***
най-дългото сбогуване
е когато
мълчим
в краткия миг
от двете страни
на прага
зад който
създавахме
спомените си
***
когато е дъждовно
а аз
вървя сам
по тротоара
се страхувам
да погледна
в задминаващото ме такси
за да не видя
теб
как закъсняваш
за среща
с друг
и дъждът
да влезе в очите ми
Присъствие
чашата вино
с живи балончета
пулсиращи отпечатъци
по тънкото столче
и следи от червило
в края
издаде че има
жена в стаята
***
така е бавно
почти
неподвижно
слънцето
в петия ден
зад хоризонта
отнесе вятърът
кръгчето дим
за да останем
трима
така невидими
аз
едно слънце
и петия ден
***
Понякога
точно хората,
за които
никой не си представя
нищо,
са точно тези,
които правят нещо,
което никой
не може
да си представи.
***
Плача за смърти на твари
(и) захвърлени кукли на тротоара
oт страх без сълзи заплаквам
в тъмното и пред здрачаване
от мощта на сгрешените думи
безмълвното не безпокойте
Скорост
засилвам се
ускорявам и тичам
все повече даже
думи и време
не притежавам
не стигат да се изкажа
оставям света
а зад мен той
избледнява
смело напред
стихии посрещам
завихрям се в бъдеще
без страх го пробивам
политам
и го усещам
***
посрещнах
възторжено
целия свят
наведнъж
а после
давех се
с парчетата
от него
при сбогом
не възторжено
и наобратно
не веднъж
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017