Виктор Иванов – Нощ

нощ

пътувам
към себе си

сърцето стои отстрани
и гледа

 

мъртво вълнение

светът потъва все повече

а ние се преструваме
че го обичаме

 

диагноза

поезията е тъмна лудница

в която всеки търси
сърцето си

 

избрани съчинения

аз съм
поезия която

няма живот

няма любов

няма лице

само
тихо самоубийство

 

*
тишината на ръцете ти
е толкова лека

и истинска –
напуска сърцето

за да полети

 

небе

мъртвите се учат да летят

птиците крадат лицата ни

тук всичко е прекрасно –

животът празнува
своята смърт

 

лица

жив или мъртъв –
няма значение

важна е
любовта

 

*
смъртта е син мост
който ще прескочим

ще се спрем

и ще полетим заедно

 

каза бог и уби човека

смъртта и усмивката ти
ме правят снизходителен

но не и липсата на любов

 

дори и мъртви

отново сънуваме
че сме заедно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Нели Георгиева – Майсторът и Маргарита

Майсторът и Маргарита

да обичаш мъж
толкова много,
че всеки трамвай
в града
слага начало
на фабула,
а между действията
котката в парка
ти проговаря.

 

Думите са равни

всеки се ражда
с вразумление свише,
после нещо се обърква
и започва
да живее без отлика
от всички останали,
което е дълбоко скучно
съждение
във свят
на нищоговорене,
където вече
няма хора
като Маяковски
със съдбата
да се използват
прекрасни цинизми
от битието,
защото е силно забравено,
че думите са равни
и всеки се ражда
с вразумление свише,
а после нещо
се обърква

 

В градината на предците ми

спонтанно
се надпяват младини,
а през всеобщата наслада
никне млечна маточина,
която проветрява моята стая
всяка сутрин,
когато искрите светлина
се забождат във въздуха
и космическия мрак
изтича като слънчев часовник,
докато небето стане опако
със следи
от калиграфския ход на историята
и видовете цикъл
в четирите годишни времена
на Вивалди.

 

Пролет

тогава,
когато денят минава внезапно,
виждам анатомията
на февруари
като образ и подобие на пролет,
която води сезоните
със слънце
към неродените сираци
на войната,
без следа от тамян
и дафиново дърво,
защото миналото
е аутизъм –
плаши се от докосване и мирис.

 

Приласкаване

имам нужда
от приласкаване
на смело направени
неща,
които да оставят
ярки следи
или рани
по моето същество,
пълно със енергия
да славослови
идеята
за антипод
на равнодушие

 

Любов

пуска корени
и в токсична среда,
носи помощ,
не вижда
логика,
не търси аргумент,
а просто
състояние на мир,
във всичко потънало
под чертата,
през вековете
шумолене в главата
шумолене в главата
шумолене в главата
с тройно ехо
от гласовете
на вечерните птици
когато наоколо
човечеството расте
и плаче.

 

Заслънчеви се

трогателно загрубя
слабостта на патроните
в мишените
на моите възторзи.
и навсякъде виждам
бутафории от смелост,
невинните треви обиждам
защото приех
вродена неумелост
да бъда момичин венец.
Заслънчеви се,
а слънчогледите и те
все гледат
към неговата сянка.

 

Съприкосновение

някой ден
сюжетната линия
на живота ми ще стигне
от Сена до Сибир
с влакна от трудни решения
и различни впечатления
за съприкосновението
между честолюбие и поражение
в гърдите ми,
където погрома
не е еднолик,
а сплотява дълбоко
оръжие с мир
като сентенция за знамение
в душата,
която е с няколко грама
по-лека,
заради болката.

 

Нещотърсачи

бученето
на подземната река
е състояние на буден човек,
което величествено
избистря чернозема
в самото отчаяние,
когато хипоталамуса
обезболява душата
и отменя тоя свят
като гангрена
с мракобесен
дисонанс.

 

Потъването
е динамично нещо,
прилича на кардиограма
с патологично течение
към пластичен бунт
който рязко променя
атомния състав на благородството
в процесa недоволство
от сравняване на света
с космополитен биполяр,
където хората отнемат лакмус
и не знаят от какво се прави хляба,
защото всичко кънти на кухо
и се променя систематично
като в акрилна
лаборатория.

 

Тъжно като джаз

понякога
дните изглеждат
тъжно като джаз
и никъде не намирам
топъл кехлибар,
вместо него
е пълно
с вмешателства,
а въздуха рови
в белите дробове
повече
от лоша идея.

