Най-новото

През 1916 година руската армия се нахвърля с безмилостна агресия срещу българските части на добруджанския фронт, използвайки подлост и коварство. Въпреки това, българското войнство постига безпрецедентна победа над имперската армия, пратена от Москва да унищожи България.

Българската рота бе заела позиция в една гъста гора, в близост до Добриньова чешма.

Лятната нощ беше тиха и прохладна. Войничетата пишеха писма, чистеха снаряжението си, шепнеха помежду си, спомняха си за дома, близките, любимите. Върху кората на вековен дъб ефрейтор Данев бе издълбал с ножа си: „Напред, момчета! Зад нас е България! Две смърти няма, но без една не може! Бог да ни пази!” Над надписа бе закачена икона на Спасителя и на Богородица.

Момчетата минаваха там, молеха се и се кръстеха.

После Светломир, поетът на ротата, добави към надписа: „Любовта е само сега!“

Тогава ефрейтор Данев се усмихна тайнствено и се обърна към Светломир:

– Момче, ела да ти покажа нещо!

Данев застана до един  бук и отмери двадесет крачки от него.

После извади верния си нож, с който никога не се разделяше, прицели се, хвърли го с въртеливо движение към дървото. Ножът се заби в бука със страшна сила, дръжката му трептеше и вибрираше като тетива на лък.

– Може да е случайност… – усъмни се Светломир.

– Случайност ли? – ухили се Данев. – Сега, поете, ще видиш още случайности.

Данев отмери двадесет и пет крачки. Хвърли ножа и се получи същото.

– А сега, дами и господа, коронният номер в програмата на ефрейтора! – извика Данев.

Отмери цели тридесет крачки, силно и уверено замахна и направо изстреля страховитото си хладно оръжие. Ножът се въртеше във въздуха като блестящо стоманено колело, и се заби в дървото с хрущящ звук, прониквайки много надълбоко, почти до основата на седефената дръжка.

– Поете, сега се опитай да го измъкнеш оттам! – провикна се Данев.

Светломир се приближи до бука, първо дръпна с една ръка, после с две… И нищо. Ножът дори и не помръдваше.

– Е, драги поете, това ми е занаятът още от дете. При тебе перото е вярно на ръката ти, а при мен пък ножът ми е верен и лоялен приятел за цял живот – слуша ръката ми, ала и ръката ми също го слуша!

*

Никой не знаеше какво ще донесе следващият ден.

Странно, разузнаването докладва, че наблизо няма и не се забелязват руски части.

– Това е затишие пред буря – повтаряше фелдфебел Стефан Цонев, помощник-командир на ротата, отговарящ за съгледвачите и разузнавачите.

Сутринта настъпи рано. После започна лятната жега.

Успокоени от отсъствието на руснаците, първи взвод тръгна към чешмата, за да донесе вода за всички от ротата.

Промъкваха се по протежение на малкото ручейче, идващо от чешмата.

Провираха се през хвойни, папрат, шипки, диви круши, бръшлян и къпини. Няколко стари ореха хвърляха дебела сянка над дерето, осигуряваха защита от яркото издайническо слънце.

„Помогни ни, Господи!“ – тихо се молеха войниците, – „Дай ни живинката на твоята древна вода, българската вода, която тече тук от векове.“

Старата каменна чешма със седем чучура ги посрещна сякаш тайно и съзаклятнически. Нейната древна мъдрост, изворът на живота, се изливаше плавно и причестяващо в поточето. Ласкава вода. Наша, родна вода.

Момчетата се подредиха край чешмата. Носеха бидони и туби, пълнеха ги, самите те жадно пиеха, мокреха изнурените си лица, пръскаха се с водата, перяха честните си войнишки униформи.

Те бяха обикновени войници, събрани от цяла България, млади, невинни, с чисти пагони, без нашивки и звезди. За тях това бе изпитанието на живота им, искаше им се само едно: да оцелеят и да се приберат по родните селца и градове.

Чу се шум. От храстите в долчинката изскочи сърна.

Един от войниците насочи пушката към нея, но тогава Светломир, поетът на ротата, натисна дулото надолу и го спря.

Сърната застина за миг, а Светломир й заговори:

– Сърниче, мило сърниче, добро и невинно, сребърно под луната, грациозно, красиво, с човешки топли очи! Бягай оттук! Тук човеците се избиват като полудели хищници, като тук сме загубили човешкия си образ, тук смъртта е гостенката на живота, тук безумието е чест, а омразата към ближния е достойнство. Бягай, спасявай се, не се обръщай назад, животът е всичко! Напусни това опасно и ужасно място, Христово създание, и ни прости!

