RASSIM®, Sea Black, 2015.От серията СОЛ, 2020-2009. морска вода върху хартия, 70 х 100 см.
* * *
Денят е тих, от тихите трохи е…
За тебе мисля, толкова е тихо…
Дъхът ми се разбива след опашките
на тихи, вързани за нещо кучета.
Вмирисвам се на прелетните птици
в осакатените дървета.
И на вчера.
На утре и на полунощ…
Защото целият ми опит с крясъците
привършва днес.
По празните ми длани.
* * *
Помежду суеверие и вяра
седи човекът във ухото на иглата,
разпъва цветните конци на същината си,
ще връзва пъпове със тях,
ще ги сплете за щастие.
Нагоре няма поглед, ослепял е
за тънките небесни ежедневия,
приема бъдеще и минало за време,
което с ангелите ще дели. И с Ева.
Не му е дадено да знае, че иглата
е по средата на космичните понятия,
защото ще присегне над плътта си
и всичко ще се случи наобратно.
Поверия, знамения и клади.
Мастило, азбуки, езици.
Разпятия, лодкари и градини.
Братоубийства, ябълки и взривове.
Ще се забрави всичката поезия,
разпятия, хартия, електричество .
И само жаждата за власт ще се запази,
за пъпна връв на новото човечество.
* * *
знам всички думи
в песента
на тази неуморна гургулица
която те събужда сутрин
далеч от мен
мама ми я пееше
на ставане
тогава
сякаш виждах смисъл
във това познание
преди да се натрупа
като дим
от безразличие
и есенни пътеки
* * *
Някой ден.
така както обичам да съм прав,
да пия и да не изслушвам,
така както споря за каузи,
които не са ми важни
и не премълчавам вкуса си,
така както ревнувам,
налитам на бой и удържам сълзите си,
така както вярвам, че някъде
ме чакат приятелите ми
и жените, които не срещнах…
Някой ден…
Ще изляза и няма да се върна.
Ще ме запомнят с „така както”
и някой ден това може и да ми натежи,
но сега е късно да стана друг.
Късно беше и наскоро,
късно беше и отдавна,
когато бях млад и когато остарявам,
късно беше и когато бях здрав,
и когато се разболях,
беше късно и когато баща ми искаше да ме набие,
но не го направи,
когато майка ми ми се караше
да съм послушен,
късно беше в първите седем години,
късно беше и в следващите.
Късно беше и когато се родих!
Дори преди това –
когато някакви гени са се оплитали в моя чест,
а някъде „ Black Sabbath” са се разпявали
за първи път заедно.
Хората зад океана
са се дивели на „Абсолвентът”,
а Природата е решила
да закъснее с благостта си
в това ми прераждане.
„За някого късно – за някого рано,
има и други животи. В тоя така са ни драснали!“ –
обичаше да повтаря дядо ми.
През 1967–ма той беше архангел.
Пусти плажове
С дълги пръсти есенният вятър
вдига шумно през корема дюните,
заливът е ешафодно пуст
между солта и некролозите на лудите.
Морето е измислило небе
и го разкъсва всяка нощ от злоба.
На призори разстрелват впряг коне.
Конете стари, а стрелците много…
Изчезнала е лятната им грация
и мътна пяна плиска край главите им.
При отлива си Черният колар
погубва всичкия ми снощен романтизъм.
А в дъното ръждива капандура
засмуква мисли и издиша ледена,
но само тя е връзката с нощта,
която плажовете сбръчкват до мишена.
Придърпва август до колене края си…
Навярно във невярната посока.
От скоците на точно тези луди
е тръгнал земетръса на потопа.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X