Камелия Щерева, пирография
Отдавна
Помня едни звездочели нощи,
топли като дом,
светли като вяра.
Помня един меден глас, който идваше
на оранжеви вълни към мене
и грееше като слънце,
и пееше като фонтан.
Помня светлини, сияния и сенки,
отразени в една мътна река,
позлатена от струните
на арфата от слънчеви лъчи.
Тя днес, изоставена,
може би не си спомня за мене.
Помня ослепителните пътища –
бели и каменни –
които, понесли цялото минало в себе си,
не са могли да понесат моето бъдеще.
Часовете на изгубеното време
Заключваме времето,
така че зловещото му цъкане
като на бомба
да не стига до нас.
Избликват водоскоци смях
от недрата на стаите,
стават на златен прах
и посипват пътя към утрото,
осветен от светулките на нашето щастие.
Не светулки, а двадесет добри звезди,
слезли от Млечния път,
завърнали се сякаш като птици от юг.
Въздухът е течен,
ухае на пъпеш
и може да се плува в светлината
без да се удавиш.
Безкрайни часове изгубено време
лежат до мене
и ме гледат с очите ти.
Най-сладките часове на тоя свят.
Закуска
Бялата песен на зимата
озвучава въздуха на петна.
Те се разтапят
и стаята има вкус на мляко.
Времето се е върнало
до оная точка на замръзване,
когато сякаш няма да съмне вече.
Възкръсват безкрайните нощи на декември
и заключват блясъка на април
в бутилката, от която са се спасили.
Отварям бурканче лято
с вкус на следобед и слънчеви зайчета,
гонени от кестенови сенки.
Има цвят на ленива привечер,
безкрайно дълга,
светла като райска птица,
когато няма нужда от думи
и светът обещава да е вечен.
Март
В моя дом със стени от топли сънища
плачат очите
на една тъжна синева,
гледана от прозореца.
Искам да пиша за щастието.
За онези летни ягодови вечери,
ухаещи на рози.
За едно ярко слънце,
по чиито лъчи свири лятото
най-безгрижната си песен.
За златния август,
който вярваше в своето безсмъртие.
За щедрите му нощи –
топли и светли като огнище.
А сега е тихо.
Много тихо в мене.
И сънищата изстиват,
заключени зад стъкло без хоризонти.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X