Константин Павлов – Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки

 

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
– Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада –
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Женски полуакт, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Дванайсетте

 

1

Черен вечер.
Бял снега.
Вятър, вятър!
На крака стоиш едвам.
Вятър, вятър –
По целия Божи свят!

Навява вятъра
Бял снежец.
Под него – лед.
Мъчно, тежко…
Всеки пешеходец
Хлъзга се – горкичкия!

От сграда до сграда
Опнато въже.
На въжето – плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!”
Бабето се мъчи – плаче,
Не мож’ разбра кво значи,
Защо е този плакат,
Такъв огромен парцал?
Колко партенки за момчетата бадева,
А всеки – бос голтак…

Като кокошка бабата
Преджапа някак си пряспата.
– Ох, Богородичке Закрилничке!
– Ох, ще ме уморят болшевиките!

Вятъра шиба!
Шиба студа!
Буржоата на кръстовището
В меката яка крие нос.

А тоя кой е? – Дългокос
Под носа си говори:
– Предатели!
– Загина Русия!
Сигурно е писател –
Вития…

А ей го и дългополия –
Изнизва се зад пряспата …
Що така оклюмал с’а,
Другарю поп?

Едно време как си беше,
Движеше с търбуха напред,
Пред народа кръстно сияеше
Търбуха навред.

Ей в астраган гу’жата
Гуши се с друга:
– Как само плакахме, плакахме…
Подхлъзва се
И – пльос – в цял ръст опна се.

Ох, ох,
Дърпай, вдигай ме!

Вятъра весел
И зъл, и доволен.
Полите върти на балтоните,
Коси минувачите,
Къса, мачка, влачи
Голям плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание”…
И думи довява:

…И ние си имахме събрание…
…Ей в туй здание…
…Обсъдихме –
Постановихме:
За час – десетачка, за нощ – двайсеипет…
…На никого да не сваляме…
…Айде по леглата…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник един
Прегърбен
И вятърът свисти.

Хей, човек!
Ела насам –
Прегръдка дай…

Хлеб!
Какво ни чака!
Айде, движи!

Черно, черно небе.

Злоба, скръбна злоба
В гърдите кипи…
Черна злоба, свята злоба…

Другарю! Отваряй очите
На четири!

 

2

Гуляе вятъра, пърха снега.
Идат там дванайсетима.

Черни на пушките каишите,
Огньове, огньове, огньове околовръст…

Смачкан каскета, в зъбите фас,
За раирани дрешки са баш.

Свобода, свобода,
Ех, ех, без кръст.

Тра-та-та!

Мраз, другари, мраз!

– А Ванката с Катето – в кръчмето…
– В чорапа й – керенки!

– Ваненцето сега сам си има парички…
– Беше Ванката наш – стана войник!

– Ванка, кучи сине, буржоа,
– Посмей да цунеш моята само!

Свобода, свобода,
Ех, ех, без кръст!
Катето с Ванката
К’ви, к’ви ги вършат?..

Тра-та-та!

Околовръст – огньове, огньове, огньове…
На рамото – каишите на винтовките…

Революционната стъпка дръж!
Неусмирим не спи врага!

Другарю, пушката дръж без бъз!
Да стрелнем в Святата Рус –

В изконната,
В избената,
В дебелогъзата!

Ех, ех, без кръст!

 

3

Тръгнаха наште момчета
Да служат в червената гвардия,
Да служат в червената гвардия –
Луди глави кости да сложат!

Ех ти, горчива горчилка,
Сладко житие битие!
Съдрано палтенце,
Пушката австрийска.

За зла беда на буржоата
Пожар световен ще разпалим,
Пожар световен да кърви –
Господи, благослови!

 

4

Фъртуната върти, файтонджията крещи,
Ванката с Катето фърчи –
Електрическо фенерче
Полюшва се…
Ах, ах, дий!..