понякога
светът прилича
на филм за Берлинале,
не разбирам немски,
но знам
какво ще се случи
накрая.

 

Ще пиша

докато ми се изтрият ръцете
от обичане и глаголи
в разказите
за Микеланджело,
един аскет, няколко катедрали
и призма, през която виждам
как загадъчно
се измислят електролити,
ако приемем, че населението
ферментира и се гъне
в самозабрава
от малодушие
без да заизпитва
лудешка нагласа
като версификация
на млад поет.

 

Пиеса с окончания за предопределение

нямат възраст
късите съединения в главата ми
които раздуват времето
до безкрай,
написан със сечение
на латински,
по периферията
на стената,
където висят
мрачно шарен триптих
и много пулсации
след утрешното пресищане
с въздух,
който ще стегне
като юмрук,
за да ме защити от страха,
че всичко се повтаря
в спирала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Валентина Йоргова – Атентант

Атентант

Взривяваш
сърцето ми,
самоубивайки се
от любов.

И двамата сме жертви.

 

*

Най-тъжният човек
иска да раздава
всичко
на друг
цял живот,

идващите
се сменят
и го отнасят
на части.

 

*
Всяка любов
в края си
е като лов
на вещици:

на кладата
изгаряме
в огън
от съмнения.

 

*
Непълнолетната
надежда
е скандално млада
за света,
който е твърде пораснал,
за да помни,
че възрастта е без значение,
когато отговорът е любов.

 

*
Мълчанието
в сърце
е морзов код
за раздяла.

 

*
На сляпата любов
раздялата й отваря
очите.

 

*
Любовта ми
ще те измълчи.
Ти цялата
я изговори.

 

*
Към
серийния убиец
на сърца
никой никога
не предявява
обвинение,
защото любовта
не съди.

 

*
Разумът
лъже
сърцето,
то се преструва,
че вярва.

 

Театър II

Сваляш грима,
някъде по сцената
си изгубил
лицето си.

 

*
Аз съм
съвременна Алиса,
не искам да потъна в Огледалния свят,
а само в очите ти,
не търся друга Страна на Чудесата,
а само тази в теб.

 

*
На сърцето
не му трябват дрехи.

Голо е най-красиво.

 

*
Поезията,
която пишеш
върху голотата ми,
ще живее по-дълго
от всички стихове
на мъртви поети.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Стефани Гончарова – Зимата

зимата
е добър сезон
за несъществуващи спортове
горене на трупове
и да се влюбиш

 

*
в това влюбване
нямаше причини
само следствия
които ще държа в ума си
като дневна светлина
в затворническата килия
от която ще изляза
девствена

 

ноздри

горим
в пламъците на най-тъмното бяло
всеки в своя собствен рай
(огънати отвъд изправянето)
изтекохме през кранчетата
на чешмите
които не успяхме да научим
как се плаче

 

*
губя ума си
като телевизор без сигнал
заспивам все по-късно през нощта
за да те сънувам –
прах
падащ само в дяволския час
на спомените ми

 

*
на отсрещната страна
циментът е напукан
като устни
светлината втвърдява въздуха
прекрачваш –
табелите са с обърнати знаци
и вместо по пътя
са забити в дома ти

 

всичко е свято –
елените умират
с отрязани рога
зимата ловува боса
а езикът ти чертае
снежни ангели
над мислите ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Владимир Сабоурин – Мерджанов пасион: медитации върху „Ремисия“ на Ивайло Мерджанов

 

Германският социолог Никлас Луман твърди в книгата си Любовта като пасионна страст, че никога не бихме се влюбвали като модерни индивиди, ако не съществуваха моделите на любовните романи, романтическите комедии и лириката. Той говори, разбира се, за романите на ХVІІІ век и историческата семантика на кодирането на любовта, легнала в основата на модерната ни чувствителност – романтическите комедии и лириката са моя фриволна добавка. Тази фриволност става обаче смъртно сериозна, както казват немците, ако я приложим към дебютната поетическа книга на Ивайло Мерджанов. Любовта като пасионна страст е генералният бас на Ремисия (2016).

В поезията на Мерджанов незаобиколимата тъга на обичащия е страст или по-точно страсти в изходния раннохристиянски смисъл на страстите Христови. Точно поради това тя не е мимолетно – в основата си хедонистично – състояние на консуматорското съзнание, а скръб с атемпорален трансцендентен хоризонт – „Тъгата е завинаги”, както гласи заглавието на първата част на Ремисия. И това в поезията на Мерджанов не е фигура на речта, мисълта или пазара, а непоклатима теологическа доктрина в един неподслонен от обич свят.

