Вероника Цекова, „nEXt” (en) (бг. следващ / БИВШ, ПРЕДИШЕН), типографска инсталация, боя, 2016-2017
През декември, докато гледам как фойерверките летят
си мисля за времето.
Една година не започва в тази нощ,
създадена да се смеят и прегръщат някои,
а в тихото утро на рождения ми ден.
Тази толкова светла за пожелания нощ
няма да ми промени участта.
Мога да забравя да чукна на дърво,
бих могъл дори да разсипя солта,
с нищо няма да ми промени участта.
Кое ни кара да си мислим, че през декември
една участ свършва и започва друга?
И за какво си казваме наздраве
и си пожелаваме нови съдби?
Горчиво е дървото на моя прозорец
и в него опирам чело.
Искам времето да мине като във филмите.
Вече казах любов и останах сам,
казах време
убеден, че повлича всичко.
Ще продължа да разказвам за неща не били,
за проваленото от някои думи,
за болката, оставена ни от разделите.
Превод от испански Емилия Юлзари
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X