Той с шинелчето войнишко
С физиономия глупашка
Вие, вие чер мустак,
Хем го вие,
Хем задява…

Ей го Ванката – широкоплещ!
Ей го Ванката – разговорлив!
Катето-глупачето прегръща,
Омайва я…

Тя отметнала глава,
Бисер зъбчета блестят…
Ах ти, Кате, мое Катенце,
Муцунке тлъстичка…

 

5

На шията ти, Катенце,
От ножа не зараства знак.
Под гърдата, Катенце,
Драскотина още свежа е оназ!

Ех, ех, потанцувай!
Нема спор, краченцата са хубави!

В дантелено бельо си движеше –
Подвижи де, подвижи!
С офицерите мърсуваше –
Помърсувай, помърсувай де!

Ех, ех, помърсувай,
Нека свива се сърцето!

Ти май забрави офицера –
Нима му се размина, Кате, ножа…
Що се правиш, чумо, че не помниш,
Нещо паметта ти не е свежа.

Ех, ех, освежи я,
С теб да легна положи ме!

С гетри сиви джиткаше,
Шоколад Миньон си плюскаше,
Забавляваше се с юнкерчета –
На кашици л’ мина с’а?

Ех, ех, съгреши!
Душичката си облекчи!

 

6

…И пак фърчи файтона срещу нас.
Лети, крещи, дере се кочияш…

Стой, стой! Андрее, помогни!
Отзаде, Петре, му мини!..

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах!
Възбог възви се снежен прах!..

На петите плюят си файтонджията, Ванката…
Дигай петлетата! Още един залп!..

Трах-тарарах! Ще те научим
…………………………………………………
Как се гуляе с чуждо момиче!

Измъкна се, подлеца му! Но знай,
Сметката си с теб ще уредя!

Де го Катето? – Мъртва, мъртва е!
Главата пръсната!

Доволна ли си, Кате? – Нито гък…
Лежи си, мършо, на снега!

Революционната стъпка дръж!
Неусмирим не спи врага!

 

7

И пак вървят дванайсетте,
Пушчиците – зад гърба им.
Само клетия убиец
Без лице останал…

По-припряно, по-припряно
Ускорява крачка.
Кърпата на шията му замотала се,
Няма оправяне…

– Що, другарю, си невесел?
– Що, приятел, ошашавен си?
– Петре, що увеси нос?
Катето нима пожали?

– Ох, другари скъпи,
Момичето обичах…
Упояващите, черни нощи
С нея бяха мили…

– За палавата дързост
В очите пламенни,
За пурпурната бенка
На дясното рамо
Погубих я, глупак с глупака,
Погубих я в яда си…!

– Виж го, пуснал е латерната,
Женка ли си, к’ъв си, Петка?
– Искаш цялата душица
Да изложиш ти на показ? Давай!
– Я поизправи се!
– Вземи се в ръце, пич!

– Не му е времето сега
Да те дундуркаме!
За всички бремето по-тежко
Не прави, другарю!

И Петката забавя
Припряната си крачка…

Главица отмята,
Весел пак е…

Ех, ех!
Не е грех мъничко забава!

Апартаментите затваряйте,
Днес ще се граби!

Избите отваряйте –
Днес голтаците гуляят!

 

8

Ох, ти горчилке горчива,
Скука скучна,
Смъртна!

Аз временцето
Ще си прекарам, прекарам…

Аз теменцето
Ще си почеша, почеша…

Аз семчици
Ще почопля, почопля…

Аз с ножче
Ще бодна, ще бодна!..

Ти лети, буржоа, като пиленце!
Кръвчица ще пийна
За изгората,
За веждите й пиявици…

Упокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скука!

 

9

Глъхнат шумовете на града,
Над Невски е безгласно,
Няма следа от стражар –
Гуляй, браточки, без пиячка!

Буржоата на кръстовището
В яката мека крие нос.
До него гуши се треперещ
Подвил опашка келяв пес.

Стои кат’ гладно куче буржоата,
Стои безмълвен кат’ въпрос.
И старий свет като безроден пес
Отзаде му стои, подвил опашка.

 

10

Нещо виелицата се развихри,
Хала вие, вие хала!
На ръка разстояние, брат,
Един другиго не виждаме!

