RASSIM®, Одрано тяло. Made in time, 2010. От серията Shut Up & Grow, акрил върху платно, 100 х 100 см
В есенната сянка на тъгата
видях силуета ти
не какъвто го помня но пак
е достатъчно да усетя аромата
на ягодовите поляни поникнали
дълбоко в празното пространство
между ударите на сърцата ни
искам да извикам ето ме върнах се
както когато бях на онази дълга ваканция
и ти ме чака при конюшнята
за да кажеш че не съм ти липсвала
но реката преплувала лицето ти ме целуваше
и аз се давех в юлското желание
отново да замина някъде
предполагам
летата на света са свършили
и се превръщам в буца пръст
затисната под тежестта на камъка
защото просто нямам основание
да си отида
като изплъзваща се капка дъжд
под стряхата на твоето очакване.
Смирение
в галерията на паметта
все повече избледняват картините
сигурно скоро ще изчезнат
като ехото на забравен акордеон в парка
и все пак
има причина да влизаш отново
през дървените порти на спомена
с почти недоловима почуда
да гледаш стените
така че никой да не забележи –
не помниш ти ли си художника
(и ако да къде са ти боите)
или само си затварял миналото в рамка
докато край теб се трупат хора
които не познаваш но сигурно си виждал някъде
а после тихо ще пристъпиш към стената
там където мястото е празно
ще въздъхнеш уж си изморен от целия спектакъл
(всъщност се порадва на вниманието)
и ще окачиш последния шедьовър.
***
към обяд когато полека се плъзне смъртта
в тръстиките шарени
поляга на сянка да чака дългия залез на дните
и с кристална въздишка прибира при себе си
рибите
и пчелите и пеперудите
не е тайна за никого колко натрапчив е
мириса на звездния прах посипан
по пръстите й
колко нехайно живота забравя за нас
и се скрива под роклята й
важни са единствено мравките
които бавно пренасят дъха си
по прашните улици
тях смъртта не достига
не покрива брътвежа им
черната сянка на смисъла
разбира се в такива случаи
е важно да съм себе си
да се разлея в някаква
същинска истинност
защото
за секунди се прокарва през нейното бедро
ръката на времето
и изчезва безследно в бялото сияние
на кожата й –
бялото сияние на моя край.
Лятното безсъние на птиците
ражда само повод за съмнение
някой безумен романтик (за да направи този свят
поне малко поносим) би казал че са влюбени
разбира се
всевишният ще се изсмее на тази глупост
какво ли общо има между безсънието и любовта
когато тя се случва в мига преди пробуждане
така че безсънието на птиците
ражда единствено основното съмнение –
съществува ли наистина света
и ако да
защо ни е да го сънуваме?
Цъфтят липи
аромата им се носи по розовата кожа на сумрака
светулки гонят вятъра
вятъра гони нас а ние бързаме
в тези моменти на мимолетна безтегловност светът се изпразва
на мястото на земята остава черна дупка
слънцето залязва бавно последните му лъчи се опитват
да запълнят липсващото вълни мокрят пясъка и той се втвърдява
защото няма кой да го сравни със време изтичащо между пръстите
в уличните витрини няма отражения освен на тихата вечерна тъга
която опитваме да предадем на късчета хартия
за да може поне малко да излеем от нея навън
а тя става повече.
***
в тъмния ъгъл на слънцето
където са бронзовите трапчинки на щастието
там не успявам да стигна
далекогледа на смисъла отклонява обектива на север
не знам какво търси и
макар да са свободни ръцете ми
не смея да сменя посоката
съдбата си има път за който
(дори да не вярвам в него)
измислям причини да следвам
един ден ще казват за мен
че съм знаела точно какво правя
накъде отивам и накъде да гледам
без да имат представа че ти –
седнал тихо на отсрещния полюс –
чакаш погледа ми
той чака теб
и никога не се срещате.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X