човек. „Ремисия“ отхвърля избавленията. С различен и неравен интензитет поетическият текст удържа собствения си колапс в апориите на болезнената саморефлексивност, „между отровни капки дива похот и най-нежната нежност“.

Изгубил своята (всяка?) надежда, поетът (твърде надменно е да го наричаме дори тук „художествен субект“) въобразява богата и плътна – макар фрагментарна и детайлна –  феноменология на разочарованието. Богатство, което е толкова по-автентично поради неуморното дирене на смисъл „по ония безкрайни стъпала от глупост“, от чиято нарастваща височина (или низина?) настоящето губи статута си на онтологична даденост, а следователно – на удобна и достъпна утеха.

С еднаква мощ и еднаква встрастеност Мерджанов изобразява похотта и лиризма. „Търся капката любов в градската пустиня на похотта“, сякаш чуваме/чувстваме/виждаме късче надежда в ужасяващите сенки на града. Капка любов, чието дирене (надяваме се) не угасява лъчите си и в най-скръбната нощ. При това когато притихва, „Ремисия“ „е“ откровена в чистотата на обичта си: „разходи се в зимната градина на сънищата ми/ и може би ще разбереш че докосването на душите/ е по-нежно и от кацането на снежинка върху дланта ти“.

Дългата и мрачна процесия на отчаянието в последна сметка приключва пред олтара на истината („време е да бъдем истински за пръв път през живота си“); прочее дори в най-горчивите си редове „Ремисия“ не престава да бъде интимна изповед, изречена с дързост пред лицето на безутешността.

Сивият, безкраен, пронизван от (нравствена) нищета, похот и безпощадност град рядко е бил съзиран в пълната мяра на своята гротескова чудовищност. Тематизацията на отчуждението, проникнало сърцата, „отсъствието“ на невинност, доверие и лоялност; маскарадът на изневярата, раздялата, лъжата, омразата; сблъсъкът със самотността и разлъката полагат сбирката на Мерджанов в традицията на една носталгична поетика/реторика, чиито корени у нас пося Найден Геров и чиито върхове сетне по своему достигнаха Яворов, Дебелянов и Смирненски. Ала градът на Мерджанов не е онзи на Дебелянов или Смирненски: градът на Мерджанов е град, който „е бунище от изхвърлени чувства и любов загинала“ и „най-тъжния лабиринт“… Тяхното време не е могло да роди всепронизващото, окончателно и необратимо страдание, въплътено в „Ремисия“.

Мълчание, претворено в поезия; или може би симфония, чийто генералбас е отчаянието.

„Ремисия“ е протяжен, абсурден и кървав пътепис из (за?) необятното царство на лъжите, които всички изричаме пред себе си.

Усъмнена в себе си („Бяхме ли“) и никога твърде далеч от „параноята от рози и бетон“, любовта разсейва с бледата си светлина непрозрачната тъма (или „плача стоманен“) на раздялата. Чрез въображаемото си разширяване любовта се стреми към образа на своя обект и се заема с възможно най-трудната, непосилна, жестока задача: да утвърди обичаното, дори ако е нужно да унизи, забрави, пожертва себе си.

Що е любовта? „Ремисия“ ни показва едно туптящо, голо и кърваво сърце. Де е любовта? Пътят на това сърце достига до „Тежко съвпадение“, за да премине отвъд гроба и отвъд себе си. Любовта на абсолютната трансцендентност. Преди да бъде инстинкт или желание, тя е религиозен акт.

И тъй, любимата съхранява чистото преживяване на срещата в образа си. Образът на любимата: ето кое, поради глъбините на любовното преживяване и поради своята абсолютна трансцендентност, не може да изведе от сенките „Ремисия“; и ето коя граница не може да престъпи никоя изповед, без да се превърне в лъжа.

„Ремисия“ е книга за всеки читател, готов да отхвърли прангите на клишетата и ограниченията на „добрия“ вкус. В рамките на малко повече от осемдесет страници читателят ще премине през паноптикум от преживелици, рефлексии и спомени, които няма да го оставят непроменен. Смело и безмилостно пътешествие из дълбините на човешката душа, по чиито следи всеки може да тръгне в търсене на себе си. Макар почерпил част от материала за градежа на своята поезия от разностранната си ерудиция, Мерджанов никъде не звучи изкуствено и книжно; никъде не изпада в епигонство. С подчертан вкус към неподправеността на непосредственото впечатление и винаги изненадваща в обратите си, „Ремисия“ ще продължи да провокира вече прочелите я и несъмнено ще предостави ценно естетическо преживяване на предстоящите си читатели. Ивайло Мерджанов е обещаващо име в най-новата ни литература с вече разпознаваем стил и автор, от когото очакваме и по-нататъшни заслуги за нейното обогатяване и развитие.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017