RASSIM®, #5 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см
Животът, борбата и смъртта
Винаги съм се питала
дали от едната страна на света и от другата
небето блести по един и същи начин…
Бих искала да мисля че е така,
да се убедя в идеите ми.
Дори всички да ми казват:
„Истината не е това”.
Раждаме се на този свят без нищо:
без дрехи, подслон и възглавници.
Така обикновени умираме,
молейки се на Богородица
да не бъде толкова силна тъгата.
Избягваме лошите пътища,
винаги искаме да сме свидетелите,
а не подсъдимите,
тези, които пропиляват живота си
в защита на лъжи.
Борим се за високи позиции,
за признание и цветя,
за една добра работа и надарени деца.
Такъв е стереотипът на обществото.
Всички хора смятат това за свобода.
Но нещо ми подсказва,
че сме забравили същината.
И че да живееш не е да оцеляваш
в жестокостта на действията на другите.
Затова успокой ума си,
не тръгвай да се биеш с нокти и със зъби.
Този звяр има друг начин да бъде победен.
Удави душата му в пълно невежество
и отнеси тези думи
в гроба с теб,
когато вече нищо не ти остава.
Светлината, какво покрива?
Виждам те
в тъмнината,
в онзи мрак, който те опиянява,
който те прави силен,
който ме влудява,
когато не намирам искри, нито крушки запалени.
И седя на дивана, мислейки какво би било, ако не беше…
Свръх-мисленето навярно е моята фаталност.
Защото винаги ме води към ефимерното.
Но не, траекторията свършва и започва друга,
в която вече не си ти, а някой друг.
Където дори и да избягвам и изчислявам,
се повтаря все същата история.
Как мога да знам,
ако все още не те познавам?
Че горя отвътре
и искам да изляза от приюта си.
Нека природата ми покаже
пластмасовите маски,
да знам на коя страна да седна
когато ме повикат.
Ъглите – какво ще кажат?
Животът – какво премълчава?
Умовете – какво чувстват?
Хората – какво забравят?
Светлината, какво покрива?
Прикривам ушите си, за да не слушам
вика на бедните.
Толкова е силна болката,
избутва ни към пропастта.
Заради такива моменти живеем,
за да усетим слънцето
върху кожата ни след студа.
Нов абзац
Питам се каква е съдбата ми.
Да обръщам внимание на хората или не?
Все по-малко вярвам в тях.
И обсъждам в мойта самота
да запазя ли спокойствие или да избухна.
Всяко нещо с времето си.
Не съм родена да задоволявам желания на другите,
нито да следвам съвети,
които нямат нищо общо с реалността.
Може би трябва да бъда сама
и никога да не се интегрирам в обществото.
Ще попадна в стереотипа на писателите,
на отрепките и други странни типове.
Ще чета и ще пиша, докато умра.
До вечността.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X