Етикет: Маргарита Мартинова

Проекция на подсъзнателното

Сънят е прошката. И корабът небесен.
И аеродрумът му във твоето легло.
Хралупа с горски мед.
Капанът тесен.
Оракулът с кристалното кълбо.
По него лепне в намагнитените нощи
прахът на спомена с опърлени крила:
Моряци, скупчени на корабния мостик,
между завряла,
девет-балова, вода.
Сънят е спуснатите в залива таляни,
рибарски мрежи. И трофейното въже.
Той е фуражките на мъртви капитани,
между делфини
във пенливото море.
Той е писма от раздавачи закъснели,
където времето тече отзад напред.
Заблуда сладка за жените овдовели.
Вестителят на
недобър късмет.
Сънят е Коледа. И детството, събрано
в чувал с подаръци. Фунийка сладолед.
И непревързано, раненото коляно.
Ръка грижлива на добрия ти съсед.
Денят е делвата. Живот ти, източил
от нея виното, размесено с вода.
На сън единствено безгрешен си. И точен:
Целиш „в десетката“
при всякоя стрелба.
Купи си сънища на метър или миля.
Приший пагони. И ще станеш адмирал.
Над тебе плува поднебесната флотилия.
А ти си нейната
проекция от кал…

„Чочарка“

Нощта е
изнасилена Чочарка*!
Жена, с оплетена във палките коса.
Търкаляна под звездната бърсалка
от легионите с бронирани лица.

Печат от грайфери в разкъсаната рокля.
Език прехапан между зъбите кърви.
Септември, месец от година високосна,
е изтърсакът във изтеклите води.

Дори и с Господа годината да спори,
да трие с гума, да отсича със тесла
от календара датата си: „втори“,
денят със гвоздей я забива в паметта.

Нощта е демонът! И чапла беззащитна.
Хиена с нокти или ангелска душа.
Лице еднакво и във всеки миг различно.
Ръце – във белези. С наритани крака.

На живо, времето зашива рани в нея.
Не пада болката по гръб, до кръв дере.
Ала по котешки, тя пак ще оцелее.
Така е рано през септември да се мре!

Първо ще плаче, после ще се смее.
Ще скрие белега с разрошена коса.
Над раменете й като крило се вее
трицветно знаме,
вместо роклята с кръвта.

*Героиня от едноименния роман на Алберто Моравия (б. а.).

Decadence

Прерових купи със сено
и търсих смисъла,
иглата с връх от диамант, „Цветя на злото“*.
Край мене струните от думи се разлистваха.
И се превръщаше в светулка
всяка нота.

В гората листите откъснати покълваха
в бодливи рими на „прокълнати“ поети.
От песента им слепи бухали осъмваха
в „един-единствен лъч“**,
оставен да им свети.

Вълчица в мръкналото, тъмна неизвестница,
с гръклян прегризан, вия нощем към луната.
И капят стихове под клоните, дървесните,
за да ги лочи, до повръщане,
земята.

*„Цветята на злото“ – стихосбирка на Шарл Бодлер (б. а.).
**Салваторе Куазимодо (б. а.).

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X