Хубен Черкелов, 5 Долара, Бягащата Антилопа, 2014
Вечен чужденец
Аз нямам право на родина,
аз нямам право на отечество!
Един човек с невзрачно минало,
лишен от стадната ви нежност.
Не коленича на аудиенции,
не мразя „правилните“ хора,
не следвам модните тенденции,
защото пак ще съм виновен.
Осеян е атласът с черни точки:
гори ненавист в мрачна пролет.
Война е. Всекиго ще сочат:
„противен е, опасен, болен“!
На срам прилича тази гордост –
да мачкаш „вражеския“ лагер.
Но вече свикнали са хората
да следват стъпките на стадото.
Аз съм избран и съм отхвърлен,
самотник със бодлив венец.
Избирам да избирам пътя си –
за всички вечен чужденец.
***
С малка торба и със няколко къшея
човекът преживяше тъжната зима.
Лежи незавит. А мястото – същото –
студена скамейка и снежна градина.
Той хляба в дланта си корава сковава
по навик го гали и тайно въздиша.
От болка по-жълт глухо изгревът пада.
И падат със него премръзнали птици.
И просякът, брат им, веднага споделя
трохите на своята улична участ.
Щастлив е в студената птича неделя,
макар че животът е жалка минута.
Площадите шумни не виждат доброто,
ненужно за тях…като стара хартия.
Но просякът там е. И тихо, и скромно
сърцата на всички в гърдите му бият.
Омск
Живея в прегръдка на вечната зима
и Ледени походи са белите дни.
Осъмнах излъган с несбъднато минало.
Глада си запълвам с накъсани мисли.
По пътя ми няма стабилна опора,
баща ми пожертваха, братята също.
Дългът ми отекна в самотната воля,
взривиха на всички ни родните къщи.
Войната за мене е хиляди мигове
агония черна във всичките столици.
Вече столетие дълга е зимата,
на трона е седнал червен Мефистофел.
Снегът ме сковава с бялата мантия,
дъхът отброява секундна съдба.
Аз не проклинам, а искам накрая
да мога духа си поне да спася!
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X