Етикет: Едуард Багрицки

Поема от Едуард Багрицки, превод и бележки Иво Балев

Предпролет се стаява
във хладните звезди.
На кривия ни явор
чер дрозд ще долети.

Фазанът се пръсна като фойерверк.
сачма го издърпа от клоните. Той
като перната комета се спусна надолу
в суматохата от пролетни треви.

Ерцхерцогът се прибра у дома.
Съблече се. Пи глътка вино.
Коприненият сетер в нозете му
се разположи като сфинкс.

Револверът, с който бе убит
(не помня модел и система)
още си лежеше на пусията
между спининга и ножа.

Бъдещият убиец дремеше засега,
положил глава
на твърдия юношески юмрук
с кафяви власинки.
…………

Одеските кестени – облечени в дим
и вечер морето
с хрип се върти на оста си,
подобно на колело.

Прозорецът ми гледаше градината –
и в сумрака, между листата,
синееха газените фенери
над кръчмите и техните табели.

И върху тая сипнала светлина,
гърмейки с милион крила,
скорци налитаха и падаха разкъсани
под стъклата и под жиците.

Пролетта ги подгони от черните ридове
с бичовете на морските ветрове.

Излязох…
След мен се затвори вратата.
Нощта със завъртане около мен,
разлюляла криле, цветове и звезди,
възникна из целия град.

Вървях край еврейските къщички.
Дочувах свирепото хъркане
на докерите, заспали на дока.
И видях през прозорците как

Съботата с пурпурна перука
пристигна със свещ в ръката.

Аз бях на едва седемнайсет,
поради това тази нощ
се надигаше в мен, дишаше с мен
и крачехме рамо до рамо.

Бях нейно огледало и двойник,
и втора вселена бях.
Планетите ме изпълваха
от край до край, като чаша вода,
а мен ми се струваше – сякаш светлик
се процежда през порите вместо пот.

Отминах трамвайната спирка,
зад нея – неведом и бял като дим
отлиташе пътят асфалтов, разсеян
на запад извит към вълните в морето.

Внезапно дочух протяжния звук –
над света прелетя тръбен зов,
отмалял от страст. И аз отбелязах:
– Ето ги първите жерави.

Над облаци прах и над моята младост,
тръбеше зов.
Звездите трепнаха, уплашени
от широкия размах на крилете.

Още един сериозен завой –
и морето приближава към мен,
то влачи отломки от стари планети
и сенките на прелетните птици.

Беше такава синевина,
такава прозрачност на целия свят,
че няма да се повтори никога пак
такава изключителна нощ.

Тя сви гнездо във всяко кремъче
с венец от сребърни лъчи;
тя превърна сухия буренак
в хладен дворец от кристал;
тя се постара да всели себе си
в тревичката, в пясъка, в всичко –
от най-отдалечената звезда
до бутилката на брега.

Зад зеленясалите колчета и мрежите,
където денем киснат рибарите,
внезапно съзрях човек,
неподвижен като молоз.*

Млад беше тоя човек,
още юноша даже –
с ученическо кепе, голяма кокарда,
в тужурка**, ушита по мярка.

Вгледах се:
странен изглеждаше
този човек:
старчески превита снага
и младежко лице.

Челото с придадените му очи
беше недетски грубо
и брадичката му стърчеше напред,
изработена сякаш от кремък.

Ето тука разбрах, че това е той –
самата душа на тишината;
че тежестта на изгасналите звезди,
превива раменете му;
че сам несъзнавайки това,
той съвместява в себе си
вика на жеравите и цъфтежа в тревата
на последната пролетна нощ.

В този миг аз разбрах:
ще погине нощта
и заедно с нея ще падне
къс от света, в който той
се роди, проходи и дишаше.
И само мехурче ще се издигне нагоре,
ще се издигне и ще пропадне.

Отново звезда. И водата потрепна.
И лодка отплава за сън.

През туй време се вдигна зората.
И ето, с грохота на ведрото
пристигна рибар, седна в ниска скала,
с плавките си надупчи повърхността.

През туй време се вдина зората
и ето на кривия бор
възви флейта черният дрозд
за среща с цъфтящия ден.