Лириката на Мерджанов е трансцендентална с една буквалност, от която сме отвикнали и ни плаши. За последен път исторически тя проблясва в Химни на нощта на Новалис, след което бива погребана под седиментите на буржоазния интериор, и затова стиховете на Мерджанов могат да ни се сторят безсрамно романтични, недопустимо романтични. Но това не е тривилиазираната романтика на всичко де що е лирика на буржоазния интериор. Имаме пред себе си една оголена до костта на тленността на всичко човешко Friedhofslyrik, гробищна поезия, която може да понесе ранноромантическата концептуална тежест на картините на Каспар Давид Фридрих, вдъхновявали по немско екстремистите на любовта от Новалис през Хьолдерлин до Клайст.

Любовта е черната птица от безутешна картина на Фридрих, в която истината, доброто и неразрушимостта на духа в буквалния теологически смисъл на думата се конфронтират с трансцендентално неподслонения свят на модерността. Както птицата от корицата на Ремисия, така и ключовото стихотворение „Каспар Давид Фридрих” сигнализират за една кота на поетическите води, при която отдавна е залята и отнесена от приливната вълна всяка лирика на буржоазния интериор – лириката, която сме свикнали погрешно да наричаме „романтична”. При Мерджанов терминът романтизъм възвръща изконния си радикално антибуржоазен смисъл, чийто екзистенциален вътък е екстремизмът на любовта като самозаличаване/самовзривяване/самоослепяване.

В Ремисия отсъства думата „ремисия”. Книжното тяло не само не обяснява, не онагледява, но дори и не назовава поименно заглавието си, което съгласно Уикипедия е медицински термин, идващ от латинското remissio („намаление”, „отслабване”) и означаващ „период от развитието на дадена болест или клинично състояние, през който човек или е свободен от симптомите си, или те са овладени и проявите им остават относително стабилни с течение на времето”. Поезията на Мерджанов е кайросен момент от развитието на българската лирика с нейното упорито, граничещо с клинично състояние, жилаво нежелание да скъса с лириката на селскобуржоазния интериор, – мигновено състояние на пробив към дълбините на високия романтизъм с неговите ипостаси на гробищно угасване на деня, изстрел от упор в сърцето на любовта като буржоазна институция, светкавично прехождане между ослепителното средиземноморско отвесно слънце и мрака на германиите.

Това е поезия, чийто субект трябва да полудее, за да бъде разбрана тя като страсти по любовта, страсти по един романтизъм, който избива на повърхността на националното съзнание с Ботев, за да замлъкне след това завинаги.

Този романтизъм е недопустим като анархистичната революция и трябва да бъде претворен в поезия, за да овладее шизофренния симптом на една култура, неумолимо възвеличаваща единствения си поет романтик и обричаща романтизма си на замлъкване.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Айше Рубева – Жаждата

Кръстопът

С имало едно време… започва всяка приказка,
моята започна на един кръстопът –
търся се, намирам се, губя се…
търся се, намирам се, губя се…
С митичния звук на ней
като дервиш се въртя около оста си –
от къде съм тръгнала, къде съм, къде отивам…
от къде съм тръгнала, къде съм, къде отивам…
– Живей там, където си погребал мъртвите.
Аз ги погребах в четирите точки на света.

 

ПРОТЕГНАХ РЪЦЕТЕ СИ,
с дясната длан приемам от небето,
с лявата давам на земята,
аз съм тази, която дава семето на сеяча
и пази житото на жътваря.
Танцувам по четирите точки на света,
за да узная дали съм странник
или само пътник.

 

ВСЯКО ЗНАНИЕ СЕ ЗАПЛАЩА
защото даром нищо не се дава.

Не съм Ибрахим, син на Тарак,
за да дам сина си и да получа знание.
Слаба съм.
Боли ме.
Невежа съм.
Знанието ми убягва.
Трябва да се науча да чета
между редовете.
Книгата е тайнствена като утробата ми
крие се всеки път, когато я разтворя
може би, защото търся водата, а не жаждата,
изучавам водата,
а не знам нищо за жаждата.

 

Куфарът

Винаги, когато ме заболи,
си стягам куфара
и нужно, и ненужно заключвам в него.
Като Нух се приготвям за спасително пътешествие
крия се във вътрешните му джобове,
изчезвам и се появявам
с надеждата да бъда намерена,
Арарат е изчезнал,
а болката не се превръща в лек.

