Мария Ергина – Там между краката ти

шедьовър

ти си като картина
лежаща в леглото ми
голото ти тяло е като шедьовър
рисуван от мнозина известни художници
и съвършенството
което са постигнали ме оставя
без думи
очите ми остават по теб
и мога да те гледам с часове
но чаршафите ни покриват
и аз потъвам в произведение
на изкуството
лежащо в леглото ми

 

what time is it?

подарих й часовник
и аз имах
същия
купих ги от един човек на пазара
били само три от тоя модел
каза ми че били специални
така и беше
като от приказка

нашите вървяха в синхрон когато бяхме далеч
и спираха когато бяхме заедно
сега моя е спрял
нейния обаче продължава
продължава да върви в синхрон

 

нещо в 4:15

Стоя с телескопа
и те наблюдавам
по цели нощи

как изнасяш
бляскавото си представление
след това бързаш
да се скриеш зад сцената

оставяйки ме
да пляскам
на

други

 

let’s drink

нека пием тогава..
хайде да се напиваме..
да сме пияни от сутрин до вечер
от понеделник до неделя
аз заради теб
ти заради нея

 

там между изкуството

там
между краката ти
е друго изкуство –
чертая криви фигури
рисувам по бедрата
с влажна боя
там
между краката ти
пиша поезия
върху кожата
там
между краката ти
с един инструмент
правя музика без ноти
и чувам всеки тон
от твоята уста


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Виолета Колева – Покажи ми тъмната си страна

Инфлация

Никога не знаеш
с колко ще поскъпне
свободата днес

 

*
Дали оставих теб
Или оставих в теб
Себе си –
Така и не разбрах.

 

*
Вечер.
Ръка към теб протегнах.
Грешно меко
е лицето ти на тъмно.

 

*
Какво още чакаш? –
не ме попита
никога никой.
Аз за това
и така продължих да си чакам.
Красив е бил животът ми,
който пропуснах.
Бях зает, имах работа.
А ти така и не се обади.
Нито пък аз, все нещо чаках.
Така и не разбрах какво стана с теб
и кое е най-съкровеното ти желание.
Така де, нали всички имаме
по едно такова.

 

*
Ще бъдеш ти
поредния човек в живота ми,
когото съм поглеждала в очите.
Малцина са обаче тези, които са видели в себе си.
За това съм тук, докато ме има.

 

*
Тих
стих
съм.

Бих
бил
сам.

Но с теб
е някак си
по-пълно.

 

*
Покажи ми
тъмната си страна,
за да я обикна
и да стане светла.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ива Спиридонова – Денис Олегов – „Колелото на историята” и свещената война

В пътуването сред думите на съвремието е рядкост да срещнеш такива на млад човек, чийто поглед е насочен към вечните ценности и тяхната стойност, разпознаваема и конвертируема далеч отвъд ежедневното и извън границите на добре познатата ни матрица. Денис Олегов е такова явление. Широтата на погледа, нетипична за днешното младо поколение, изумява, щом веднъж отвориш „Колелото на историята”, четвъртата книга на този своеобразен и разпознаваем млад автор.
Признавам си, че не съм чела останалите му книги, но впечатлението, което „Колелото на историята” остави у мен граничи с изумление. Сборникът, с който се сблъсках, представлява микс от поезия и проза, настояще, минало и бъдеще, история и съвремие. „Колелото на живота”, чието движение е отразено с помощта на добре позиционирани литературни похвати и интересни текстове. Безкрайна повтаряемост, но не само на неразрешените проблеми, завещани ни от историята, а и на една статичност, останала незабележима за повечето хора – статичността на ценностите, които трябва да бъдат възкресени. Именно това се опитва да направи авторът, бунтувайки се срещу безнадеждността на историческия цикъл, удобен на матрицата, в която живеем.
„Колелото на историята” е една безспорно мислена книга, която отправя послание към личността на новото поколение – да събудим разума, за да видим истински стойностното в живота. Друг е въпросът до колко това е възможно в съвременния свят, изпуснал сякаш колелото си от контрол по нанадолнището на еволюцията, а и по-важното е, че има глас и думи, които призовават и напомнят.
Интересното е, че гласът на Денис някак ми напомня на класическото в нашата литература. Мярва ми се духът на Смирненски с неговите „Зимни вечери”, тук претворени в „Лунна поема”. Съзирам дори влиянието на Вазов, в частност по темата за будителството, книжовността, езика – „Книжно”.
Един от правещите впечатление текстове е „Моторни песни”, което е директна препратка към Вапцаров. Нов, съвременен прочит на стара тема, насложен много добре върху актуалната реалност. Литература в действие, ползвана за доказателство на теорията за цикличността и горчива констатация за ненаучен урок:

Моторните песни
на кукли в конвейра
са назидание
за пластмасови
фалшиви идеали.