А ние какво да правим?
Ние се помъкнахме
към спирката, покрай вилите…

Дрънчеше вече трамваен звънец
след обръщалото.
И с бледна немощ мъждукаше фенер,
неугасен сутринта.

И тъй – тука приключваме! Два пътя!
Два прашни маршрута към хоризонта.
Два различни трамвая към двата края
сега ще ни отдалечат!

Но ниският юноша с грубо чело
към слънцето вдигна очи,
Промълви:
– Страшна бе тази нощ,

а вие бяхте до мен.
Светът вече няма да има
такава нощ немислима…
Тази беше последната. И край!
Довиждане, прощавайте! –
И той си тръгна.

Тогава, разтворил в стъклата зората,
целият в мълнии и звънци,
пламтящ в лакирана жълтевина,
към мен се понесе трамваят.

Револверът е измъкнат от кобура,
хлапакът е сложил пълнител.
Иззад ъгъла, откъм навеса с кафето
ерцхерцогът се прибира у дома.
……….
Нещастни деца, какво знаехме ний,
когато на дългите маси
лекарите почукваха хлътналата гръд
и с боен вик ни записваха: “Годен!”…

Нещастни деца, какво знаехме ний
Когато, преминали целия ден
с партенките черни от пот,
ний падахме по матраците,
и дрямката ни отбягваше даже.
Преди да пукне зората,
казармената тръба разриваше
отроческия наш покой.

Недоспала, недолюбила,
младостта ни така си вървеше.
Аз търсех за себе си спътник –
може би, той ще ми каже
какво да мечтая, в кого да стрелям,
какво да си мисля, какво да говоря?

Ето че неочаквано го видях
близо до павилиона.
Той се изпъна. Войнишкият френч***
му стоеше като доспехи,
раменете, които тежестта на звездите
притискаше яко надолу,
красеше чиновнически пагон;
и челото, по което наскоро биеше
предсмъртният огън на планетите,
пречистото грубо чело,
надупчено с хиляди пъпки,
разсечено от жилите.

О, нощ последна, де ти е блясъкът,
Де ти е дроздът певец!

Полянка – посред нея ботуши
до коловозите на оръдието.
Консервна кутия – разбита
с приклада. Зелена супа
изтича от дупката. Песът бродяга
облизва тревата.
Селата са в пепел.
Житата – потъпкани.
А вечер – право в прахта –
кръвта на планетите гъста тече,
тревожно тръби тръбач.
Димят в огньове големите пътища.
Войниците бият въшки.
Над Франция дим.
Над Прусия вихър.
И над Русия мъгла.

Ний плакахме над тела на приятели;
любовта си погребвахме ний;
на мъртвите другари имената
до днеска са ни още на езика.

Над честната им памет хълмовете бдят,
поклащат се магарешки бодили,
селските коне тъпчат пелина,
поникнал от сърцата –
и много нарядко се случва плуг
да изгребе копче с орел.****

Ала ние – още сме живи комай!
Преболедува и се отръска
от скарлатинозната шлака
заобикалящият ни свят.

Нашата вечер е трудолюбива и тиха.
И словото, с което ние
цял живот бяхме в борба –
сега е подвластно на нашта ръка.

Ние добихме войнишки навици –
търпение и очите нащрек,
да можеш да хитруваш, да мълчиш,
да можеш и да гледаш в очите.

Но ако падне безсилна ръката,
недописала строфата,
ако застине погледът и долната устна
увисне към брадата –
тогава другарите ни ще плюнат
на ръцете си, ще ни отнесат
в клуба да се разлагаме
сред лампички и цветя –
и нека юношата (студент или поет,
или шлосер – все ми е едно)
да дойде и да застане на караул,
без да изтрива сълзите си.

___________
* Молоз – голям объл камък. От молозите се образуват моруните.
** Тужурка – куртка, връхна униформена дреха.
*** Френч – също вид куртка.
**** Копче с орел – тоест копче от униформа на царската армия, с царския герб.

__________
„Последната нощ” е част от последния прижизнен цикъл поеми на Едуард Багрицки.
Поемата съдържа реминисценции за младостта на поета в Одеса и последните му години в Москва, както и цялостен поетичен завет. Писана е през 1932, две години преди смъртта на поета. Другите две поеми от цикъла вече са представени в сп. „Нова социална поезия”.

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X