Камелия Щерева, пирография
хич не ме наричай приятел
ако има нещо на света
което не искам да бъда
то това е да съм ти приятел
като те гледам
как си играеш с децата
как танцуваш по улиците
и как тичаш с любов към всички кучета
като те слушам
как си измисляш несъществуващи думи
как си говориш с възрастните по спирките
и как въодушевено разказваш за книгите
като знам
как си по детски наивна
колко разбъркано ти хвърчат мислите
и как все се смееш дори ако очите ти са тъжни
най-малко мога да опиша
какво ми е отвътре тогава
как искам да я взема всичката тъга от тебе
до последна капчица да я изплача
така се чувствам до тебе
все едно съм окован в някой ъгъл
протягам се с всички сили
но не мога да стигна до тебе
моля те, разбери едно –
ако не мислиш да хванеш ръката ми
то тогава бъди непозната
бъди студена, далечна
и груба бъди
излей ми уиски в лицето
удари ми демонстративен шамар
метни надменно коса настрани
гледай ледено през мене
каквото искаш прави чу ли?
само едно недей
не ме наричай приятел
колко много може някой да обича?
и как разбираш, че си на предела
че повече не можеш
че още малко ако заобичаш
сърцето ще се пръсне
на хиляди малки парчета
как все имаме чувството
че повече не можем
а после все се изненадваме
просто момент
дори някой би казал – нищо особено
а на теб ти се струва
че с часове падаш в бездна
искаш да заплачеш
да извикаш
да опишеш
как трепти сърцето
като крила на малка нощна пеперуда
и тогава
започваш да сричаш –
о – би – чам те,
повече от вчера
по-малко от утре
и така до предела
докато нечие сърце
не завали от небето
на хиляди малки парчета
не ми се крий
под старото овехтяло одеяло
голотата ти отива
и не говоря за красивото ти тяло
говоря за това
дето все го криеш по джобове
или под стълбите в антрето
заключено в часовника
това което
само понякога
в някои късни нощи
и особено ако има много звезди
ако много дълго си говорим
ако много нежно те докосвам
ако ти стане както го наричаш
топло на сърцето
ей тогава и само тогава
откриваш ми по мъничко от него…
а как красива би била
ей тук и ей сега
да разплетеш пуловера си от задръжки
и страховете си от роклята под него
да си събуеш гордите обувки
чорапите с предубедени точки
ей тъй съвсем да се разголиш
че да видя какво криеш
под голотата си
хайде пак
да скачаме в локвите
да се гледаме без да мигаме
да ходим по ръба на тротоара
да се изгубим в някое село
да ни нагости някоя баба
да се катерим по дървета за шепа джанки
хайде пак
да ми разрошиш косите
да ми крадеш цветя от градините
да ми броиш съзвездия
да ми хвърляш камъчета по прозореца
да ми пееш фалшиво измислени песни
хайде пак
да обичаме като деца
стига вече сме играли на мълчанка
ще те последвам
в заешката дупка
дори завинаги от там насетне
да падам
без да стигам никъде
ще те последвам
в небивали земи
дори завинаги да се загубя
в горите им
преследвана от капитани
ще те пазя
от обиди
и от вятърни мелници
само както един алонсо
би пазил дулсинея
ще търся вълшебник
с надежда, че ще ми посочи
път към онова което липсва –
капка разум, капка смелост
малко споделеност
само там съществуваш
зад черни красиви корици
ти още носиш аромат на мастило
аз още много имам да пиша
дом ли е квартирата
където са книгите ми
музиката ми, картините
там, където готвя
там, където спя
дом ли е мястото,
където живея
и домът всъщност място ли е?
когато сакът ти е до вратата
якето на закачалка
а ти си по пижама
когато сутрин ме събуди
ароматното кафе
и рошавата ти усмивка
когато усещам присъствието
преди дори да съм отворила очи
когато ми напомняш вечер
дори в сънищата
дърпайки смело завивката
че си тук и че те има
тогава съм си у дома
сега живея в жилище
в квартирата на първия етаж
оставила съм празна закачалка
и чакам да се върна у дома
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X