Не може да бъде отмината без внимание и кратката проза в сборника, където откриваме едно добро познаване на религия, и философия, както и на старогръцка литература, отново ползвани за доказателствен материал, за тухли в стоежа на авторовата теория. Разбира се, още много може да се желае по отношение постройка на текста, структуриране и прочие, но съм убедена, че с времето всяка тухла в строежа на младия автор ще придобие автентична съвършеност. Прекрасен текст например е „Гневът на Атлас”, който ни кара да се замислим колко много ние самите приличаме на този безплодно разгневен титан, доволни от малко и строящи всъщност не своя, а нечий чужд живот върху собствените си рамене.
Като цяло замисъла на книгата се отразява прекрасно чрез цикличността в сборника, постигната чрез обособяването на няколко части на текстовете в книгата, следващи добрия идеен замисъл. От Водовъртежа на мисленето върху общочовешките проблеми и ценности, се преминава към Философията и неизбежните идеи и заключения, за да се осъзнае абсолютното съществуване на съвремнното Робство / “от 9 до 5”, както го е видял още Буковски /. А робството предполага Бунт, желание за свобода, което води до конфликт, до Война. За да се върнем отново във Водовъртежа на вечната повтаряемост и невъзможността да излезем от матрицата. Но…съществува една друга свещена война и тя е, към която авторът призовава, тя е която трябва с всички сили да бъде водена до абсолютната победа. Това е войната на личността срещу неумолимата кръговратност на живота, войната на осъзнаването на „аза”, войната за истината и разума, който да надделее и наложи истински важните ценности, без признаването и осъзнаването на които сме обречени да се возим до припадък, до самоизгубване, до безкрай на историческото колело. Единственият прът в колелото на историята може да бъде поставен от човека със здрав разум, разбунтувал се срещу безмислието на повтаряемите исторически процеси. „Колелото на историята ще се върти до окончателната победа…до победата единствено на здравия разум на личността.” Денис е видял тази истина от позицията на крехката си възраст, което само по себе си придава допълнителна стойност на неговия сборник.
В крайна сметка, оказва се, че „Колелото на историята” на Денис Олегов е една жива съвременна литература, място, където текстовете не съществуват сами за себе си, думите не са самодостатъчни, а са средство за отваряне на очите на разума. Призив да сложим прът в колелото на историята, повеждайки свещена война за самите себе си и спасението на света със средствата на вечно забравяните, но безспорно съществуващи ценности. Дано бъде чут и правилно разчетен от остатъците на все по-осезаемо липсващия човешки разум.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ружа Матеева – Толкова е лесно да убиеш някого

толкова е лесно
да убиеш някого
изпразни
единственото пълно чекмедже
в сърцето му

 

*
мечтая за безметежно време
в което да забравя
за себе си
може би тогава
пейзажът пред двама ни
ще е еднакъв

 

*
веднъж бях
в съседната стая
веднъж ти също
беше там
в този сън
в който стаи
не съществуват

 

дори в миналото ни няма
подари ми като твоята памет
за да не дишаме

 

спря да чуваш
и туптенето в теб
се изравни
с мократа акустика
в дискотеките
нищо не изгнива
по-бързо
от преполятото

 

искам сълзите си
обратно
не са ти нужни
не си ми нужен
пресушен
като неполивана с разкаяние
любов

 

усмихни се
с празнините
между зъбите си
те ме познават
точно толкова колкото
празното пространство
между думите ти

 

някога запалих
свещ
с обичта си
защо се върна
да я духнеш

 

нощем по ръцете ти
се разхождат сенки
преструвай се
че си сляп
на тъмно
като всеки разумен
страх

