Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180
Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X