Сняг върти въртоп надолу,
Сняг надига стълб нагоре…

– Снежна буря, свети Спасе!
– Петка! Ей, не се увличай толкоз!
От какво, кажи, спаси те
Златния иконостас?
Неосъзнат си ти направо,
Помисли, човек, с главата –
Нима ръцете ти във кръв
Не са на Катето от любовта?
Стъпката революционна дръж!
Близко е неумолим врага!

Напред, напред, напред,
Работен народ!

 

11

…И те вървят без свято име
Дванайсетима – надалеч.
Готови са на всичко,
Жал за нещо – не…

Пушчиците стоманèни
Сочат към невидим враг…
В глухи улички
Дет’ само халата върти…
И от пухените преспи
С мъка ще измъкнеш крак…

В очите плющи
Червения флаг.

Отеква
Стъпка отмерена.

Всеки миг ще се пробуди
Врага заклет.

И халата праши очите
Нощ и ден,
Ден и нощ…

Напред, напред,
Работен народ!

 

12

…Напред далеч със властна крачка
Вървят… – Кой там? Излез!
Там вятър с червеното знаме
Развихрен играе отпред…

Отпреде – смръзнала преспа:
– Кой там – излез!
Само нищ, прегладнял пес
Отзаде крета…

– Чупка, красто недна,
Че с щика ще те почеша!
Стар свят, ти, келяво псе
Ще гризнеж дървото, изчезвай!

…Зъби се – вълчица гладна –
Подвил опашка – не се отказва –
Студена кучка – кучка безродна…
– Хей, кой там? Дай отговор!

– Кой маха там със знамето червено?
Непрогледен мрака, брат!
– Кой там минава с бърза крачка,
Покрива се зад сградите?

– Знай, ще те докопам,
По-добре предай се жив!
– Хей, другар, пише ти се лошо,
Излез, ще стреляме!

Трах-тах-тах! – И само ехо
Отговаря в зданията…
В пустош киска се снежна
Виелицата с дълъг смях…

Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах…

…Така далеч със властна стъпка
Вървят… Зад тях е песът гладен,
Отпред – със флага кървав,
Във фъртуната невидим,
От куршуми неловим,
Нежно стъпвайки над халата,
Като снежен прах елмазен,
Във венец от скреж от рози –
Там отпред: Исус Христос.

 

Януари 1918

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Александр Блок, Стихотворения. Поэмы. Театр, Ленинград: Художественная литература, т. 2, 1972, с. 255-265.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Бертолт Брехт – На родените по-късно

 

1
Наистина, живея в мрачни времена!

Доверчивата дума е безразсъдна. Гладкото чело
Свидетелства за безчувственост. Смеещият се
Просто още не е получил
Ужасяващата новина.

Що за времена са тези, когато
Един разговор за природата е почти престъпление
Защото предполага премълчаването на толкова злодеяния!
Този, който спокойно прекосява улицата
Едва ли поддържа още контакт с приятелите си
Които са в беда.

Наистина, все още си изкарвам хляба
Но това е чиста случайност, повярвайте. Нищо
От нещата, с които се занимавам, не ми дава правото до насита да се наям.
Пощаден съм по случайност. (Напусне ли ме късметът ми
Аз съм изгубен.)

Казват ми: яж и пий, човече! Бъди доволен, че имаш какво!
Но как мога да ям и да пия, когато
Изтръгвам храната си от гладуващия и
Липсва на умиращия от жажда моята чаша вода?
И все пак аз ям и пия.

Бих предпочел също така да съм мъдър
В древните книги пише да си мъдър какво е:
Да стоиш настрана от разприте на света и малкото време
На този свят да прекараш без страх
Да поминуваш без насилие
На злото да се отплащаш с добро
Да не сбъдваш желанията си, а да ги забравиш
Се смята за мъдро.
Всичко това е невъзможно за мен –
Наистина, живея в мрачни времена!