 

остави се да бъдеш обичан
просто е
меко
като масло върху филия
разтопи се
в слабостта на езика
към съвършената сладост
просто е
да те оближат
и никога повече
да не се доверяваш
на хляба

 

*
не-твоите думи
в не-твоето спасение
са моят начин
да те спася

 

*
колко живота
ще заблуждаваш
сърцето си
че е само мускул
и ще пускаш ръката ми
защото изпомпваш мисли
вместо обич
изморих се
да се прераждам

 

*
да се сбогуваш без думи
е будната кома
на сърцето

 

*
носталгията е чуждица
в богатия речник
на ума ти

 

*
колко ще е късно когато
усетиш белезите от вина
в основата на дланта
останал сам
човек често гледа ръцете си
като единствена точка
в настоящето
колко ще е късно когато
настоящето е само
твое

 

ще боядисам косата си
чак когато побелее
не искам да разбирам
твоята страст
към оцветените нишки
любов

 

някой ден
звероукротителите
ще се откажат от своите
затворници
етажите ще се приближат
до земята
и ще заприличат
на стълби
от които никой не може
да скочи
кръвта ще е топла
и ще спаси
тялото си
умът ще разбере
всички зависимости
и няма
да се прероди
някой ден
небето
ще е в теб
а не
под клепачите ти

 

*
исках да спъна
твоите думи
преди тръгване
но ти остана на място
безмълвен


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мар Ина – Рязан

на кафе

не съм забравила книгата на перваза.
отнеси я в парка,
да направим тройка.
ще я открия един ден в някой кашон,
опустошена от този град,
за който е писана.

 

ще ме очакват
при червения фенер в мрака, по мократа поляна
като кучета
танцьорките
и Блъди Мери
тръстикови жени,
прибрали
мъжете си на сухо
ще пропътувам
разстоянието
сама
до високите езера,
където се къпят
самодиви момичета
ще мe очакват отново,
при синия фенер до лабиринта за загадки,
за да позная отговора
на природата си

 

коне

сини
сини
сини
индигови
цигани
събират с пръчки торби нехайство от минаретата
по поляни с коне
сини
сини
с венци червени
и жълти зъби
на площади за търговци
и бели бели майки
с мустаци
бутат сини колички с бели бебета
сини сини сини
цигани
като китове
в магазини за вафли
теглят пръчки
по поляните
и събират капачки

 

небе

под московското небе из това предградие шлиферите шумолят широко
носят се фигури на зрели хора, всички са отбрали поздрав
руси ангели влачат леките осанки, а с другите си лапки хапват банани
днес валя
в Москва
някой ме следи, за да съм малка кестенява кукла
бледа от сини стрели през изопнати в балтон рамена
Ако прескочиш трупа на този чичо-бойлер ще имаме тайна среща
пак ще те смаля,
да цапаме в локвите
и да стискаме нотни папки

зданията чакат
как откриваш тесните места,
които крием
с разпилените си шлифери

 

стратег

паднахме с имена, които е дала
и я извикахме при нас,
като първа безтегловна мисъл,
дойде нощта.
и премълчахме дъщерите,
сестри,
завинаги тихи,
при огнената яма,
където на марсиански разкрач от всеки седи по един стратег:
ще си направим железница
с кожени купета,
ще вземем дивеча
из безименна пазва,
ще стоплим билката
при котлето от лава
и ще дадем
имена.

 

картички

открий пишеща машина
вземи от съседа русофил
разглоби я
върни всичко на място
напиши ми картичка
от антикварен магазин
пусни я в кутия с парче торта в лъскав картон
и Чужденецът
представи си, че ти се воюва някога
за още една машина,
ще ти пиша къде крих моята
махалата, ръкавиците без пръсти и офицерската кашлица
също

 

влакчето

влакчето ще ни откара далеч от всичко е музика
далеч от тигрите по тъмното игрище
далеч от обърнати улични кофи
далеч от целувките с магьосницата
от виковете ми в екстази съседната стая
от крайното по-горно легло
и петното като птица на паважа
влакчето те кара да се съмняваш, че ще оцелея без музика
но и аз имам твоите уши
боли от влакчета
от бълнуването нощем
и от толкова захар още ме боли
влакчето не е дори писмо на чайковски
всичко си казахме
на пълнени чушки с троскот

