Етикет: Милена Бакалова

Аз съм любовницата
Която умря в гардероба
Защото жената
Никога не го отвори с писък

Аз съм птицата
Която никога не отлитна на юг
Защото беше
В гардероба

Все още гоня слънцето
Но ниско ми идва небето
Усмихвам му се, не флиртувам
Есента съм стара чанта
Светлината вече ми е някак
Будоарна
Най-често сядам по бордюри
За да заривам джапанките си с листа
И проектирам топлината на утробата
Добре, че циганките пушат
И не са измели
Понякога зимата ще ме каните
На гости
Да ядем свинско със кисело зеле
За да почувствам и аз принадлежност
Ще ми е вкусно, доколкото да легна
И да сънувам
И двойно люто ще ми слагате
За да си вляза в сетивата
И това ще ми стига за малко
Ако трябва и йога ще правя
Докато чакам
Пак да ми влезне лятото

Има домакини
И самотни домакини
Самотните вечер казват
Ох, децата самички пак
Са блудствали в кухнята.
Те нямат лоши мисли
За изневери и кръв.
Говорят мръсно
Само с любов.
Те пеят с най-красив глас
И извивки
По най-непорочен начин:
„Кой сега до теб заспиваааа“
Но никога не довършват
Точно този припев

Харесва ли ти
Да броиш
Пластове боя
Върху пейките
Харесва ли ти
Кал да газиш
И да следиш
Кога изсъхнала
Ще падне
От подметките
Харесва ли ти
Като кажеш сбогом
На какви етапи
Ще можеш после
Да изчопляш
Харесвай
Аз харесвам

Обичам патината
Върху медни гривни
По този начин
Вярвам и на хората
Умея да ги виждам само
В дух и плесен

Безмислените крясъци на лятото
Заглъхват
Настройват се за блууз
Очите, дланите и зъбите
Любовта пълзейки
Ще минава през ситото
А въздухът все по-вкусен
Уютен и опасен
Като неизбежен мъж,предназначен
Да те изкърти
Но този път
Ще имам есенна молитва:
Дано ме стопли тази зима
Дано ме стопли
Да ме стопли
Само

И пълнолетни
И непълнолетни
Все ще влачите кобилицата
До вкъщи,
Мили дами
Аз не познавам някоя
Да си е разляла водата
В разкош
По пътя
Най-добре за вагината е
Да се оглеждате в кладенеца
С радост
Докато пиете

Един на пътя
Ми уби поезията
С добро
Лошо ли е?

Той
Донякъде разбира
От
Наклонени плоскости
Но
Няма нивелир
Да му подам ли
Изолирбанд
Да овладее поне
Токът
Помежду ни

Леко звезди
За изстрелване
Леко водни пръски
За сливане с необятното
Леко огън
За спойка
Леко пясък в дупето
За заземяване
Леко ти
Леко аз
А
Целите

Ако не си събирал
Шрапнели от сърце
Стигали чак
До Космоса
Ако не си се взирал
В дъното на чашата си
В ступор
Как ще разбереш
Че пеперудите ми
Превъртат играта
И ставаш все-по
Добър
Докато ти се смея
Че си феникс

Ако тя има радар
А той се ориентира
По звездите
Не е проблем
Науката да се чифтосва
С природата
Нали?

Всичко
Е утрепано
От символика
Слушам Еминем
На волейболно игрище
Мечтая да измия
Къщата си
За да стъпиш
Като първи
Около
Леглото ми

Лято е когато
Светът е сух
А матракът
Мокър, бейби

Лято е, когато
Искаш да изпееш
Че няма спасение
По мъжки
А аз ти казвам
Че обичам
Госпел

Светулката
Е в жълто
А излъчва
Код Червено
Любов
Добре че
Поне
Примигва

Как покъртително красиво
Би било
Никога да не сме се
Срещали
Под Бялата тента и Вятърът

И да не казваш никога
След това
Ти си купила
Нови ножове
Видях
Затова
Не ми става
Аз да казвам
Баща ми купи
И точилка
За тях
Защото нямах

Особената привлекателност
На ударените жени
Всеки мъж
Би предизвикал себе си
Да види колко точно
Би се свила дланта му

Мъжката длан
Най-красивата карта
Въпрос на усет е
Дали ще я разгърнеш
От изток
Момиче

Тази любов
Стана ненужна
Като колче против паркиране
Което е секси
Само когато
Е изкорубено

Кучките
Са Особено Вярваща порода
Например
С години тъгуват
Че им изневеряваш
Но се хвърлят в битки
За честта на жена ти.

Свети Георги
Гадно ли ти е
Или хубаво
Че тази година
Тамън да те почетем
Змеят се разпадна
На съставните си части
Преди да го посечеш
И мечът ти олекна
В любов
Към врагът

Студена съм
Като тенекия за печени чушки
В края на ноември
Искам
Някой да ме сложи в мазето
За да мога на топло и влажно
Да си спомням
Огънят

Мъжът със две жени
По Великден
Ще седне да си направи графикът
Къде ще ходи
Ще вземе да изпържи
Кюфтета от магданоз
В тази кухня
В която са по хубави чиниите
За да ги снима
За фейсбук

Ще си най-грaдивният
Aнтифеминист
Ако можеш
Като строителен крaн
Да дигнеш
От мен
Лунното
И да го вгрaдиш
В почвaтa

Социум

Спрях колaтa
Под една цъфнaлa джaнкa
Напът за мaгaзинa
Да я съзерцaя
Запалих цигарa
И се поогледaх
Наоколо
От още три коли
Излизаше пушек

Път

Кучката
Има нов стопанин
Желае го
По хиляди възможни начини
А единственият път
До там
Е през сърцето и
„Дано този път
Не боли“
Казва си тя
И ляга на пътя

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X