1. Нова социална поезия включва на първо и екзистенциално най-важно място признаването и приемането на окончателното и необратимо поражение на всеки автор в литературното поле на 10-те, който не разчита на корпоративен ресурс.
2. Признаването и приемането на поражението се мисли същевременно като единствено възможния ресурс на свободата. Само ако признаем окончателното си поражение, можем да действаме свободно в настоящото литературно поле, изцяло подвластно на срастването на държава и литература под формата на приватизация на обществен ресурс.
3. Освен социополитическа констатация на наложеното през 10-те години олигархично статукво, Нова социална поезия предполага есхатологична вяра, че само крайността на този свят и княза му ни прави безвъзвратно свободни. Словосъчетанието е в основата си апокалиптично, разчита на една ярост, която катехонът на мафиотската държава и мафиотизираната литература може само да задържи, но не и да спре.
4. Нова социална поезия е безразличието към политическия цвят на апокалиптичния звяр и дистинкцията между империи на доброто и злото, с които Мирният преход успя да усмирява повече от четвърт век есхатологията на бунта.
5. Продължават напред битите, чийто антикомунизъм е на победените от червената буржоазия и на признаващите окончателната ѝ победа в преуспелите млади хора от Делян Пеевски до Георги Господинов.
6. Нова социална поезия е гледане в апокалиптичната бездна без надежда и страх към Новата Луканова зима, след която вече да няма опция за Нов Мирен преход.
7. Нова социална поезия е страстната вяра, че Мирният преход има край.
Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X
Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018