2
Дойдох в градовете във времена на безпорядък
Когато властваше гладът.
Присъединих се към хората във време на размирици
И се бунтувах с тях.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Ядях храната си между сражения
Между убийците лягах да спя
Небрежно се отдавах на любов
И гледах природата без грам търпение.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

По мое време улиците водеха в блата
Езикът ме издаде на палача
Малко нещо можех да сторя. Ала властващите
Без мен по-спокойно се ширеха, надявах се.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Силите бяха малки. Целта
Бе твърде далече
Тя ясно се виждаше, ала бе
Недостижима за мен.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

3
Вие, които ще изплувате от потопа
Който погълна нас
Помнете
Когато за слабостите ни говорите
За мрачните времена
От които сте избавени.

Та ние преминахме, сменяйки страните по-често от обувките
През войните на класите, отчаяни
Че имаше само неправда и никакво негодувание.

При това ние добре знаем:
Дори омразата към подлостта
Разкривява чертите на лицето.
Дори гневът срещу несправедливостта
Прави гласа дрезгав. Ние
Дето искахме да подготвим земята за дружелюбност
Не можехме да бъдем дружелюбни.

Вие обаче, щом някой ден се постигне
Човек да е помощник на човека
Спомнете си за нас
Със снизхождение.

1939

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Артюр Рембо – Да поздравим рождеството на новия труд

 

Венера Анадиомена

Като от цинков стар ковчег глава на млада
разчорлена жена с ленив, запуснат вид
стърчи от ваната и всичко е в помада,
но кусурите — бол, и всеки зле прикрит.

Вратът мръсняв и къс, широките ѝ плешки,
нелепо щръкнали, гърбът, с изхвръкнал таз
завършил изведнъж; и тия буци мас,
които диплят се във форми нечовешки;

гръбнакът — зачервен, като в красив кошмар;
а лупа вземеш ли, те чака откровеност
в татуировката на кръста: Clara Venus

две думи, пълни със страхотно странен чар…
Но нà — и задникът е вън и се показва
накрая анусът — прекрасно-грозна язва.

27 юли 1870

 

Седящите

С черни дупки от шарка, в бобунки от вени
разширени, изцъклили поглед, в петна;
голи темета дремят от злост набраздени,
като цъфнала в струпеи стара стена.

Вече техните кости от обич саката
са се сраснали с онзи безмерно голям
черен скелет на стола. Не мръдват краката
рахитични — и сутрин, и вечер все там.

Тези старци, застинали в поза еднаква,
чувстват, слънцето дупчи и тяхната плът
и следят как прозорците скрежни разплаква;
като жаби — с болезнени тръпки трептят.

Търпелив им е Столът: дамаската здрава
късат с кълки, протрили веднъж колена,
и душата на стари слънца ги огрява
от пшеничните плитки, сега без зърна.

Пръст до пръст. По седалката гладка на стола —
пианисти зелени — те барабанят,
чуват тъжните плисъци на баркарола
и завърта ги в бездни любовни сънят.

Да се вдигнат? О, не! И с душа разярена
те измъкват глава от плещите — о, бяс! —
и сумтят като котка, видяла ръжена…
Панталонът им впил се е в буците мас.

Чуйте — чукат с плешиви глави о стената
и краката им криви са в сребърен прах.
Вместо копчета — злобни очи по палтата
в коридора се блещят и тръпнеш от страх!

Имат тежка незрима ръка… През очите
цедят черна отрова и тъй им горчи,
че от куче тук всеки по-жалък и свит е;
изпотяваш се, всмукан от тия очи.

Скрили пръсти в ръкавите с мръсни хастари,
ако трябва да станат, не ще ти простят,
като гроздове техните сливици стари
под брадичките хилави вечно трептят.

Щом сънят им нахлузи пак шлема оловен,
върху стола си вече сънуват добра,
плодовита любов — народила столове;
ще поръбят с тях толкова горди бюра.

Запетайков прашец по цветя от мастило
ги люлее над чаша в разкрехнал се скут —
водно конче така гладиол е превило…
И осилчета боцкат пак техния уд.

