Стефан Кисьов – Кристо

Свилен Стефанов, Последно сбогуване с неконцептуализма, някъде в Мексико, м.б., пл., 80/200 см, 2016

 

 

Така стана. Оня ден написах в профила си тук, че трябва да почетем Кристо като велик българин. И върху мен се изляха цели кофи с помия. Бях обвинен едва ли не от всички. От всеки за нещо различно. Едни бяха ядосани, че съм допуснал, че трябва да го почетем. Защото той се бил отрекъл от България и не заслужавал. Други се ядосаха, че съм бил казал, че е велик. А той не бил. Трети бяха възмутени от първите две групи и ги нападнаха за това, че били селяци, цървули и т.н. Четвърти пък ме обвиниха в национализъм. Те казаха, че тъй като Кристо станал известен в чужбина, то затова той не бил български художник и България нямала право да се гордее с него. Още повече че той самият се представял по света като американски творец и било безумство и комплексарщина желанието ми да се отъркам в неговата световна слава. Дори ми се обади една приятелка от Ню Йорк /на която държа много/ за да се опита да ме извади от заблужденията ми. Тя ми каза, че няколко пъти срещала Кристо и имали много общи познати и елитът на Ню Йорк го приемал за американец, а не за българин. А и самият той така се самоопределял. В Америка било така. Всеки можел да се самоопредели както си иска. И точка. Всичко било въпрос на лично желание. Тя го срещала няколко пъти на пърформанси и го чувала да говори само на английски с брат си Анани, който живял известно време при него в Сохо. Май за тоя нюйоркски квартал ставаше дума.
– Наистина ли?
– Да. Или на френски – каза моята приятелка от Ню Йорк. – Но той така или иначе не го говореше много добре. Но никога не се представяше за българин. Винаги като американец. Той принадлежи на света – заключи тя. И ми даде за пример Робърт Де Ниро и Ал Пачино, които също имали италиански корени, но въпреки че в Италия искали да ги представят като италианци, те не се съгласявали.
Пета група мои читатели във Фейсбук пък ме обвиниха, че така или иначе, след като по света било признавано, че имал български произход, било излишно да го казваме и ние. Какъв смисъл имало да се гордеем сами, след като Ройтерс и 15 световни агенции били казали, че има български произход. Какво тогава съм искал аз? За какво изобщо ставало дума? Шеста група мои читатели пък казваха, че идеята ми е безумна, защото самият Кристо мразел България и това щяло да влезе в противоречие с неговите представи и права на самоопределение. Седми мои читатели пък казаха, че Кристо имал македонско самосъзнание. Довърши ме едно моя стара приятелка от Холандия. Тя пък направо ме обвини, че лъжа и че всъщност Кристо никога не бил отричал, че е българин, никога не бил мразил или сърдил се на България, напротив, навсякъде се представял като българин и така го представил днес и самият френски президент Макрон, а това, което съм правил аз било да внушавам лъжи. Тук аз вече бях започнал да съжалявам, че изобщо бях написал горния пост и че изобщо ми беше хрумнала идеята да споменавам Кристо. Повръщаше ми се от тази история. Чувствах се изцеден, победен, размазан, разобличен, уличен във всички възможни грехове и престъпления. Натиснах „делит“ и случая със смъртта на Кристо беше приключен.

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X