Луиз Глюк – Мит за невинност

RASSIM®, Автопортрет. Becoming-animal, 2010. фотография, вариращи размери. Фотография: Ивайло Станев

 

Червеният Мак

Чудесно е
да нямаш
осъзнание. Чувства:
тях да, имам ги; те
ме управляват. Имам
и повелител в небесата
нарича се слънце, и открита
за него, му показвам
огъня в сърцето ми, огън
като неговото присъствие.
Какво друго би било това великолепие
ако не сърце? Братя и сестри мои,
и вие ли като мен бяхте, някога, отдавна,
преди да станете човеци? Дали
си позволихте
да се отворите един единствен път, вие, които никога
повече не бихте се открили? Защото в същност
сега аз говоря
като вас. Аз говоря
защото съм разбита.

Превод от английски Бистра Желева

 

Мит за невинност

Едно лято тя излиза сред ливадите
и както обикновено се спира за малко до вира,
където често се вглежда в себе си
търсейки някакви промени.
Вижда се същата,
все още загърната в ужаснaта мантия на дъщеря.

Във водата, слънцето изглежда много близко.
Сигурно е вуйчо, който отново ме шпионира, мисли си –
всичко в природата е някак си по роднински свързано с нея. Никога не съм сама – размишлява тя,
превръщайки мисълта в молитва.
Тогава се появява смъртта, като отговор на молитвата.

Вече никой не разбира колко красив беше той. Но Персефона си спомня.
Също, че той я прегърна, точно тук,
докато вуйчо ѝ наблюдаваше. Спомня си как слънчевата светлина проблясва по голите му рамене.

Това е последният момент, който си спомня отчетливо. После богът на тъмнината я отнесе със себе си.

Спомня си също, не толкова ясно,
смразяващото мисъл, че от този момент нататък
не ще може да живее без него.

Момичето, което изчезва от вира, не ще се върне никога. Ще се завърне жена, търсеща момичето,
което е била някога.

Тя стои до вира, и от време на време казва,
бях отвлечена, но това ѝ звучи някак погрешно,
различно от това, което беше усетила.
Тогава казва, не бях отвлечена.
И после казва, аз сама се предложих,
исках да избягам от тялото си. Дори понякога
желаех това. Но невежеството

не може да пожелае знание. На невежеството
му трябва нещо измислено, за което да си въобразява,
че съществува.

Всички тези различни думи –
изброява ги подред.
Смърт, съпруг, бог, непознат.
Всичко звучи толкова просто, толкова обичайно.
Трябва да съм била, мисли си, най-обикновено момиче.

Тя не свързва спомена за себе си с това момиче,
но продължава да мисли, че вирът ще запомни и
ще обясни значението на молитвата ѝ,
така че да разбере
чута ли е била или не.

Превод от английски Людмила Калоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X