 

Глава на фавън

Сред листака — зелено ковчеже, със злато
обковано, листака, където слепи
смътен блясък и плахо целувката спи —
през дантели, раздрани от слънце разлято,

гледа фавън с огромни искрящи очи,
с бели зъби, захапали пурпурно цвете —
сякаш вино е с кръв оросило и двете
сочни устни — и смях сред клонака ечи…

А когато препусне — по-пъргав от златка,
дълго тръпнат листата от младия смях
и смутена — синигер разтупкан и плах —
в злака Златната Горска Целувка е сладка.

 

Вечерна молитва

Все седнал — като ангел в ръцете на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време
и двойната ми гушка като издут корем е;
с лула в устата — вдигам платна като корсар.

И — курешки димящи сред гълъбарник стар —
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.

Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби — какво човек да прави? —
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:

блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.

 

Бедните в църквата

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,
сред дъх на спарено са вперили очи
към хора, в който пак разпяват се, мучейки,
над двадесет гърла — та химн да прозвучи;

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,
печални, кротки, те напомнят бито псе.
Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! —
са смешни: за едно и също хленчат все.

Жените са добре — седят на пейка гладка
след шест кошмарни дни, в които няма Бог!
И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,
след непосилен плач заспали сън дълбок.

Прибират мазна гръд лапачките на супа,
в очите им — молба, но не отронват стон;
поглеждат скришом как се фръцва цяла група
от уличници зли с капели без фасон.

Вън — мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.
Добре са. Още час. И после пак тегла.
Край тях — блажен шептеж и пъшкане, сумтене,
една колекция от сбръчкани тела:

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,
от кол и от въже събрали се и днес;
разтворил требник вехт, слепецът също души —
загубен в тоя свят без верния си пес.

Изливат в плюнка те мизерната си вяра
и жалбите си в такт повтарят пред Христос,
задрямал горе — жълт от прашната омара,
далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,
от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;
молитвата цъфти с най-ярките рефрени
и мистиката все по-втръсващо кънти,

а по средата — там разнищват свила гъсти
лъчи — кварталните Госпожи, о, Христе,
стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти
в светената вода потапят в унес те…

1871

 

Демокрация

Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.
В столиците ще храним най-циничната проституция. В кръв ще удавим логичните бунтове.
Напред! — към парливите и прогизнали страни — в услуга на най-чудовищните индустриални и военни експлоатации.
Довиждане тук — все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия; за науката — слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят. Ето истинското движение. Напред, ходом марш!

 

Утрин

Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — как¬во щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.
Но днес вече вярвам, че съм завършил разказа си за моя ад. Това бе истински ад, древният ад, чиито порти отвори Синът человечески.
В същата тая пустиня, в същата нощ пред уморените ми очи неизменно изгрява сребристата звезда, макар от това да не се вълнуват тримата влъхви: сърцето, душата, умът — тия Царе на живота. Кога ще отидем, отвъд планини и морета, за да поздравим рождеството на новия труд, новата мъдрост, бягството на тираните и на демоните, края на суеверията, да боготворим — ние първи! — Рождеството на земята!
Песента на небето! Походът на народите! Роби, да не проклинаме живота.

 

Превод от френски Кирил Кадийски

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Ани Илков – Техника

 

Събират се покрай бараките
край складовете слушат музика
разговарят танцуват
подготвят се.

Сутрин когато стават за работа
някои от дях дъхтят на алкохол
други гледат с класово презрение.

Започват първите заплахи:
блъскаш се в стената
тя ти отвръща с непознати лозунги

галиш цвете то ти се смее
гледаш небето минава робот
и го покрива с пушек.

В града замръкват почернели машини
и цяла нощ гризат от глад асфалта.

В планините е все още тихо
Балканът пее хайдушка песен
а нейде в полето
денонощно роботите жънат.

 

Из Етимологики (1996-2016), Пловдив: „Жанет 45“, с. 34.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Златомир Златанов – На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

 

 

Първа публикация: Златомир Златанов. Нощни плажове. София, 1983.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017