Ния Пушкарова, me and irina print 95, 50×70 cm, silk screen print
Предълго тъжно есенно хайку
едно
бездомно
куче
кастрирано
и номерирано
отметнато
надлежно в
някакъв
доклад
за добрината ни
завинаги
единствено
на
този
свят
сред
жълтите
листа
във
парка
замислено
очаква
есента
поглежда ме
с очи
дълбоки
някакви си
10 000
години
и
ме обзема
страх
от всичките
неща
които
може
да
ми каже
за хората
и тяхната
любов
Past perfect
всяко
докосване
бе като взрив
на вселена
душата ми
се взривяваше
и разтваряше
в твоята
и бяхме
уж двама
но бяхме
един
аз в тебе
а ти в мен
всичко наоколо
губеше смисъл
времето спираше
и нямаше нощ
нямаше ден
когато бях
с тебе
а ти беше
с мен
За вредата от някои навици
бях свикнал
да чувствам
в ръката си
твоята
бях свикнал
да мисля
за твоята болка
като за моята
бях свикнал
да вярвам
че щастието
носи завинаги
твоето име
бях
боли ме сега
моята болка
и е празна
ръката ми
искам нар
да ми донесеш
прошепва ми тя
и ухапва
ухото ми
не толкова
лекичко
колкото
обещаващо
нека е зрял
и голям
и да е сочен
а сокът му
по мен
да се стича
и бавничко
да го пиеш
бавничко
и
до
последната
капка
а после
зърната му
ще броим
и за всяко
ще получиш
целувка
и ме целува
не толкова
силно
колкото
страстно
и го донесох
и потече по бялата
кожа червеният сок
по гърдите корема
и после надолу
към долината
на удоволствието
а аз го изпих
бавничко
до
последната
капка
бавничко
че и отгоре
и изтръпнаха
устните ми –
червени
и сладки –
от насладата
стипчива и
истинска
чак тогава
започна
броенето
и броихме
цялата нощ
не толкова
бързо
колкото
настървено
на сутринта
се оказа
че 125 зърна
не достигат
за да излезе
сметката
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X