 

момичето отчасти е врабец

виждал ли си я?
момичето-жена
с тънички крака

как профучава покрай парапета

изстисква портокалов сок с онези устни,
които доизмисляш сам

чувал ли си я?
момичето с гласа
в бутилка

как рони царeвица и пристъпва
сред пепелищата, по белезникав друм

отъпква необходени истории,
които доизмисляш сам

следвал ли си я?
момичето със сплъстени пътеки

как профучава покрай парапета,

сандалена и в рокля от сатен,
същинска амазонка, а отчасти е врабец

как профучава…

падаш

през ръба

на парапета

 

рязан

на чешмите ме поглъща бученето около дълъг алжирец
иска да слушам музика с Джибри в джоба
приятелите му са от Иран, Египет и Афганистан
в Египет шестите пръсти на дългомиглия мъж са отрязани в детството
и на двете ръце и на краката
личи
по белези
разказва за сестра, родена с шести пръсти само отляво
също отрязани

 

златен прах

вярвам в един Бог и една планета,
в езика, на който те разбирам
пред хотела, където не спим
като хиляди малки лъчисти иглици, през бронята на прохладно лято,
вярвам в един Бог и една планета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Roads

Ние чувстваме болка

Ние чувстваме болка
докато ви чакаме
в някой мрачен
и студен ъгъл.
Какво ви направихме
че заковахте
входовете.
Изливате ни
ярост
подхвърляте ни
отрова за мишки
или стъкла.
През зимата
се топлим
на тръбите
и старите шахти.
Бягаме
защото можете
да ни хванете
и приспите
Беззащитни сме.
Мразим ви.
Никога повече
няма да ви се доверим.
Страх ни е.
Имаме нужда от толкова много.
Къде сте?

 

Повей ветре
Глухият шум
пада в полетата.
Бръмченето на жиците
се усилва.
Мъглата пътува
по шосето
към нищото.
Смъртта ми
слабо вали.

Повей ветре
сивия отъпкан път.

Повей ветре
това древно
приятелство.

 

Roads

Стъпвай внимателно
по небето на живота си.
Навсякъде има мини.
Маршрутът на себеоткриването
не е лесен, но минеш ли го,
започваш да чакаш
смъртта.

Стъпвай внимателно.
Всяко небе
води до някъде.
Миг невнимание –
стъпка в мина.

 

Болница (част 1)

Тъмни престилки се надпреварваха
по белите коридори.
Сенки на хора лежаха
и стенеха върху белите
легла.
Тези техни сухи ръце изкривени
и болни
и тези техни очи
може би вече вгледани в другия свят
пускат своите болни усмивки.
Лампи примигваха и намигваха над
пътуващите пациенти
някакъв писък тихо раздираше
долния етаж.

 

Петролна планета

Горе на небето
разстилат черен пушек.
Чуват се в далечината
парни чукове
и зверовете нефтени
изсмукват земния
корен!
И отново – тресат се небесата!
О, петролни богове –
разграбихте смъртта!


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Виктория Костова – С Господ спим на двуетажно легло

*
С Господ спим на двуетажно легло.
Сутрин той слиза по стълбата.
Страх ме е някой ден
да не поиска да я изкача.

 

*
Тя пълни с ведро
млечноснежните Алпи.
Разклатена капчица
изхвърча,
удря металната дръжка.

Лавина.

Тя поема с устни всички авантюристи, които се стелят по пътя към недрата ѝ.
Тя е крайната дестинация на неутолимостта.

Знаеш ли, че
за да даде мляко една крава,
тя трябва да бъде изнасилена
и нейната рожба да бъде отнета?

Поглеждам света през очите на кравата.
Развратни разкрачени тичинки.

Обръщам посоката.
Оголено виме.

Пръскам лава.

Лепне лилава лъжица.

– Мамо, сложи ми мляко в мюслито.

 

*
Прокарвам пръст по настръхнало гръбче
на риба.
Извива се във възглавничките на дланите,
пръхти.

