Хулио Кортасар – Разграбване

Всеки ден по лъжичка

Сега, говоря за тънката стоножка,
прилична на ръце с движещи се пръсти,
на кораб с хиляди весла,
с пепелен цвят,
която пада върху лицето ми, която влиза в окото ми, гърчеща се ужасно между клепачите,
да счупи прешлените си и да ме остави, да си тръгне
покрита с яростните си крачета,
с отрова и нещастие,
А ти, лице по пладне,
научи стоножката да си отиде,
да се махне и да изсъхне,
и не бъди тъжно, не отивай да разказваш на хората
живота си.
Това е незначително – някаква картина, която оставиха след себе си
старите и бедни хора.
постелка, където да сервират чай,
а сега измий ръцете си и отиди да спиш.

След празниците
когато всички си тръгнаха
и ние останахме само двамата
сред празни чаши и мръсни пепелници,
колко е хубаво да знам, че ти беше
като езерна вода
насаме с мен върху ръба на нощта,
беше трайна, беше повече от времето,
Ти беше тази, която нямаше да си тръгне,
защото една и съща възглавница,
една и съща топлина
още ни призоваваха
да събудим новия ден,
заедно, смеейки се,
разрошени.

АКО ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕ без теб, нека бъде трудно и кървящо,
да се храня със студена супа, да нося пробити обувки, в средата на всяко мое спокойствие да се надига
сухият клон на кашлицата,
който излайва името ти
безформено,
гласни от пяна,
нека по пръстите ми да
полепнат листовете хартия,
нека нищо да не ми дава мира
Знам, че не така ще се науча да те обичам по-хубаво,
обаче изритан от щастието,
вероятно ще разбера колко много ми даваш, понякога дори само с присъствието си,
Бих искал да почувствам това,
и се самозалъгвам:
трябва да съм опора и покрив,
защото който се е приютил под него, ще се наслади на
светлината във всекидневната, на млечните покривки,
миризмата на хляб, която промъква кафявата си ръка през процепа.
Толкова съм далеч от теб
като едното око от другото.
От тази враждебност която навличам като дреха
ще се роди погледът, който ти заслужаваш.

Любовниците

Вижда ли ги някой да се шляят из града,
понеже всички са слепи?
Хващат се за ръце, нежно се докосва шепота им между пръстите,
потни длани се гонят, играят,
а над любовниците нощта е пълна с очи.
Техният остров плава по течението,
между мъртвата буря и пристанището,
които се отварят измежду чаршафите.
Чрез тях всичко се обърква,
всеки от нас е заложил цифрите си,
изиграни на рулетката, а те дори
не знаят, че докато се търкалят на този горчив терен,
ще се затъкнат в нулата на Voisins du Zero
Зората е в кофата за боклук,
слепите започват да излизат,
министерството отваря вратите си.
Любовниците са обвинени и предадени, те се поглеждат и се докосват
един път повече преди да вдъхнат от деня.
И вече са облечени, вече се спускат по улицата.
И само тогава,
когато са мъртви, понеже са облечени,
градът е готов да ги приеме лицемерно,
да им наложи ежедневните си задължения.

Късно през нощта
Когато разбереш, че съм мъртъв, не произнасяй името ми
Смъртта и почивката биха се препънали.
Твоят глас, който е камбаната на петте сетива,
ще се превърне в слаба светлина на фенер, потърсен от мъглата ми.
Когато разбереш, че съм умрял от странни срички,
изречи цвете, пчела, сълза, хляб, буря.
Не позволявай на твоите устни да намерят моите единадесет букви.
Сън, обичах, спечелих тишина.
Не произнасяй името ми, когато разбереш, че съм мъртъв:
от тъмната земя ще дойда за гласа ти.
Не казвай името ми, не казвай името ми.
Когато знаеш, че съм мъртъв, не произнасяй името ми.

Ел футуро

И знам добре, че няма да си там.
Няма да си там на улицата,
в гъргорещия шум на нощта
между уличните лампи,
нито в жеста, когато избираш менюто,
нито в усмивката, с която посрещаш „всичко е заето“
в нощните барове,
нито в книгите взети назаем и довиждане до утре.
Няма да си там в сънищата ми,
в думите ми и тяхната съдба,
няма да съществуваш в телефонен номер
в цвета на чифт ръкавици, блуза.
Ще се разгневя, любима моя, и няма да е заради теб,
ще купя шоколадови бонбони,
и няма да са за теб,
на ъгъла на улицата ще се спра,
там където вече няма да минеш,
ще кажа това, което се казва в подобни случаи
и ще ям неща, които са за ядене
ще сънувам сънища, които са за сънуване
и знам много добре, че няма да си там,
нито тук, в мен, в затвора, където все още те държа,
нито там, вън, в реката от улици и мостове.
Няма да те има повече, дори спомен няма да остане,
и когато мисля за теб, ще има само една мисъл
за някой
който смътно си спомня.

Задача

Не ми давай почивка, никога не ми прощавай,
с камшичен удар блъскай кръвта ми, всяка жестокост да е твоето завръщане,
не ми оставяй сън, нито мира
Чак тогава ще спечеля царството си,
то ще се роди бавно
Не ме губи като лесна мелодия,
не бъди помилване или ръкавица
изрежи ме като кремък, отчай ме
Събери твоята човешка любов, твоята усмивка, твоите коси. Дай ги другаде.
При мен ела със сурова ярост, фосфор и змийски люспи.
Крещи. Повърни земя в устата ми. Счупи челюстта ми.
Ще те пренебрегна в тази твоя игра в средата на деня,
знаейки че играеш с лице към слънцето и човека.
Сподели го с мен.
Аз търся от теб тази жестока церемония по разрязване
нещо, за което никой не те моли: тръните
да се забият до кокала. Откъсни това мое безславно лице
и ме накарай да извикам най-накрая истинско си име.

Любов на части

Обичам те във мигли, във коси,
в ужасно бели коридори те разисквам
между играещите извори на светлината,
разгорещено дискутирам те със всекиго,
разкривам те със деликатност да разкриеш белег
случвам те, посипвам пепел, панделки в косите ти
конците спящи на дъжда върху главата ти
Не искам някак ти да имаш форма
ръката ти да бъде, което се разбира за ръка
защото водата, разбери, водата и лъвовете, които се разтапят в сладостта на приказката
и жестовете – архитектура на нищожността
запалват светлинките си
точно по средата на срещата ни
А утрото е черната дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да де изтрия: не си това, нито такава – с изкуствено изправени коси, нито с онази усмивка.
А това, което те събира, ръба на чашата,
където виното е и луна,и огледало
Аз търся онова, което разтреперва някого в галерия.
Обичам те от толкова отдавна, и е студено.

Разграбване

Чувствам, че умирам
в теб,
утъпкан от растящи пространства,
изяден от гладни пеперуди,
полужив, с отворени устни,
където реката на забравата се изкачва.
ти с деликатната пинсета на търпението изтръгваш зъбите ми, веждите ми, събличаш ме
с детелината на твоя глас,
в сянката на желанието
иди и в мое име отвори прозорците към времето
направи синини по гърдите ми,
летата ще бягат, ще се оплакват
прозрачни, остри, оплетени от въздуха
плазма в съня и отново
казвам името ти и те събуждам от болка
Но се насилваш и ме забравяш
станал съм вече сапунен балон във въздуха
който те отразява и ти ще спукаш само с едно намигване.

Превод от италиански Веселина Ангелова

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X