Камелия Щерева, пирография
Бал с маски
В една неповикана пролет
балът с маски започна.
И както само в приказките става,
светът се обърна наопаки
и маските се превърнаха
в средство за разпознаване.
В пируетите на планетата
режисирани от оркестър безмилостен
се въртят омагьосани
бивши и сегашни величия,
хора със сити очи,
хора с гладни очи,
клошари и олигарси…
Все по-шеметно,
все по-обсебващо…
Маските не достигат
за непоканените,
но те също танцуват –
техния дансинг е периметърът на душата
и с всяка мелодия той расте,
става огромен,
толкова, колкото любовта!!!
„Е, аз ще тръгвам”, прошепва смъртта
и си слага короната.
Точно когато заглъхва акордът
на „Мила Родино”
и зазвучава арията на Ренато.
Самопризнание
Твърде дълго за други живях,
а сега ще живея за себе си.
Неусетно сама осъзнах,
че съм теглила грешния жребий.
Бях утеха, другар и помощник,
бях слушател до късно среднощ…
И към себе си само бях лоша,
че от мен все се искаше още.
Днес боли неудачният избор –
снети маски злината разкриват.
Близки вчера превръщат се в минало.
И остава мътилка горчива…
Ех, наричани с обич „приятели”,
как сърцата си днес вкаменихте?
Няма смисъл да търсим вината –
аз отдавна за нея простих.
Но сега, но сега не търсете
пак ръката, с която ви давах –
тя засажда поредното цвете.
А край вас вече само минава.
Като се замислиш…
Остри са ръбовете на откровението.
Понякога проникват надълбоко,
отварят прорези,
в които светят въглени
и болката обгарят до червено.
А колко милосърдно е мълчанието!
От него не боли, и не горчи…
Но то е като покривало над жаравата –
отмахнеш ли го, пускаш вътре вятър
и е достатъчен едничък полъх
да лумне огън.
Кое да изберем –
затуления пламък
или назъбеното острие на откровеност?
Безсилни сме да спрем
прииждащия устрем на водата.
Но можем да я отклоним
към жадната леха,
където посадихме цветето
на любовта си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X