Защитавам душа в ръцете си.
Разполагам с душа в ръцете си,
а в двете състояния на материята
тя е съхранена и не е съхранена,
тя ме съхранява и не ме съхранява,
само не трябва да поглеждам.

Тихо жужене в стаята.
Премигвам и отварям очи.
Шрьодингер съзира кутията с котката.
С периферията
вълновият спектър дисонантно се измества.
Алтернативните състояния завземат битието.
Трансцедентален ред.

Кола минава на червено.
На мантинелата – детски обувки.
Кой пусна ръката в синхрон?

Рибата още е в дланите ми.

Аплаузи.

Мухата излита доволна.

 

*
Когато лъв
напада лебед
саваната пристъпя бавно.
Да дебнеш победителя –
отчуждаването на природата
Ако носи нож
дали важи да го забие във гърба?
Или тогава
трябва да изстърже пера от шията
и да постави ножа
между престъплението
като в онази норвежка сага?
Дали Ромео и Жулиета
са така романтични,
защото нямат пистолет?
Или сега,
ако бяха избързали с още една открадната целувка,
Сафо нямаше да ги подмине
и щеше да качи Жулиета
на ковчега на Ной?

Ако Бог беше сляп
и изпуснеше една балетна пантофка,
точно преди Възвишението,
дали лебедът щеше да изпее
своята последна песен
преди да захапе лъва?

 

*
„Планините, които носиш, трябваше само да изкачиш”

Обесен чорап на най-високия клон
– това е войната.
Хората с длани изкачват ствола,
кората се лющи и пари,
смола и мъзга хвърчат и мътят очите.
Но хората бързат,
кръговете от кожата на дървото са лабиринтът,
през който егото трябва да премине,
за да се докаже и успокои.
Гордостта при войната не е просто самочувствие,
тя е част от всяка материя
от тленното и непреходното.
Войната е зараждаща сила
на всички първични ереси,
на вакханалиите с всевишното.
Хадес нахъсва кучетата си
след Тристан и Изолда.

Войната изкарва човека
от всички дефиниции.
Войната е еклектична, но така проста
и достъпна.
Хората чакат войната и искат
възмездие.

Аз се боря със себе си
да надмогна инстинкта.
Твърде стриктното предпазване
ядосва природата.

Каква гротеска –
да съхраня теб за себе си.
Съвсем забравих
свободата,
съвсем забравих,
че си направена от макове
и само вятърът те подчинява.
Сега сме само аз
и пазя себе си
да не бера полски цветя
и да не купувам растения без саксия.

Затварям прозорците
през пролетта,
за да не ме навестяват полени,
защото запушват гърлото ми.
Или май аз кашлям
заради едни други власинки
от гърдите до гласните струни.

Станах цветар
и започнах да давам съвети
за занаята:

Не правете букети от цветя,
ако нямате достатъчно дълбока ваза.
Подкосете им стъблата!

Вярно, ще загубите аромата и цвета им
и в дома ви пак ще се стелят
бурени.
И през кожата пак ще прозират
тръни,
но поне ще престанат да растат
ненапоявани.

Насърчавам група от таралежи.

 

*
Утопично бездомно е знанието,
скита в едно перманентно безвремие,
унесено в блянове,
как то заслужава
да бъде прието,
как някой екзалтиран младеж
с хипнотични зелени очи
ще го повика,
припряно ще го покани в дома си,
ще направи кафе, почти без да стъпва,
а за знанието – водорасли на прах за японска мачта.

И ще правят любов
в сюблимни екстази и стонове.

Каква порочност е
да се отдадеш на интерферентните вакханалии
на страниците,
черно-бели ивици,
черно и бяло
в монотонни концентрични кръгове.

Дифракционни решетки
в спирали.
Въртят се.
Цветът е химера.
Светът е химера.
Евфемистично крадеш живот
почти да не засегнеш другите,
че си позволил на себе си съществуване,
без хедонизъм.
А само с класици
и философия.

Има ли смисъл от толкова сиви моменти,
само букви и листове?
И няма насищане.
Какво придобива значение
ако краят го няма?
И как да спреш фанатичната вечност,
било то и в полите на Рая
в полата на Рая
(Елена от Троя,
Елена от Тракия
в земната същност)
и в корсета на Ева
(и жартиера на Калина от бара)?