 

Генезис I

„И не е нужно слънцето да настигне луната,
нито нощта да изпревари деня.“
Коран, Сура „Ясин“ – 40

Ако знаех, че дървото следва листото
и зародишът е по-важен от корена,
а музиката е вибрация на молитвата
и не е състояние на духа,
нямаше да изследвам
дървения мост над реката
нито да се опитвам като Муса
да проправям път през водата,
а щях да се науча да бъда първо човек
и след това нещо друго.

 

Решението

„Материалът, от който е направен
камертона се изменя:
ту влагата му влияе, ту сушата.
Верният тон е в самия човек.“
Петър Дънов

– Слаб е човекът,
пътят до безсилието е кратък и лесен
кръвта е жадна за още кръв,
трябва да заровим зюлфикяр,
разумът да е нашето оръжие.

Говореше водачът,
ние го слушахме
сякаш земята откъдето изгрява слънцето
никога не е била наша,
а човекът, пил от извора,
е останал жаден
водата не утолява желанията
и иска да погълне всичко.
– Да бягаме, да бягаме, да бягаме…
– Познанието е нашата сила…
– Чия земя ще ни приеме?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Виолета Воева – Хипноза

Хипноза

Луната разсича пейзажа:
ада се вижда с просто око
рая остава на тъмно.

 

Моята нощ

Звезди валят
Нощта – на сини точки

Картина на Шагал

 

Перо

От върха на писеца
капе небе

 

Private

Тъгата
най-самотното място

 

Среднощни сладости

В чинията –
резени от узряла на корена луна

Десерт след вечеря

 

Зора

Кратерът на мрака се разцепва
Светлината –
на свобода

 

Любов

В следобеда – двама
С въздуха рижав
облечени само
свободно
дишаме

 

Пролет

разпукан залез
рисунки във въздуха
с цвят на вишна

 

Лято

истинско синьо
като независимост
самото лято

 

Есен

листопадите
променят светлината
здрачът на сърца

 

Зима

снегът с резкѝ
чертае графиките
бяло и черно

 

Петият сезон

лепне зората
сок от ягоди пръска
зад прозореца

 

„Carpe diem“

Следобедът ли се вдигна във въздуха
или стъпих върху вятъра.

Миг в космоса.

 

Глухарче

Перата отлетяха
След тях
покълва слънце

 

Заличителят

Всяка моя дума пропада
В черната дупка на душата ти

 

Промяна на времето

Въздушни течения
От перваза излита врабче

 

Закон за движението

Пейзажи със запалени светлини
Листопадите тръгват

Без произшествия

 

Предзима

Последният слънчев лъч
се счупи в миглата ти

 

Славата

Нисък облак –
пейзаж с корона

 

Звуци

Настройване на инструментите
Трептене с различна сила

Една твоя въздишка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Росен Борисов – Амнезия

Обяснение в любов

На Д.

Няма как
да бъда този
за който ме мислиш
няма как да стана
махалото на Фуко

отдавна не подлежа на измисляне
отдавна съм там
където се умира

В теб

 

Не искам да докосвам косите ти…

Не искам да докосвам косите ти.
Не искам да докосвам лицето ти.
Дори не там, между краката ти.
Себе си искам да докосна.
Ако ме има.

 

Ако съм най-вече

ако съм стоп си колата която не спира
ако съм тъмно си крушката която ще светна
ако съм полет си крилото което рисувам

ако съм лист на дърво
ако съм вятър
ако съм нощ на луна
ако съм сутрин

ако съм
ти си повече

 

Любовта като НЛО

преди обещания сняг
преди призeмената луна
преди белезите по огледалото…

не разбираш ли че това което усещаме в нас
е равновесието между моя час и твоите минути
на спрялото време

 

Амнезия

Върти ми се из главата един текст
след толкова време и толкова време
но не си спомням началото
и края не си спомням
спомням си само теб

 

Понякога се замислям…

Понякога се замислям
колко неща обичам,
докато те обичам

Само морето

не спрях
да обичам,
докато обичам
теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Цанка Шишкова – Диви рози

*
вишнев цвят
някъде пада
първи сняг

 

*
пустеещ дом
диви рози цъфтят
в градината

URBAN FANTASIST 13/8/2016

 

*
пролетен вятър
в езерото звезди и
венчелистчета

 

*
MMS –
селфи
с вишнев цвят

 

*
дъхав вишнев цвят
с рояк пчели флиртува
кошерът жужи

„ХуЛите“ – март 2012

 