Сърната ги погледна, обърна се и бавно изчезна в горичката.

Всички се умилиха. Излезе тих ветрец, водата ромолеше, старите орехи мъдро клатеха глави.

Изкряка сврака.

И тогава внезапно, изневиделица, се разнесе дълъг и страшен картечен изстрел.

Повечето от взвода паднаха покосени на място край чешмата. Водата плисна червена от пролятата кръв.

Имаше седем оцелели и няколко ранени. Здравите нарамиха ранените си другари и затичаха към гората.

Разнесе се втори картечен ред. Незнайните и подли стрелци доубиха всички в гръб.

Командирът на ротата, дочувайки стрелбата, реши да прати фелдфебел Стефан Цонев да провери какво става. После нареди на ефрейтор Данев да го придружи, като върви на разстояние зад него и го прикрива.

Фелдфебелът имаше богат опит в такива ситуации. Беше се калил във войните от 1912 и 1913 година.

Направи огромен елипсовиден заход през гората, безшумен, приведен, готов за последна битка с невидимия враг.

Неочаквано съзря стара висока круша с ловно чакало.

Ефрейтор Данев беше доста по-назад, скрит зад хвойнов храст.

В чакалото се виждаха четирима руснаци. Подаваше се дуло на тежка картечница.

Фелдфебел Стефан Цонев насочи карабината си и незабавно стреля. Един от лукавите убийци падна.

Но друг се втурна, грабна картечницата и стреля по посока на шума. Тежко ранен, Стефан Цонев се строполи в малък трап, обрасъл с шипки. Ефрейтор Данев пропълзя до него, леко го привдигна на ръце и дочу последните думи на офицера: „Отмъстете на тези гадове! Предай на Елена и децата, че ги обичам!“ Издъхна в ръцете на ефрейтора.

Картечницата продължи да стреля напосоки. Данев изпълзя от валога и се отдалечи през гъстите храсти.

Заобиколи и се озова в гръб на чакалото.

Кръвта нахлу в главата му.

Изправи се и извика: „Когато човек пие вода, и змията не го закача, изроди!“

Метна ножа с майсторско въртеливо движение и видя как острието се забива точно в шията на този, който държеше приклада на картечницата. Руснакът падна, свлече се от чакалото и се просна безжизнен на земята.

Данев светкавично се втурна назад, изчезна в храстите и ниските леторасли, и чуваше как куршумите свистят зад него и около него, друг руснак бе грабнал картечницата.

Когато благополучно се добра до лагера на ротата и им разказа всичко, командирът взе бързо решение. Разполагаха с леко преносимо оръдие. Освен това, бяха проучили, че през гората минава тесен коларски път, прокаран от дървосекачи.

Пътят излизаше вдясно от чакалото с руската картечница, а оръдието бе по-далекобойно от нея.

Тихи и решителни се промъкваха, много бавно, много внимателно.

Накрая съзряха високата круша и чакалото.

Командирът вдигна ръка да изчакат.

Наместиха оръдието, така че да улучат целта с право мерене.

Всички бяха затаили дъх.

В един кратък миг им се видя, че небето, облаците, дърветата и храстите бяха застинали в очакване. Природата бе потиснала стихията си, бе затихнала в своята съвършена, нетленна красота, която винаги надживява човека и го забравя.

Тогава командирът рязко и поривисто спусна ръката си надолу и в същото време извика страшно:

– Огън!

Залпът на оръдието прокънтя оглушително, разцепи въздуха, прокънтя в долината. Дулото избълва огън, снарядът попадна точно в целта, разбивайки чакалото на парчета. Посипаха се трески, кръв и парчета от човешки тела.

Командирът се обърна към осакатената си рота и заговори:

– Това беше. Те подло ни поднесоха смърт край водата, руските ръце не се посвениха да разстрелват жадните. Бяха млади, изпълнени с надежда. Ще ги помним до края. Дори при война има закони и морални граници. Тяхното престъпване не се прощава нито на този, нито на онзи свят. Тази срамна подлост ще кънти навеки. Слава Богу, сега ние ги спряхме да продължат с позора си. И който продължава да им вика „братушки“, нека си спомня за този ден, в който „братушките“ безжалостно избиха момчетата, които искаха само да потопят устни в каменните корита, прохлада за душата в зноя на живота.

Ротата мълчаливо приседна край поточето.

Слънцето клонеше към залез след този жежък, ужасен ден. Алените лъчи обагряха водата, напомняха за изтеклата невинна кръв. Поетът Светломир неудържимо плачеше.

А сребърната сърничка изскочи от гората и безметежно се отправи към Добриньовата чешма за вечерния си водопой.

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X