Режа части от плат
и ги маркирам с тебешир.
Оцветените са тези, които вече съм научил.
Празните са предстоящи начинания.
Бели и черни,
шах на пешеходна пътека

Ако имам повече бели, отколкото черни,
защо да продължавам, като знам толкова много?

Ако имам повече черни, отколкото бели,
нарушавам стандарта.
Губи се време.
Достойният не пропуска.

Имам поравно.

Смесвам цветовете
и правя конфети.

Късам си крайче от тебеширена страница –
същинска хармоника!
Свиря на лист.

 

*
Бог се протегна в кревата си.
Дървото изскърца.
Хората тичаха в паника.

А днес просто беше Неделя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Денис Олегов – Мразя любовната лирика

Очакване

Георгиевската армия
е последният пристан
във война
срещу ламя хилядоглава.
На черната звезда
ще бъдем принесени
в жертвоприношение.

 

*
Работнически каски
тракат в каменните
кариери,
докато черепите им
не се превърнат
в съдържанието
на пепелника.

 

Сънувано спасение

Звуците в газовата камера
се разстилат до брега
на клетото сънувано спасение.
Безкраен труд убива
жертвите на вятърничавата
утопична революция
в избрания от тях рай.

 

Цветни революции

Жълт дъжд
от черното небе.
Червени капки
в сивите очи.
Зелена далечина,
кафяв тунел
виолетово море.
Безцветните кораби
ще отплават
към белите облаци.

 

Мразя любовната лирика

Мразя любовната лирика,
когато с карамел залива
всички останали сетива
и удавя повърхностно
своя истински смисъл.
Мразя самотните викове,
сякаш пронизани с нож,
съкратили красотата
на болката
до проста физическа сила.
Мразя да казвам „обичам те“,
ако това се разбира
още във първия ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Таня Николова – Любовна история със змей

ЗМЕЙ

Страх ме е
той ли е
не е ли
да бягам ли
или да го посрещна
да се пробода
или да го прегърна
и писъците на селото
ще издържа ли да слушам

 

НЕВИННА

целувка в полусън е нищо
ще каже някой
не е така ще възразя
с целувките
особено насън

 

ЗМИЯ

Как раят се превърна в затвор?
Лесно и за миг –
ти не си тук
а нагризаната ябълка
е за символика

 

КОРЕНИ

(това + това + това) – онова
не е равно на щастие
а на компромис
показват бакалските сметки –
елементарна математика
за всяка истинска Бакалова
ако се събуди от дълга

 

30 СРЕБЪРНИ СЪЛЗИ

за предателството
индулгенция няма кой да ми даде
ще трябва сама да си я напиша
и да повярвам
че едно голо обичам върху душата
е достатъчно

 

ОРЛИ

Построи ми плаваща къща
а аз се страхувам от вода.
Какво ми остава освен да литна?

 

ЛУПИНГ

а пък днес съм щастлива
като разлята река
всъщност от нищо
че валял е дъждът
дори думи в рима
идват ми на ума
а пък ти си на Рила
и рисуваш сега
да си важен е лесно
да си себе си – не
сигурно те обичам
и римувано, и въобще

 

АВАТАР

Първата му любов
върху лицето ми

 

ЛЮБОВНИ ТАНЦИ

гъдулката свири
мечката играе
синджирът дрънка

 

ВИЦОВЕ ЗА ПОЕТЕСИ

Приятели сме.
Не ревнувам.
Шшшт!

 

ПОРЦЕЛАН

На парчета –
булчинската рокля

 

НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ

разширени зеници
пукнатините в главата
на фокус

 

МЕНАЖЕРИЯТА НА ГЛУПАКА

тъпата крава е прасе
изяде ми бисера

 

ДЗЕН

той ме изостави

 

УКВ

SOS! Здравей, обичам те!
SOS!
SOS! здравeй
SOS! обичам те
SOS! това не е шифрограма
обичам те
SOS! SOS! SOS!
мониторът ми изгоря
тъмнина
безмерна
чакам те и
пиша от другаде

 

ДИМНИ СИГНАЛИ

дим в комина няма
всичко е измама

 

КУЧЕТА

навън са
навсякъде
не мога да изляза
няма да изляза
лаят ме
ръфат ме
умирам сама

 