*
дъжд
под навеса
клошар с китара

The 150 WHA Haiga Contest 02.2017

 

*
две усмихнати лица
в локва след дъжда
слънце и дете

mainichi.jp/English/haiku / 26.04.2016

 

*
водни капки
в седемцветна дъга,
седемцветни звуци

A Hundred Gords 2016 / ISSN 2202-0087

 

*
приливи и отливи
в моето селфи
изгрева

Wild Plum—Spring & Summer 2017

 

*
мрак
в светлината на мълнията
цвете

MAMBA II / 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Елена Янева – Книгата на звероукротителя

*
С една съвсем определена нежност
няма
няма да съм нежна повече

Сплетени ли са превързани ли са
Ръце сърца аорти вени панделки

Увертюрата е в станиола кой
поиска всъщност шоколад
и кой
не каза давам

нито взе

 

.. IT’S THE FIRST DAY OF THE REST OF YOUR LIFE…

Ако това е първото стихотворение
от всичките, които ми остават –
ще го оставя

с много отвори и гласни за промушване
в нагънатите лабиринти на поезията
няма
да му свивам думите и музите,
сармите, бандеролите и ДДС-тата
ще го науча да е щедро
и разглезено
в митологията и флиртуването с всяко чудо

да възнегодувам
няма
ще приема
шаблонните му прилагателни
и напъните му
в баналностите, романтичните му пориви и
цялото
ухажване с цветя и рози и чорапогащници

– да кажем, че любовница му е Вселената, а тя не се задоволява с малко –

ще понеса тъгите му
речитатативите
инерциите му да се римува
като капризен пубертет
Ще-то му ще бъде привилегия
и ако ще
да ги оплеска някъде нещата

няма
да се караме
с първото от моите оставащи
стихотворения

ще му дам да се напише
времето
и ще го запратя зад гърба си

да живее

 

КНИГАТА НА ЗВЕРОУКРОТИТЕЛЯ КЛОКОЧИ

Отдавна
толкова отдавна
не беше се налагало да се посрещам
чашите са три последователни
цигарите са няколко
последователни
и още чаши
още няколко цигари
даже неуспешен опит да вечерям
даже още начини
готова съм да ги търгувам
само
успокойте ме
ви казвам вие време е да ме завържете
сама пресрещната със мене си взривявам
вътре
в гърлото ми осемстотин тигъра
и всичките измислени
ръмжат до потрес
и до земетръс
реално
УКРОТЕТЕ МЕ
вържете ме че хапя ритам блъскам
смея се говоря гадни работи ранявам
хора

И всичко туй защото никога
не съм се плашила от истината
И съм я превърнала в мерило
И все не меря правилно

 

*

Хората
на хората
двери отварят.
Гост в къщи –
и още някой.
Иржи Волкер

Да, знам, че е банално да говорим
за „собствен свят” и „собствени теории”,
но… влез при мен! Кафето е готово,
възглавнички съм сложила по столовете…

Не те познавам, но не се тревожа –
непознаваеми сме всички. Невъзможни сме.
Непостижими сме за себе си, та камо ли
ще разберем, когото сме поканили.

И аз съм малка, глупава вселена –
приятно ми е, казвам се Елена.
Ела при мен, ела да поговорим
за сложността на всяка траектория
за знаци, хипотези и за… времето.
Дали ще завали? Все пак, ноември е.

Непознаваеми не значи непременно
да изоставим всяко намерение
да се потърсим в хаоса от линии,
извън света на собственото име.

Макар че е банално да говорим
за собствен свят и собствени теории,
ти знаеш
много по-добре
от мене,
че сме пътеки
стълбища,
антени…
И да. Възможно е да се разминем,
но… хайде, влез! Кафето ще изстине.

 

Вечерта да се затопля
и да си мърмори
зачудено по свойски някак въпросително
да вдига вежда и да
спуска вежда
харесвам се не се харесвам
и какво от туй
туй-то всичко е въпрос на гледка
откъм точките
откъм запетайките тиретата и повсеместните
житейски пунктуации
Любима,
нуждаеш се от тъмен много
по-подробен плащ
и гънки паяжини
доста нежни и почтено достоверни
Тръгвай просто закрачи
и се обгръщай
по-дълбоко по-уверено все по-вечерно
бъди себеподобна и така
обгръщай се…

Да се затопля вечерта,
да си мърмори…

Естествено, това е само напрежение,пропукващо
в самотната светкавица
на мисълта ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017