Елена Колева – Аз съм в катакомбите на надеждата

Вероника Цекова, „wintERDEpresсion” (de) (бг. зимна депресия / ПРЪСТ; ЗЕМЯ), ръкопис върху хартия, въглен, пръст, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019

 

***

аз съм в катакомбите на надеждата

в пълзящия кофраж на времето

тук дните са бели плъхове

носят чумата на копнежа

а ти си точно като далака –

ще мога и без теб, нали?

 

***

днес тялото ми не е твой роб,
но пак ти най-добре знаеш
че като парче от черен дроб
ще се връщам
за още

 

***

седя пред теб
влюбен бетон
пясък цимент и сълзи
нацепени спомени
разклатени дни
къде отиват всички сълзи
всяка плочка към теб боли

летя между мръсните прозорци
като побъркан куц гълъб
уж си по- цял от мен
а по-мъртъв

хвърлям се и се нарязвам
докато в изгърбена стрелка те чакам
докато себе си от теб изрязвам
а в кислорода без дъха ти се отравям

питам искаш ли да ходим боси
по пясък или по хлебарки
а ти изтупваш деня си износен
търсиш през мен запалки

казваш битовизмът страстта ти убива
къде видя битовизъм мое изгубено момче
да хвърлям кошчето с теб е красиво

целувай ме в мокра мизерия
докосвай ме с парфюм на мистър пропър
не искам нищо освен студена вечеря
и гласа ти – топъл

 

***

искам го в сутринта ми
ожънат в черни завивки
затиснал с устни скръбта ми
перфорирал всички усмивки
искам го и в нощта ми
незрял и усоен
на снопчета по врата ми
тъмнозелен, неспокоен

 

***

опиянено кръжах покрай теб
молец привлечен от свещ
не виждах нищо пред себе си
без филтъра на твоите зеници
ти – красота в нафталин
препарирана нежност
прилежно скътан ендорфин
мога да забравя за теб
за твоя вкус на рай и на хинин
… ако срещна някой по-жив
но като труп във мен лежиш
миришеш
трябва да те консервирам
но как
над капачката умирам
ако изобщо съм жена
откъсни плесенясалите ми зърна
и ги засей в пръстта
засей ме в пръстта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X