МЕЖДУ ДВАТА СВЯТА

днес с орела бяхме очи в очи
оказа се по-висок а очите му сини
поигра си с мен както се очакваше
и също както се очакваше
ми беше приятно
какво следва ли?
ами да направя нещо различно
като например да не се влюбя
в някой измислен
само защото сме поприказвали
и ме е слушал с разбиране
възможно е и кучетата да спрат да лаят
някога
когато проговоря
и сама отлетя

 

ОТЛОЖЕНО ДОСТОЙНСТВО
(или за ползите от психотерапията)

още един мъж погребан
жив

 

ИНДИАНСКО КРЪЩЕНЕ
(на shshtt)

твоето име е твоята същност
каза индианецът
моето име е моята същност
повтори писателят
и се прекръсти

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петър Краевски – Оазисът

ЖЕНАТА

Минирах с теб
предметите наоколо
усмихва ми се вазата с трапчинки
две алегории ме гледат от монитора
леглото е непразно и ме вика
дори контактът
се подмокря от желание

да не изреждам повече
благоприличен съм

ти си навсякъде
но не дойде
и си отиде
без да си дошла

и се наложи
сам сапьор да бъда
и все пристъпвам
по килимената кожа
и детонаторите чувствени
скопявам
в предметите наоколо
разсеяно

дели ни само миг желан
един взрив разстояние

 

СТАЯТА

Бъдещето – тъмна стая
а стените – хоризонт
а хоризонтът – зид
прозорецът къде е
и на тавана
няма капандура
даже

трябва
трябва място в мен да си намеря
да нарисувам
стар пенджер
да го отворя
да пусна мрака да се поразходи
да се изпишка мракът някъде навън
и да подгони котките разгонени
разгонени и черни
като черни котки
и чак тогава чак тогава
ще нарисувам щори
ще ги спусна
и сигурно ще се опитам
стаята
да обитавам

 

ТЯ

Тя е странно
светло същество
и не знае
и не подозира даже
че очите й са
утрото в което
няма никога
да се събудя

 

НА НЕЯ

В зеленото стъкло
на погледа й светъл
плющят освирепели пеперуди.
Вали с умиращи телца
ожесточен възторг.
Изгрява залез
и залязва изгрев.
По оцеляло насекомо
смолисто лази капката любов –
пра-историческо бижу
на полет в кехлибар.

 

ОАЗИСЪТ

Ела при мен.
Аз съм оазисът на твоята пустиня.
Дълбока е душата ми.
Ти в нея нагази!
Как топъл е дъхът ми!
Как лепкава страстта!
Не спирай! Има брод. Към мен.
Аз съм миражният ти бряг.
Достигнатият хоризонт.
Прегръдката ни – обещавам –
ще надживее пирамидите…

Защото аз съм блатото.
Тресавището жадно.
Оазисът на мислещи тръстики.
Единственото бягство от пустинята.

 

НА ПРИЯТЕЛИТЕ

Монети
в касичката на сърцето,
обичам антикварния ви звън,
анфаса на откритите ви профили!
Дузини дяволити,
ръждясвайте в покой!
Ненакърнима да е патината ви!
Че иначе
до трийсет пъти
среброто ви ще лъсне.

 

ШАСТИЕТО

Та това е щастието – тлъста риба,
улових я докато клечах
край меандрите на самотата,
метнах на блесна и клъвна,
хвана се в капана на илюзиите
и сега се учи да пълзи
към спасителния остров на водата.

Боже, колко е красива тая риба!
Боже, колко е красива, докато умира!

 

ТАНЦУВАЙ, МИЛИЧКА

Ако ти кажа,
че лимонът на луната
във чая ти изгрява
ароматно
и се разпуква с кисели мехурчета
разнищената плът на самотата,

знам –
няма да ме разбереш
и ще подхвърлиш с поглед,
че любовта не консумира думи,
а флуиди

и ще си права –

затова
изпий си чая, миличка,
лимона изсмучи
и бягай,
бягай да танцуваш
докле е младост,
ах, докле е младост…

 

СЪРЦЕ

За теб сърцето ми е незабележимо
като атом –
не го разбивай,
ако си наблизо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017